П оетеса, певица и актриса. Любимката на мнозина българи Катя Близнакова скоро ще превземе и театъра. Издала своя кулинарна книга, изпълнителката на „Лиляно моме“, песента, която я прави известна и е емблема в живота й, не спира да ни радва с идеи, които реализира успешно, с неин ход. Катя е момичето, което е винаги усмихнато и дори и да не знаеш, че около главата й кръжат ангели, ще заподозреш тяхното пърхане по светлината, която тази жена излъчва – ярка и топла.
Тя силно вярва в съдбата, в Бог, в силата на природата и божественото, в присъствието на ангели хранители в живота ни. Но е най-отдадена с цялото си сърце на любовта и добротата. Те са нейното верую и може би именно затова е закриляна от небесните сили по един магичен начин. За всички тези неща, а и много други малки тайни, ще прочетете в следващите редове в едно ексклузивно интервю, което Катя даде за „Златно време“ в събота, преди да отиде на гости на своя най-добър и верен приятел Георги Христов.
- Какво хубаво нещо направи последно, Катя?
- Последното хубаво нещо, което направих, е една съвместна песен с Виктор Калев. Тя е моя стара песен от албума ми в стил „ню уейв“, която никой никъде не я чу. Сънувах я една нощ със страхотен аранжимент с живи китари, станах сутринта и се обадих на Ники Томов китариста. Той ми я направи с нов аранжимент и стана чудна песен. Там, където преди аз правех речитатив, решихме с Виктор Калев да го направи той, за да стане по-забавно. Той е в ролята на огледалото. Стана невероятно хубаво парче и по участията се приема доста добре. Тепърва ще я разработваме тази песен. Тя е последното, което направих. Казва се „Суета“ по текст на Венци Мартинов, музиката е на Асен Драгнев и както казах – аранжиментът е на Ники Томов, а я изпълняваме аз и Виктор, но него не сме го снимали в клипа, за да не си мислят разни неща хората. Само вокал е.
- Приятели ли сте с Виктор Калев?
- Не бих казала, че сме много близки, но имаме много силна духовна връзка и се обичаме. Той ми е казвал още навремето, когато съм имала участия в Златоград, че е бил много впечатлен от имитациите ми на естрадни певци и е почерпил идеята от мен да продължи и да се развие в тази насока. Невероятно уважение изпитваме един към друг. Даже знае, че събирам ангели и като се прибрал вкъщи, взел на майка му от витрината един ангел, който е антикварен, много стар и казал: „Това е за Катя Близнакова – няма не, няма да, и ми го донесе“.
- Откога ти е тази страст да събираш ангелчета?
- Откакто прочетох една книга – „Свещената магия на ангелите“ от Дейвид Годар. Оказва се, че цар Соломон е писал на същия шрифт на ангелите преди битка и е питал дали да поведе войниците или не. Аз им пиша писма. Като им пишеш, не е като да ти се обадят по телефона и да ти кажат отговора. Пиша до всеки определен ангел, с цветни листа, с различно мастило. За всеки ангел има пояснение. А те ни дават най-различни божествени знаци. По знаците разбирам, че ангелът е чул молбата ми и ще я удовлетвори. Слагам писмото зад икона или където си реша и ако не видя някакви знаци, знам, че няма да се удовлетвори желанието ми. Аз вярвам в силата на небесното войнство. Имам и къщичка на ангелите. Последният ми ангел е от Италия, от вулкана Етна. Подари ми го една жена – черен ангел, мафиозо сичилиано (смее се Катя). Имам и един на 60 години, намерих си го в един антиквариат.
- Сега пишеш ли им още?
- Отдавна не съм писала, защото последния път, като писах за любов, нещо грешно съм написала явно и се появи най-неподходящият възлюбен. Но дойде. Видях знаци. Преди години с моята приятелка Люси Захариева сме в Гърция и й казвам, че съм кандидатствала за кредит, но понеже съм със свободна професия се съмнявах, че ще ме одобрят. И написах на ангелите, че имам нужда от средства (не можеш да им се молиш за материални неща), за да имам мир на душата. Така го написах. Тогава знаех, че ако ти се появят ненадейно мухи или оси, значи ще ви удовлетворят желанието, та както си седим и Люси си е намазала един сандвич и като долетяха едни оси... Казвам й: „Людмило, ще ми дадат парите“. Тя не вярваше, но като се прибрахме, ми се обадиха от банката, че са ми одобрили кредита.
- Друга ангелска история?
