- Агресията е стихиен начин на взаимодействие между хората, който не е цивилизован
- Организациите в страната работят от години и са по-големи експерти от държавните органи
- Агресията е стихиен начин на взаимодействие между хората, който не е цивилизован
- Организациите в страната работят от години и са по-големи експерти от държавните органи
- Г-жо Стойчева, колко сигнала за насилие са подадени за миналата година на вашата телефонна линия – 080018676?
- Около 2300 обаждания, като повечето от тях не можем да кажем, че са сигнали. Те са разговори, хората се обаждат, за да разкажат какво им се е случило, за да поговорят с някой, който да ги разбере. Целта е самите хора да разберат дали наистина са жертви на насилие или не. Консултантите на горещата линия оказват една емоционална подкрепа и дават информация на хората за това къде и към кого могат да се обърнат, какво могат да направят. Имаме и юридически консултации в сряда.
- Какви са предимно обажданията - за психически или физически тормоз?
- Повечето от хората разказват за физически тормоз, защото психическият обикновено по-трудно се различава. Освен ако не е в драстични форми, в които насилникът да ревнува толкова силно, че да контролира всяка секунда на насилвания. По-леките форми на психически тормоз обикновено трудно се разпознават, въпреки това човекът ги преживява, но като цяло му е трудно да се обади и да каже „мен ме тормозят“. Трябва да мине повече време, тормозът да премине в други форми, за да се обадят жертвите.
- Получавате ли обаждания от деца и с какво са свързани те?
- Понякога има момичета, които се обаждат на телефонната линия. Обикновено споделят за интимни отношения, които пак са свързани с домашно насилие.
- Защо у нас сякаш обществото ни приема агресията и насилието едва ли не за нещо нормално, дори за възпитателен метод?
- За съжаление, е така. Много сме толерантни към насилието и много голяма част от обществото смята, че този тип проблеми са само за семейството и не е необходимо държавата да се намесва. Имаме много ригидни и патриархални нагласи и това прави толеранс към насилието. Именно заради това то се разширява и ескалира тогава, когато обществото няма отговор, категоричен от държавата. Ако ние реагираме, ако повечето от хората, както и държавата, са активни към това да не се приема насилието, тогава лека-полека нормите ще се изместят.
- Смятате ли, че се предприемат адекватни мерки за превенция на домашното насилие?
- В момента няма почти никакви мерки за превенция или спиране на насилието. Има обаче усилия от страна на Министерството на правосъдието, заедно с другите институции, да се подготви този законопроект за изменение и допълнение на Закона за защита от домашно насилие и да се внесе в НС. Там има мерки, които са в защита на жертвите. Надяваме се това да се случи скоро, защото по този начин ще се покаже една категоричност от страна на държавата, че е срещу насилието. Ще се подпомагат жертвите и ще има мерки за извършителите. В този проект има един фонд за превенция, но се надяваме да се създадат повече такива.
Ние имаме проекти, насочени към превенцията, както и такива за промоция на психичното здраве, по които обучаваме деца в много ранна възраст. Целта е да бъдат научени да разпознават и да се справят със ситуации, които са трудни за тях. Да изградят стратегии за справяне, да знаят към кого да се обърнат и да се научат на взаимопомощ между тях. Имаме и за по-големи, такива превенционни материали, обучаваме и учители в това, така че децата да започнат да растат в една различна ценностна система, в която показват съчувствие към другите и се справят с агресията, със страданието и страха, с негативните емоции по един начин, по който е по-хуманен, отразяващ вътрешната действителност на всеки, и да съчувстваш на тези, които в момента се нуждаят от помощ. Агресията и насилието са един стихиен начин на взаимодействие между хората, който общо взето не е цивилизован.
- В последно време наблюдаваме засилваща се агресия между децата. Има ли връзка между домашната среда, последиците от пандемията и насилието в училище?
- Има такава връзка. Има и изследвания, които ясно показват, че децата не са се научили отникъде на агресия. Много от тях, които упражняват училищен тормоз, бият се и нараняват други деца, идват от семейства, в които това се случва, т.е. има домашно насилие. Това се приема от детето за част от нормалността да извършва такова нещо, да наранява другите. Именно затова казах за превантивните мерки. Те са, за да се справяш със собствения си гняв и тъга по начин, по който да не нараняваш нито себе си, нито околните. И има връзка с домашното насилие и с някои случаи, в които децата са неглижирани заради голямата заетост на родителите. Тогава те трябва да се справят с емоционалните си трудности, без да разговарят. Това е отдалечаване между хората, което се случва в днешни времена. По отношение на пандемията може да се каже, че изолацията и покачването на тревожността, както и този дигитален свят, в който се намираме всички ние, по някакъв начин обърква децата. Например, когато те играят игри с насилие, нямат пряко взаимоотношение със съучениците и учителите се, се получава едно разминаване в разбиранията. Това да смяташ, че дигиталният свят е същият като външната реалност. А той всъщност е много различен и това предизвиква объркване във вътрешния свят на децата, а и на по-тревожните хора.
