- Подарена ли е свободата на България на 3 март? Има ли на кого да благодарим и защо?
- Свободата на България в никакъв случай не може да се смята за подарена. Тя е „платена“ с кръвта на стотици руски, но и на стотици български борци, дали живота си за постигането на тази свобода. Освобождението на България е един процес и едно движение, което не се изразява само с Руско-османската война от 1877-78 г. Тя е кулминацията и логическият завършек на една борба, която не е преставала и не е стихвала през целия почти 5-вековен период на османско владичество на българските земи.
-С какво ние, българите, допринесохме за края на войната между Османската и Руската империя и какво не бива да се забравя във времена, в които поводите за национална гордост не са чак толкова много?
- В Освободителната война наред със загиналите около 12 хиляди руски войници по бойните полета в сраженията падат и между 1300 и 1500 български опълченци. Колко българи обаче загиват във всички прояви на националноосвободителните борби и прояви никой не може да каже. Със сигурност обаче техният брой е огромен. Що се отнася до това на кого трябва да благодарим за своята свобода, разбира се, на руския император Александър Втори и на всички руски войници. Дори и това да не се харесва днес на мнозина русофоби, това е истината и няма как да я заметем под килима и да я скрием. Да, Руската империя влиза в тази война с цели, които далеч не целят само освобождението на българските земи. Нейните основни цели са далеч по-комерсиални и имперски. Но каквито и да са били, в крайна сметка резултатът от тази война е постигане на българското освобождение, лелеяната мечта за много поколения българи.
- Колко са героите, останали в сянка, които трябва да почетем? Каква е ролята на малките хора, за които никой не си спомня, но без тях щяхме да сме поробени и асимилирани?
- Както вече отбелязах, хиляди са българите, участвали в борбите за национално освобождение през петте века, и няма как да бъдат изброени имената на всички тях. Дори нещо повече, по-голямата част от тях днес, уви, са потънали в забвение. Според една стара максима в историята остават известни водачите, но историята се твори и създава именно от малките хора. Така и в историята на нашето освобождение са останали имената на титаните, на колосите: Левски, Ботев, Бенковски, Петлешков, Каблешков. Но техните имена не биха останали в историята, ако не бяха „малките хора“ около тях, които всъщност са жертвали семейство, имот и живот в името на постигане на свободата, на която да се радват техните деца, внуци и потомство.
- Познаваме ли достатъчно добре историята си що се отнася до османския период и кои са най-фрапантните примери за изопачаването й?
- Османският период в българката история условно можем да разделим на два подпериода. Вторият, обхващащ Българското Възраждане, е доста добре проучен. Макар че и тук има някои неизяснени събития и моменти като смъртта на Ботев, предаден ли е Левски и др. Първият подпериод, включващ периода 15-17 век, обаче все още може да се определи като „тъмни и мрачни векове“. Този период вече повече от век и половина се разглежда от историците „на парче“, като се правят изследвания по определена проблематика и теми като: аграрните отношения, еничарството, спахийството, османските институции и др. Липсва обаче едно изключително задълбочено обобщено изследване, което да направи пълен и последователен преглед на тези почти 300 години.
За мен най-фрапантният пример на изопачаването е свързан със самото понятие, което е добило общонародност за този петвековен период като „турско робство“. Това е една много дълга и пространна тема. Аз ще отбележа само, че такова нещо няма. Българите през османския период са били роби, но българският народ не е бил под робство. Надявам се, че всеки здравомислещ българин може да направи разликата между двете неща. Терминът „робство“ има различни елементи, които в българския случай просто не са налице. Българите притежават движима и недвижима собственост, плащат данъци, но част от добивите и реколтата остава за тях. Имат право да изповядват религията си, да посещават църкви. Да, има определени ограничения по отношение на това, че църквите трябва да са не по-високи от турчин на кон, както и да нямат камбани, но главното е, че българите могат да изповядват християнската си религия. Освен това за какво робство можем да говорим, когато в някои региони на българските земи най-заможните българи са имали османлии, които са били тяхна охрана. За какво робство можем да говорим, когато българите са можели да изпращат синовете си да се образоват в чужбина. При това не само в Робърт колеж в Цариград, а и в Европа и дори в Русия. Примери могат да бъдат дадени още.
Аз самият винаги съм се питал и досега все още не мога да си отговоря на въпроса: Каква е тази чутовна любов на българския народ към това пусто несъществувало или, както сега е модерно да се казва – въобразено робство. Да, българският народ е бил под османска власт, но не и под робство. И дано скоро повечето българи да го проумеят. И да спрат да гледат на книгата „Време разделно“ като на българската Библия, каквато тя не е.
- Във войната за освобождението участва японски самурай. Нека да кажем нещо повече за него.
- Това е една изключително любопитна история. Името на този човек е Сейго Ямадзава, потомствен аристократ, и наистина е самурай. През 1877 г. той е назначен за пратеник на Япония в Руската императорска армия. И по свое желание е назначен за командир на взвод в руската армия. След избухване на войната преминава Дунава и участва в битките при Плевен. Очевидно се е представил добре, тъй като след войната е награден с орден. След края на войната Сейго се връща в родината и е приет на аудиенция от императора, на когото докладва за току-що завършилата война и за участието си в нея.
- Кой е турчинът, целунал Самарското знаме и дал клетва да загине под него?
