В област Велико Търново има 11 здравни медиатори. Една от тях е Лидия Димитрова, която отговаря за близо 20 населени места в община Павликени. В продължение на 10 години крехката млада дама не спира да обикаля всекидневно по институциите, за да помага на болни, бедни, бездомни и на хора от рисковите групи.
Всичко започва през 2016 г., когато Лидия решава да се яви на обявения от общината конкурс за здравен медиатор. „Дотогава бях личен асистент на дъщеря си, но се чу, че ще премахват тази професия и на мен ми трябваше някаква работа, за да мога да изкарвам пари. Това, което не бях видяла в текста на обявата, е, че кандидатите трябва да владеят поне един език на малцинствата. Въпреки това се явих на конкурса. Бяхме трима кандидати и аз го спечелих. Така започна моята работа като здравен медиатор. Основното задължение на мен и на колегите ми е да бъдем посредници между хората от рисковите групи и институциите. В действителност обаче нещата са много по-сложни и всеки казус е една съдба, в която се крие по един, а често и няколко социални проблема, на които трябва да търсим и да намираме решения в полза на нуждаещите се“, споделя Лидия. Днес тя вече не си спомня първия си случай, но никога няма да забрави няколко, които са я потресли.
Случаи
Един от тях е случаят с дядо Андрей от Павликени. Възрастният мъж бил бездомник от дълги години и живеел в стар фургон зад жп гарата. „Срещнах го в онкологията във Велико Търново, където отказваха да го приемат, а той имаше нужда от болнично лечение. Оказа се, че освен рак той има и други заболявания. Събрахме средства да платим здравните му осигуровки и той постъпи на лечение. След това му намерихме стая в хотел, където да нощува. В края на първия месец обаче собственикът на хотела го изгони. Това беше в разгара на зимата и студа. И така дядо Андрей трябваше да бъде върнат обратно в стария фургон, където продължи да живее без ток и вода. Включихме го в социалния патронаж за храна. Служителите там обаче отказваха да влязат в стаята при него, като му оставяха храната в коридора, а той не можеше да стане от леглото и да отиде да си я вземе оттам. Накрая умря като куче на Велики четвъртък. Много тежко ми стана след този случай“, разказва Лидия Димитрова.
Друг случай, с който тя се е захванала, е този с дядо Алеко. Възрастният мъж има свой дом, в който живее сам, но като клошар. За няколко години успял да превърне двуетажното си жилище в сметище. От миналата година започнали да го мъчат и проблеми с краката, като се наложило да му бъдат направени ампутации на част от двата крака заради гангрена. И тук някои от институциите отказвали да помогнат на стареца, а в болницата не искали да го приемат. Наложило се здравният медиатор да обикаля институциите, а където се налага, да повишава тон. В крайна сметка успяла да издейства лечението му, а след това и настаняването му в дом за възрастни хора с физически увреждания. Лидия се обърнала и към екипа на Даниел Бачорски и неговите „разтребители“, които за няколко дни, макар и доста трудно, но успели да изчистят всички боклуци от къщата и да я превърнат отново в годна за живеене.
Майки
В практиката си здравният медиатор Лидия е имала и няколко случая на многодетни майки. Тя си спомня за два случая, като и в двата семействата са били от малцинствата.
„В единия случай самотна майка оглеждаше 6 деца. Помогнахме й със средства, успяхме да й намерим работа. Но и самата тя се отнесе съвестно към нашите усилия. Работеше и с парите, които изкарваше, успя да си стъпи на краката. А децата й редовно посещаваха училище. В другия случай родителите бяха двама, но изобщо не се интересуваха от това, че полагаме грижи за тях. Децата им не ходеха на училище. Тези два случая опровергават твърденията на мнозина, че семействата от малцинствата са от маргиналните групи. Ето че и сред тях има и съвестни и не съвсем. Често са ме обвинявали, че помагам само на циганите, но това не е вярно. Не деля хората в нужда и риск на етноси“, заявява Лидия.
Тя споделя, че в началото на кариерата си доста често е имала проблеми с институциите. Налагало й се да бъде настойчива, за да успее да настани своите пациенти в болници и социални домове. Сега тези проблеми продължават да съществуват, но вече са по-малко, като здравният медиатор все повече среща разбиране сред служителите в институциите. Медиаторът работи добре с ръководството на община Павликени, чиито населени места обгрижва. Един от проблемите ѝ е свързан с липсата на служебен транспорт. „Винаги, когато трябва да ходя извън града, се налага да си осигурявам сама транспорта. А това за мене не е нормално. Моята работа не е зад бюро и в кабинет, а само на терен. И не мога всеки път да се моля за кола.
Права
От позициите на 10-годишния си опит здравният медиатор споделя също, че е забелязала как хората от рисковите групи масово не си знаят правата. А това дава възможност на хората от здравните и социалните институции да ги въртят и често да не им решават проблемите. А тези проблеми не са дребни и маловажни. Затова и повечето от хората, на които съм помагала, ме имат за своя близка. Наричали са ме даже и своята сестричка. А тяхната благодарност и любов ме радва и ми дава сили да продължавам да върша това, за което съм назначена“, категорична е Лидия Димитрова.
Иван Първанов
