* „Нека за няколко години се установят само няколко официални празника - 3 март, 1 май, 6 май, 24 май, 6 септември, 22 септември, 1 ноември – да имат еднакъв статут. И да видим след това към кой от тях българското общество има най-искрено положително отношение“
* „Националният празник трябва да отговаря на критерии, свързани с български културни и цивилизационни приноси, да бъде символен паметен ден, обединяващ българите“
* „И днес се намират българи, които са готови да мерят родолюбието си с предаността или антипатията към една или друга велика сила“
* „Нека за няколко години се установят само няколко официални празника - 3 март, 1 май, 6 май, 24 май, 6 септември, 22 септември, 1 ноември – да имат еднакъв статут. И да видим след това към кой от тях българското общество има най-искрено положително отношение“
* „Националният празник трябва да отговаря на критерии, свързани с български културни и цивилизационни приноси, да бъде символен паметен ден, обединяващ българите“
* „И днес се намират българи, които са готови да мерят родолюбието си с предаността или антипатията към една или друга велика сила“
- Проф. Петков, вие сте автор на „Книга за върховете Св. Никола и Шипка”, която разкрива една дългогодишна заблуда, отнасяща се до името на върха, където днес се намира Паметникът на свободата. Бихте ли открехнали малко вратата към тази заблуда и причините за нея?
- В последните 15 години на няколко пъти беше заявено искане за възстановяване на старото име на върха, на който по решение на Учредителното събрание от 13 април 1879 г. е построен Паметникът на свободата, а именно – Свети Никола. През 1951 г. тогавашната власт преименува връх Свети Никола на Столетов връх, а през 1977 г. същият връх е преименуван на втори връх Шипка. По този начин от 1977 г. се установяват два върха с едно и също име Шипка на разстояние само от един километър помежду им. Днес с името Шипка се свързва най-често този връх, на който се намира Паметникът на свободата, носил допреди няколко десетилетия името Св. Никола. Само малка част от посетителите на тези исторически места знаят за съседния връх Шипка, на който е бил командният пункт на ген. Н. Столетов и където са най-тежките сражения на 11 август 1877 г. с участието на Българското опълчение, заради което този връх е възпят от Иван Вазов в известното му стихотворение от 1883 г. „Опълченците на Шипка“. До 1977 г. с името Шипка се е означавал само този връх, но не и връх Св. Никола, който дотогава винаги е имал свое име, различно от другия.
- Каква беше реакцията на научните среди и на българските институции, след като излезе вашето изследване. Срещнахте ли разбиране и желание сред управляващите България да съдействат да се премахне най-после тази дългогодишна заблуда?
- От излизането й през 2018 г. до сега книгата беше представена в няколко селища из цялата страна: в Габрово, Стара Загора, Казанлък, Пловдив, В. Търново, два пъти в София, във Велинград, в село Зая, в Сопот, Разград и другаде. Организираните няколко подписки за възстановяване на историческото име на връх Св. Никола бяха представени и приети в Президентството. С решение в подкрепа на искането излезе Историческият факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, както и Св. Синод на БПЦ. От страна на институцията, която има право да решава въпросите с наименования на обектите от национално значение, се получиха два отговора. Те не са от президента, а от специално назначена с негов указ комисия. В последното писмо отговор до декана на Историческия факултет на ВТУ от 3 декември 2019 г., подписано от председателя на комисията, се твърди, че „Книга за върховете“ на проф. Петков е „добросъвестно и професионално изследване“, чиито изводи не се поставят под съмнение, но тъй като въпросът е от изключителна важност, според членовете на комисията е необходимо още по-широко обществено обсъждане и подкрепа. Винаги сме готови за дискусия, но засега няма с кого.
- Проф. Петков, днес е 3 март, датата, избрана за национален празник на България. Има ли неща, което днес като че ли все още не са толкова известни на широката българска общественост извън научните среди относно Руско-турската война и последвалите я събития, довели до освобождаването на България и намесата на Великите сили в този акт?