- Името му е Али Рефик и неговата история е една от най-изумителните, с която съм се запознавал. Мюсюлманин, който по време на Руско-османската война се сражава в състава на българското опълчение, бие се за българската свобода и стреля срещу своите единоверци. Забележете, той не е потомък на ислямизирани българи, а етнически турчин. Баща му е богат търговец, а самият Али завършва образование в Цариград. И този човек, който дори е можел изобщо да не взема участие във войната, решава да се сражава, и то на страната на българите за тяхната кауза. Той е един от първите доброволци, записали се в Българското опълчение. Като при това е записан в славната Трета опълченска дружина на подполковник Калитин, на когото е поверено Самарското знаме. Али Рефик участва в битките на Шипка и при Стара Загора и проявява героизъм, за което е награден с орден. Неговата постъпка е нещо, пред което можем да свалим шапки и дълбоко да се поклоним.
- Имат ли заслуга жените в тази война? Има ли войводи сред тях или това са само легенди?
- Женското присъствие в цялото освободително движение е силно застъпено. По време на Освободителната война стотици българки са помагали на мъжете, като са им носили вода и храна на полесраженията, пълнили са паласките им с патрони и са изнасяли ранените. Наред с тях обаче има запазени сведения и за някои българки, които са участвали наравно с мъжете на първата бойна линия. Една от тях е Йонка Маркова, която участва в битките на връх Свети Никола. По-късно тя се включва и в Сръбско-българската, Балканската война и в Илинденско-Преображенското въстание.
- Защо Панайот Хитов, Филип Тотю, Илю Марков и др. са наричани „вехти войводи”?
- Вехтите войводи са тези, които предшестват организираното освободително движение като Индже, Страхил, Никола, Капитан Петко и др. Някои от тях като Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Илю претърпяват идейна трансформация като от типични хайдути, излезли за лично отмъщение, прегръщат идеята за организирана борба за освобождение. Е, разбира се, наред с това някои от тях не са забравили и някои от старите си хайдушки навици и не са пропускали да нападнат и ограбят някой богат турчин, но това да са им греховете.
- За поколения българи идеалът за Санстефанска България е доктрина за национално обединение. Как да накараме младите хора днес да осъзнаят величието на тези събития?
- Чрез личен пример. Когато детето още от малко ходи с родителите си на чествания с родния трикольор в ръце. Когато в училище учителите възпитават у децата уважение и почит към родната история. В САЩ децата от малки разпознават американското знаме, знаят имената на всичките президенти и текста на химна. И когато слушат този химн, стоят прави и с ръка на сърцето. Но когато детето вижда родителите си да не уважават нашата история и да се подиграват с националните символи, у тях няма как да се породи любов и уважение към всички тези велики събития, разиграли се около българското освобождение. И не само около него.
- За много хора днес 3 март е просто възможност за сливане на почивни дни. Във времената, когато имаше чествания и задължителни манифестации, някак по-отговорно се отнасяхме към поводите за национална гордост. Трябва ли да заимстваме нещо от миналото?
- Да, мисля, че по отношение на най-светлите дати от нашата история трябва да се върне предишната тържественост. Без, разбира се, да се стига до показност и помпозност.
- Имало е време, когато 3 март е бил забранен? Кога и защо се случва това?
- Това се случва по време на управлението на БКП. Причината е, че болшевиките през цялото време се опитват да омаловажат и дори да игнорират цялата българска история, която не се отнася до тях.
- 3 март или 24 май да е национален празник? Споровете продължават и до днес. Какво налага това?
- За мен 24 май е ден, който е емоционално по-неутрален и който може би ще има по-силно обединяващо въздействие върху българския народ. Това е празник, свързан с култура, а не с война. Още повече че прогласеното на 3 март на практика така и не се реализира.
- Проф. Пламен Павлов смята, че 20 април – денят на Априлското въстание, е по-подходяща дата за национален празник. Трябва ли да се вслушаме в неговата теза?
- Да, това също е изключително подходяща дата. Защото това е кулминацията на нашето освободително движение. Това е кървавото изкупление и очистване на българския народ. Но аз бих казал, а защо България трябва да има един национален празник. Защо да не са повече и да са свързани с различни години от различни периоди на нашата история.
- Много хора днес подклаждат военни конфликти и зорлем набутват страната ни в тях. Българският народ дава над 200 хил. жертви в Сръбско-българската война, Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна война. Как днешните войнолюбци да осъзнаят колко сериозно е да се участва в такива конфликти?
- На онзи, който през живота си не е участвал в истинска война, му е много лесно да си играе на войни. Някои родни политици много обичат да разиграват „военната карта“. Но аз съм сигурен, че ако се стигне до въвличането на България в истинска война, те ще са първите, които ще изчезнат в чужбина. В 21 век войните вече трябваше да са изчезнали в цял свят. Но, уви, те не само че продължават да се водят, но стават и все по-страшни и по-смъртоносни. Накрая ще дойде и последната война, с която човечеството ще сложи край на себе си и еволюцията ще започне отначало. Трябва ли обаче да се стига до това?!
Това е той:
Роден е на 25 юни 1973 г. в гр. Елена
Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Български език и история“
От 2023 г. е доктор по история, дълги години работи и като журналист
Автор на 14 книги с историческа документалистика, сред които „Българските хайдути“ (съавтор), „Хайдутството. Български войводи до края на XIX век“, „Българските паметници“, „Енциклопедия на тероризма“, „Свещеният джихад“, „Градовете на мъртвите“, „Атентатите на ХХ век“, „Дрога“ и др.
Кристи Петрова
