„Оркестър Титаник“ - най-играната по света и със сигурност най-силната пиеса на драматурга Христо Бойчев, бе аплодирана премиерно миналата седмица в режисьорската версия на кукленика проф. Румен Рачев в Сатиричния театър.
„Оркестър Титаник“ - най-играната по света и със сигурност най-силната пиеса на драматурга Христо Бойчев, бе аплодирана премиерно миналата седмица в режисьорската версия на кукленика проф. Румен Рачев в Сатиричния театър.
Спектакълът се появява петнайсетина години след предишната незабравена още софийска постановка на Пламен Панев, която критиката свърза с проточилото се, несвършващо българско потъване. Е, сега
потъването е все така актуално
и вече осезаемо залива и доста голяма част от останалия свят – с обедняването и кризите на идентичността, със скептицизма към генералния проект за нашия общ свят и търсенето на спасение единствено във вътрешните опори, понякога напълно илюзорни и налудничави. И текстът е все така недвусмислена метафора на обществото, зарязало на запустяла гара най-уязвимите си представители, влак за които навярно никога няма да пристигне и да спре, за да ги качи.
Философската трагикомедия на Бойчев има за герои неколцина несретници, които животът е превърнал в алкохолизирани клошари, обитаващи изоставена гарова постройка. Компанията тренира „на сухо“ обир на влак като в Дивия запад, само че с по нашенски смалени амбиции и мащаби. Лидер на тази групичка маргинали е бившият музикант и „бивш арменец“ Мето фон Метонян (Константин Икономов), който къса старите партитури и окачва листовете от тях за общо ползване в клозета -
ясен намек за мястото на културата в наши дни
Негов „конкурент“ за ръководната палка е някогашният шеф на това място – останалият без работа железничар Луко (Кирил Бояджиев), който знае наизуст разписанията на всички влакове, но това днес не помага никому, защото така и така всички ги подминават. Тук е и впиянченият служител в зоопарк Доко (Николай Брънзалов от Кюстендилския театър), уморил животните от глад, продавайки храната им срещу алкохол. Накрая се е споминала и вярната му до гроб мечка Катя, която той не може да прежали. Тук е и Любка - изпаднала жена с неясна биография. В ролята ефектно дебютира при сатириците новото попълнение в трупата – звездата Силвия Лулчева, която е съблякла неподправеното си излъчване на грандама, за да се гмурне в декаданса на своята героиня и нейната мъжка компания. Докато един ден на гарата не се появи самият уж Хари Худини (Иван Панев, който също от този сезон е на щат в Сатирата). Маг, шарлатанин или аутсайдер като останалите – няма значение. Той все пак ще им демонстрира, че не всичко е изгубено, че има и друг свят – на илюзиите и мечтите.
В спектакъла се усеща и Бекетовото „очакване на Годо“, и копнежът на Чеховите персонажи по Москва, в случая – по една въображаема, но възможна потегната и красива гара. Може би България, може би Балканите, може би Европа?!... В сравнение с прочита на покойния от две години и половина режисьор Пламен Панев този „Оркестър Титаник“ на Румен Рачев е направо една оптимистична приказка. Няма го мрачния драматизъм на по-старата версия с Малин Кръстев, Станка Калчева, Стефан Мавродиев, Яни Йозов (също вече покойник) и Красимир Недев, няма я страховитата трезвост на Доко, нито майчинските угризения на Любка, част от бекграунда на персонажите.
Смекчено е и радичковското терзание
какво е да изчезнеш (кое е да си „отсам“ и кое е да си „отвъд“, в смъртта), да не съществуваш за другите и те за теб и всъщност ти ли изчезваш или светът... Тук финалът е по-фантазен – накрая всички са целите в бяло и звучи вълшебна музика. Разбира се - в някой въображаем по-добър свят или поне в душите. Така че след „Оркестър Титаник“ за песимисти сега имаме и вариант за оптимисти. А иначе би трябвало вече да сме разбрали, че спасението на давещите се е не в ръцете на някой Худини, а на самите давещи се...
Монитор