- Първият официален акт, регламентиращ празниците в новата българска държава, е Указ № 5 от 09.01.1880 г. на княз Александър І. В него 19 февруари (от 1916 г. Трети март) е обявен за ден на „възшествието на престола на император Александър ІІ и заключение (сключване) на санстефанския мир“. След 1944 г. Трети март отпада от официалния празничен календар, в който е включен отново едва през 1988 г. С указ от 27 февруари 1990 г. Държавният съвет на НРБ по силата на действащата и след 10 ноември 1989 г. конституция от 1971 г. налага Трети март за национален празник. По този начин датата на възкачването на престола на император Александър ІІ и подписването на неокончателния санстефански мир са издигнати на особен пиедестал. Превръщането на 3 март в национален празник натоварва тази историческа дата със сакрално значение. Дори обоснованото критично отношение към събитието, което тя изразява, се приема от широки и недостатъчно осведомени кръгове от обществото като кощунствено спрямо едно въобразено и внушавано десетилетия наред изкривено разбиране за патриотизма като избор на най-подходящ „освободител“. Става дума за комплекс, който може да бъде преодолян по пътя на диалог и открито, аргументирано обсъждане. И тъй като често се говори много общо за „освобождението на България“ и неточно се смята, че именно санстефанският мир го е осъществил, нека уточня. С „освобождение“ се визира създаването на новата българска държава в резултат от провокираната чрез кръвопролитното българско въстание от 1876 г. намеса на Великите сили и последвалата война между Русия и Османската империя. Но първото официално съгласие на Османската империя за създаване на голяма и автономна българска държава не е санстефанският мир, а подписаните точно месец преди това – на 19/31 януари 1878 г. – „Основи на мира“. Чрез тях Русия налага, а победената империя приема: „България в границите, определени в съответствие с принципа на мнозинството от българското население, които в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, определени от Цариградската конференция (т.е. диоцезът на Българската екзархия), ще бъде преобразувана в автономно княжество“. А самото създаване на новата българска държава става малко по-късно в историческата столица Търново, когато от февруари до юни 1879 г. се изработва и приема конституция, избира се и се заклева първият княз Александър І и българската държава започва да се самоуправлява.
- Някои историци говорят, че Русия е подценила тази война и че едва ли не е дошла с намерението да си направи една разходка на юг от Дунав с малко армия и със слабо въоръжение. Така ли е в действителност?
- Русия има тежък „кримски комплекс“ след тежката си загуба във войната от 1853-1856 г. А Парижкият мирен договор от 1856 г. налага промените в Източния въпрос да стават само със съгласието на всички Велики сили. При това тя е наказана и дълго се възстановява след кримската катастрофа. Част от руското военно ръководство търси възможност за възстановяване авторитета на страната като велика сила, но императорът и дипломатите са предпазливи, давайки си сметка за реалните икономически и военни възможности. Въстанията на християните в Османската империя 1875-1876 г., както и неуспешната за Сърбия и Черна гора война с Турция през лятото на 1876 г., правят невъзможно по-нататъшното отлагане на войната за руската страна. Този път обаче Русия тръгва като „мандатьор“ на Великите сили с ясната цел със сила да застави султана да изпълни препоръките на Великите сили, предложени му на Цариградската конференция в края на 1876 г., а не да му налага изгоден само за нея нов договор. И тя успешно изпълнява тази европейска задача, както се видя от текста на „Основите на мира“, с които реално свършва войната. Русия не е подценила войната, но допуска някои грешки и отклонения от първоначалния замисъл, не разполага с достатъчно ресурси и това се отразява в хода на военните действия, нерядко за сметка на местното българско население.
- Можеше ли изобщо в онези условия да бъде изпълнен договорът от Сан Стефано в частта му за териториалната цялост на новоосвободената българска държава? Щяха ли да позволят Великите сили това да се случи? Или договорът още от самото начало е мъртвороден?