- Преди пет години отиваме с една приятелка с колата на почивка в Италия и на връщане решаваме да минем да разгледаме Венеция. Аз имам фобия от птици и Венеция е последното място на света, където бих отишла втори път, защото е пълно с гълъби. И както си вървим из тесните улички, изведнъж от един магазин за ветрила се подава един пакистанец, целият облечен в бяло, и направо ме дръпна вътре. Аз много исках да си купя черно, дантелено, голямо ветрило, много аристократично ми се виждаше. И му показах кое, но той рязко ми отказа. Каза: „Не, имаш три ангела над главата и твоята душа е бяла. Ето ги ангелите около теб“ и ми ги сочи, и гледа над мен. Реших, че ме бъзика, за да си купя ветрило по негов избор. Усъмних се, че така привлича хората да пазаруват, но той извади едно бяло ветрило. Погледнах му цената, видя ми се скъпо и си поисках черното. Но той ми набута бялото ветрило в ръцете и каза, че е подарък, защото не може да вземе пари от човек с три ангела. Беше много интересен случай. Даже си направих снимка с него. Та това е моята страст и много вярвам в силата на небесните войнства, защото те са господарите на пламъците и винаги са около нас, и имат аромат. Много пъти са ме спасявали, появявайки се от нищото.
- Сподели ни за твоята вечна връзка с Венци Мартинов. Откога датира?
- От миналия живот. Ние се преоткрихме с него, откакто се разведохме и сме много по-добре. На 33 години бях, когато се разведохме. А се оженихме, когато бях на 24, а той на 31. Седем години ни е разликата.
- А защо се разведохте?
- Защото ядяхме заедно, спяхме заедно, пътувахме заедно, 24 часа заедно и му казах: „Венци, дай по-добре да бъдем щастливи поотделно, отколкото нещастни заедно“. Не е имало никаква причина. Даже един и същи адвокат ни разведе. Два пъти се успивахме, той не ме събуждаше, за да ходим на бракоразводно дело, и на третото адвокатът ни каза: „Сега ще се развеждате ли или само постановки правите?“. И когато тръгнахме, някой пък беше подпалил бракоразводното и пак не можахме да се разведем. Казах му на Венци, че ако не е изгоряло и е останало нашето дело, значи това е знак от съдбата, че не бива да се развеждаме, обаче беше изгоряло, така че всичко по етапен ред си дойде.
- А сега?
- Сега сме най-добри приятели. Той е човекът, на когото мога да разчитам за всичко повече, отколкото на баща ми и майка ми. Не преувеличавам. Толкова благороден човек. Аз не мога да бъда дотолкова благородна, признавам си.
- Той ли е голямата любов в живота ти?
- Ох, да не го разочаровам, но не. Срещнах я после голямата любов и беше всичко, което съм искала от един мъж – интелект, визия, поведение, но мислеше само за жени. Лежеше с мен в леглото и си пишеше есемеси с други. Седем години пропилени на вятъра. И един ден му казах: „Телиосаме едо - свършихме тук“. От Атина беше. Грък, Костис. Богат човек беше, духовен, интелигентен, но курвар до дупка. Аз сложих край, защото реших, че е по-добре да съм нещастна сама, отколкото нещастна заедно с него. Не се получи филмът.
- Какво прави Катя Близнакова днес?
- Радвам се на живота, живея като циганите ден за ден и подготвям мой моноспектакъл, който януари месец ще има премиера и ще бъде под шапката на кърджалийския театър. Ще обикаляме страната, както и чужбина, за българите навън. Ще бъде поезия, музика, с моите стихове, моите песни, весели случки - трагикомични от моя живот. Не да плачат хората в залата, искам да се радват и да видят, че всеки, ако следва мечтите си, може да успее. И наистина се сбъдват. „Пътят към мечтите“ се казва моноспектакълът и съм много благодарна на директора Гълъб Бочуков, че ме покани и сега за това се моля на ангелите – хората да харесат спектакъла и всичко да е наред.
- Коя е най-емблематичната ти песен, с която хората те разпознават?
- Ха, от три пъти познай – „Лиляно моме“! За съжаление тя ми уби всички други песни, но верните ми почитатели харесват много повече „Слънцето в очите ми свали“. Имаше доста песни, които се харесват, но... Все пак имам шанс с „Лиляно моме“, някои нямат и него. Напоследък спрях да я пея и вече не ме закачат, което означава, че ще отшуми лека-полека.
- Какво ти се пее? Какви са въжделенията ти?
- Имах въжделения, обаче животът много бързо ги събра в една торбичка и ги хвърли в боклука, защото това, което на теб ти се иска, и това, което е реалността, за съжаление е неизпълнимо. Аз си представях моята кариера още като прохождаща певица в едни красиви нощни локали, с едни фенери по масите, аристократични хора, отбрана публика, която идва на питие и се наслаждава на романтични песни, песни, които гъделичкат душата ти. Ей това ми се пее, но в този живот няма да ми се случи.
- Какви са тези мрачни мисли в светлата ти душа? Ако помечтаеш силно, пак ли няма да се случи?
- Аз много силно си го помечтах, но на тези географски ширини – не. Вече съм реалист, за съжаление.
- А повлия ли се от Венци Мартинов относно кариерата ти?
- Той няма нищо общо с моите решения, защото с нито едно от тях не беше съгласен. А аз съм от тези хора, които когато някой ми каже „не, не го прави“, точно това ме амбицира, да отида да го направя. Просто така се случи. Дойде ми свише тази песен. Никой не го е планирал. Както казват: драснато е горе. Асен Драгнев и Иван Платов, светла му пътека, те направиха аранжимента на „Лиляно моме“ и тя си е авторска, но в онези години всеки я взимаше и я пееше, но... да са живи и здрави.