- Има ли нужда от изграждането на още центрове, където жертвите на насилие да намерят подкрепа и подслон?
- В страната са много малко центровете, в които жертвите на домашно насилие могат да потърсят помощ. Както консултативните, така и кризисните центрове, в 12-13 области на страната няма подобни центрове. Поради тази причина преживелите насилие имат затруднения как да се справят сами. В много от случаите те не знаят какво трябва да предприемат, ако нямат външна помощ. Неправителствените организации нямат центрове, където жертвите могат да се скрият, да поговорят с някого какво могат да направят или да получат подкрепа.
Организациите в страната работят от много дълги години и са действително по-големи експерти от държавните органи и са много по-близо до хората.
- Какво може да отключи агресията, какви са профилите на насилниците?
- Може да е един много тревожен човек или такъв, който има проблеми с гнева. Това са по-редките случаи, а по-сложните са, когато човек е живял в насилие и следователно е възприел този модел. Много лесно след това можеш да възприемеш ролята на по-силния. И дори да си мислиш в юношеството, че ще се справиш, когато срещнеш реалната ситуация на взаимоотношенията, започваш да действаш несъзнателно, както са действали собствените ти родители. Трябва огромно усилие, за да го промениш. Другият вариант е да тръгнеш на терапия, за да успееш да запазиш това, което имаш. Разбира се, всички, които упражняват насилие, имат проблем с контрола върху гнева и агресията. И затова ние казваме, че упражняването на домашно насилие е въпрос на власт и контрол, т.е. искаш другият човек да ти принадлежи като собственост и да го владееш чрез тези средства – да го наблюдаваш, контролираш и принизяваш. И заради това домашното насилие не го разглеждаме като друг феномен освен упражняване на власт и контрол над по-слабия човек.
- Не е ли по-трудната част да се осъзнаеш, че ти си в ролята на тормозещия?
- Изобщо е трудно идентифицирането, защото ако човек направи нещо агресивно, а той е възпитан в ценностите, че взаимоотношенията трябва да бъдат по-меки, топли и любящи, рано или късно ще се срещне със съвестта си, ще осъзнае и ще се чувства зле, че е наранил. Обаче хората, които са свикнали това да се случва или автоматично не мислят върху собственото си поведение и вътрешен свят, е трудно да го осъзнаят или пък използват „рационализация“ - аз я набих, защото тя ме предизвикваше или защото тя ми изневери или каквото и да е, т.е. оневиняваш, оправдаваш себе си и грозните си постъпки, за да се самоубедиш, че си е заслужавало.
- Какъв период от време отнема на една жертва на тормоз да се възстанови? Как се работи с тях?
- Някои от жертвите имат много голям капацитет и не търсят помощ. Ако една силна жена претърпи някакъв вид насилие, тя много бързо се съвзема след това и започва живота си наново. Но ако домашното насилие е хронично, то вече смазва човека, той няма сили да направи каквото и да било. По-тежките случаи са при хора, които още от детска възраст са търпели насилие, след това просто се сменя извършителят. И вече е много трудно да се осъзнае. Всъщност много важно е от какво ще се появи желанието и мотивацията за промяна. И кога ще се идентифицира като жертва, защото много често жените, които живеят в домашно насилие, са притиснати да се чувстват виновни за това, че не са направили нещо, както трябва и в момента, в който го променят, те си мислят, че връзката им ще е както преди. Жертвите се научават да стъпват на пръсти.
- Какви са най-честите причини, поради които една жертва на тормоз не предприема нищо, за да се откъсне от насилника си?
- Много са нещата, заради които една жена преживяла насилие не се откъсва от насилника си. Първо тя се надява до последно, че ще запази семейството си. В България жените са възпитани, така че да се правят всичко за него. Друга причина е срамът или това, че нямат към кого да се обърнат. Страхът от неизвестното и бъдещето също е сред основните причини. Ако семейството е много богато, но жената няма достъп до финансите или до свои лични, то тя какво може да направи занапред. В много от ситуациите жените са заплашвани, че ще им бъдат отнети децата или че насилникът ще навреди на нея или близките й. Страхът и чувството за вина са в основата.
- Всъщност ограничителните заповеди имат ли ефект?
- Имат и са много важни. Според Закона за домашното насилие жертвите имат право на месец, а в бъдещето този срок ще се удължи на три месеца, в който да поискат ограничителна заповед. Съдът и прокуратурата издават такава заповед, според която насилникът да не се приближава на определено разстояние. В нея могат да бъдат включени и децата, ако те са свидетели или жертви. Много от извършителите, които имат респект към закона, спират с насилието, така че в много голяма част от случаите това работи. Обаче има и процент от тях, които имат личностно разстройство, те обикновено са нарушители на заповедите. Тези случаи са много проблемни и тук вече полицията трябва да си свърши работата, да потърси сметка на тези, които не спазват закона и заповедта.
ВИЗИТКА:
Тя е директор на фондация „Асоциация Анимус“
По професия е клиничен психолог и психотерапевт
Монитор