- Препоръчвам на всеки любител на историята, преди да си състави окончателно мнение за Санстефанския и Берлинския договор, да ги прочете и да види резултатите им на картата. Тогава ще установи, че Санстефанският предварителен договор предвижда най-малко двегодишна военна окупация на Българското княжество, откъсва от проектираната автономна българска държава няколко области, вече признати за български и от султана, и от Великите сили през 1876 г.: Северна Добруджа, Нишкия край, Южна Тракия, Централните Родопи (днешен Смолян). При това към момента на подписването на санстефанския мир големи части от териториите, включени в Княжество България, не са освободени и са в турски ръце – Македония, Беломорска Тракия, Варненско и Шуменско. Така че Санстефанският договор е по-скоро пожелателен, още повече че заради грубото неспазване от страна на Русия на няколко договорености с другите Велики сили от преди войната той я поставя в неблагоприятно положение преди изготвянето на окончателния мирен договор на Берлинския конгрес. Затова и Русия сама се съгласява на ревизия на санстефанския мир, като сключва тайно споразумение с Великобритания в Лондон на 18/30 май 1878 г. То предвижда българското княжество да е само между Дунава и Балкана, да има отделна автономна провинция между Стара планина и Родопите, Македония и Южна Тракия да останат в османската империя, Северна Добруджа да е в Румъния, а Нишкият край – в Сърбия. Това споразумение става основа на окончателния Берлински договор.
- През последните години сред българите се появява един въпрос, отнасящ се до това, че Русия е освободила България, за да я направи своя „задунайская губерния“ и като част от завоевателната си политика по отношение на Проливите. Излезе дори обвинението, че Русия има пръст в залавянето и смъртната присъда на Васил Левски. Как вие като учен бихте коментирали подобни твърдения?
-Това са два отделни въпроса. Русия няма как да подкрепя българите по пътя на Левски за самостоятелно освобождение и самостоятелно бъдещо управление. Но с достатъчно свидетелства за такава намеса на руския посланик Н. Игнатиев, който едва ли не лично да е издействал смъртна присъда за Левски, засега не разполагаме. Затова и подобни твърдения са авторски хипотези. Османската държава намира начин да залови Левски и да постъпи с него и другите дейци на ВРО както предвижда действащият в империята наказателен закон. Що се отнася до лайтмотива за „задунайската губерния“ като цел на Русия, то също е необходим прецизен анализ. Ако Русия има териториални цели във войната, която с основание се определя като освободителна, защото в резултат от нея и по общо решение на Великите сили се създава новата българска държава, те са свързани с връщането на отнетата й през 1856 г. Южна Бесарабия и някои компенсации в Кавказ. Няма официални документи на руското държавно ръководство, че то е имало за цел след освобождаването от османско владение да превърне българските територии в своя задгранична провинция (изключвам периода на временна руска окупация 1877-1879 г.). Но Русия не крие, че би желала да превърне българското княжество в територия под силно руско политическо и военно влияние. Българският княз е посочен от руския император, от 1879 до Съединението през 1885 г. Българската армия се ръководи от руски висши офицери, военният министър на княжеството години наред е руски генерал. Българската държава започва самостоятелното си развитие и управление в зависимост както от султана сюзерен, така и от останалите Велики сили, но в първите няколко години доминираща роля безспорно играе Русия.
- В този смисъл трябва ли русофилството в съзнанието на българина да съществува едва ли не като по задължение заради освобождението ни, извършено от Русия?
- Вече три десетилетия обяснявам, че прилагането на чуждофило-чуждофобските квалификации не само че не е полезно, но и води до нихилистично възприемане на миналото. Но и днес се намират българи, които са готови да мерят родолюбието си с предаността или антипатията към една или друга велика сила. При това някои русофоби са и русофили: някой може да е русофоб спрямо държавната и особено имперската политика на Русия, но да харесва руската литература, музика, култура. Ето защо този подход е неточен и неприемлив. А и най-важното мерило за всеки от нас е кой какво е правил с действие или бездействие за общото българско добруване. Ако се прилага такъв критерий, всичко си идва на мястото.