- Днес как се оправяш, как живееш?
- Да чукам на дърво, все още имам участия, които ми гарантират спокойствие в бита. И, разбира се, Венци много ми помага. Той нали стана реститут, та е хубаво, че си харчи парите за мен, а не за някоя друга. Странното е, че с него не си дължим нищо един на друг, но той е толкова благороден, че никога не ми е отказвал нищо. Даже понякога си казвам, бе Катя, ти как можеш да имаш претенции и да искаш нещо от един човек, който не ти е никакъв. Това, че сте имали едно минало заедно, не значи, че трябва да ти е длъжен. И понякога се срамувам от постъпките си, но го чувствам като баща, брат, карма.
- Кои са твоите приятели днес?
- Аз бях много общителен човек, много доверчив, отворен за хора и минаха през мен като по магистрала, обраха където каквото имах и когато вече не си им удобен, ми станаха врагове. Имах един период много тежък в живота, тогава разбрах кой е приятел за маса и кой е приятел за цял живот. Откакто разкарах плява и боклуци, животът ми тръгна много добре. Мога да кажа, че се броят на едната ми ръка приятелите. Ама тези, на които мога да звънна в 3 през нощта, и да им кажа елате, помогнете и те да дойдат. Малко са и съм щастлива. Не ми трябват повече.
- А с кои колеги поддържаш връзка?
- С Мими Иванова, защото ми е кума. Нея си я обичам по друг начин. През март бяхме двечките в Кападокия на екскурзия и си изкарахме чудно. Качих я на балон да лети, беше весело. Със Силвия Кацарова, тя наистина много ми е помагала. В началото на моята кариера ми е давала нейни участия, много ми е помогнала. С Милица Божинова, с Жоро Христов.
- Какво си споделяте с Георги Христов, говорите ли си за музика?
- Жоро ми е брат. Той ми е най-близкият приятел. Разказва ми за неговите песни. Той има много силна социална ангажираност и непримиримост към това, което се случва в държавата. Много ми харесва, че е човек с позиция. Не е като кон с капаци, да се затвори в неговия имот и да не се вълнува от нищо. И него го болят много неща, но явно това ни е кармата, тук сме се родили. Мястото ни е много хубаво, просто не сме случили на народ.
- Защо мислиш, че българите сме лоши хора?
- Още Пенчо Славейков го е казал, че не сме народ, а мърша. Тъй като ние сме земя на кръстопът, тук има много намеси откъде ли не и явно това ни е някаква генетична черта. Нямам обяснение, но не сме много читава нация. Всеки е сам юнак на коня. Няма го родолюбието, желанието да направиш нещо не за себе си, а да направиш държавата, в която живееш, по-красива. А не, като отидеш на Запад, да спазваш правилата и да пазиш чистота, да си друг човек, а тук, като си дойдеш, да правиш свинщини. Не мога да го разбера този манталитет.
- Коя е най-комичната случка в творческата ти кариера?
- Много са и са трагикомични, но първото ми участие като индивидуален изпълнител, гледам пише някакви певци, а мен ме няма и си викам, а, значи на това участие няма да пея и си седя спокойно в гримьорната. Изведнъж идва организаторът, тича притеснен и вика: „Хайде бе, момиче, обявиха те, излизай на сцената“. Ама как ме обявиха, тук пише някаква Валя Горанова. Еми като не ти знаем името, просто така те написах в афиша. Много често пишеха: този, този, този и изпълнителката на „Лиляно моме“, защото в началото не ме познаваха. Беше страшна история, шоу.
- А изпитвала ли си страх от сцената?
- Не. И до ден днешен, дори да отида да пея на рожден ден, се изживявам, все едно ще пея на Миланската скала, но страх не съм изпитвала. По-скоро притеснение, дали ще бъда харесана. А и това е нещо, което обичам, не можеш да се страхуваш от нещо, което си си го пожелал сам.
- Влияеш ли се от хорското мнение?
- Преди страдах много от всеки хейт, а сега просто не ги чета. То не може пък и да се харесваш на всички и съм го приела. Аз правя това, което мога. Който го оцени – оцени. За другите не отговарям. Не ми и пука.
- Какво ти предстои сега?
- Освен прекрасно лято, което ще го съчетая между Равена и Гърция, от септември месец започвам работа по моноспектакъла. С драматурзи, с репетиции и Кърджали-София с „Пътят към мечтите“. Догодина ще има и турнета, и дано и в Турция да отидем да го представим на българската общност там. Много съм развълнувана и доста безсънни нощи изкарвам напоследък в мисли. Това е спектакъл за женската душа. Как мечтите на едно никому неизвестно момиче се превръщат в реалност. Ще разкажа случки от моя живот и ще ги съчетая с музика и поезия. Драматургичната рамка я пише Людмил Димитров, мой съученик, професор и преводач от руска литература. Ще имам право на импровизация. Не казвам повече, защото съм суеверна.
Вида Пиронкова