- Правилно ли беше след освобождението за български владетел да бъде търсен човек по кафенетата на Европа само и само да бъде чужденец, а не българин?
- Първият български княз Александър І, за разлика от втория, не е търсен в Европа, а е директно посочен от руския император. Заради него дори е съзнателно изкривен един от принципните текстове в Търновската конституция, а именно, че „българският княз и потомството му не могат да изповядват никоя друга вяра освен православната“. Заради това, че избраникът на руския цар за българския престол не е православен, в същия чл. 38 от основния закон е добавена обезсмислящата първото изречение добавка: „Само първият избран български княз, ако принадлежи към друга вяра, може да си остане в нея“. Впрочем прилагането на това изключение и при избора на втория княз Фердинанд през 1887 г. е едно от най-прикриваните нарушения на Търновската конституция. През 1879 г. има българин - кандидат за княз, достоен и опитен общественик – Александър Екзарх. Но тогавашните български първенци и депутати са толкова силно привързани към особения български егалитаризъм на 19-и век, че не си позволяват дори да допуснат възможността един от тях – българин – да бъде избран за княз, т.е. напълно законно да се издигне над всички останали.
- Проф. Петков, какво е вашето мнение относно друг дискусионен въпрос: 3 март ли е най-правилната дата за национален празник на България?
- Аз не съм против тържественото отбелязване на 3 март като един от жалоните в изхода от войната 1877-1878 г. Но вече обясних, че той е наложен за национален празник, а и в основата си съдържа преклонение към руския император Александър ІІ. Националният празник трябва да отговаря на критерии, свързани с български културни и цивилизационни приноси, да бъде символен паметен ден, обединяващ българите. Отдавна застъпвам мнението, че такъв заряд носи най-вече 24 май, и то не само като ден за почит към равноапостолните свети Кирил и Методий по нов стил, а като събирателен образ на българския културен и цивилизационен принос към света чрез приютяването, отглеждането и разпространението на един уникален феномен – българската азбука и първите преводи на свещените книги. Вече 170 години – от 1851 насетне – 24 май се чества като общобългарски празник - и на миналите поколения, и на днешните, а и на бъдещите. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето. Затова напоследък предлагам следното: нека за няколко години, напр. десет, се установят, както впрочем е било цели 111 години след 1879 г., само няколко официални празника, дори да са само тези от сегашния празничен календар – 3 март, 1 май, 6 май, 24 май, 6 септември, 22 септември, 1 ноември – да имат еднакъв статут. И да видим след този достатъчно дълъг период към кой от тях българското общество има най-искрено положително отношение, кой паметен ден българите смятат за най-съкровен, кой почитат най-сърцато и въодушевено. И ако и след 10 години преобладава нагласата непременно да има национален празник, то нека такъв да бъде този първенец. Аз не се съмнявам, че това ще е 24 май.
- Какво пожелание към българския народ бихте отправили в деня на националния празник?
- Наскоро имах честта за пореден път да кажа няколко думи пред паметника на Левски в историческата столица на България Велико Търново, в деня на поклонението към него 18 февруари. Ако наистина съвременните българи са искрени, когато заявяват, че искат да следват заветите на Апостола, то нека се стремят да осъществят нереализирания му идеал за „свобода и чиста република“. Нека Бог да даде на българите толкова ум, любов към ближния и самоуважение, обич към България и българското, готовност за саможертва в името на общ идеал, колкото Левски носеше в себе си и раздаде безкористно.
ВИЗИТКА
Роден на 20.11.1963 г. в Казанлък
Завършва история във ВТУ през 1987 г.
От 1990 г. работи като преподавател по история в Историческия факултет на ВТУ
Бил е зам.-декан и зам.-ректор
Монитор
