- Доц. Колев, защо датата 22 септември някак си все още трудно се възприема като празник?
- Обществото ни наистина недооценява значението на този акт. До 1908 г. България не е пълноценна, независима държава - тя е васална на османските султани. Страната ни няма право на нормални дипломатически отношения с други държави, да подписва с тях договори, и в крайна сметка да води войни. Всички подобни договори е трябвало да минават през Високата порта. Османската империя се е месила във всички области на живота ни - и в икономиката, и в политиката. Всичко това наистина е било приемано като нещо много тежко. Запазени са документи на външно министерство след Освобождението, в които то пита Цариград какво означава нашият васалитет? Отговорът е - правителствата в София и Цариград са всъщност едно. Което обаче на практика означава, че по-големият води - все пак империята си е империя, не е княжество. Но постепенно с развитието на България нещата започват да се променят. Всички тези ограничения стават все по-неприемливи, което е изразено и в текста на Манифеста за обявяването на независимостта. Той е прочетен от цар Фердинанд, но е съставен от министър-председателя Александър Малинов напълно в духа на изискванията на една конституционна монархия.
- Пътят ни към независимостта трае 30 г. Много ли е това или малко?
- Образно казано, тези 30 години са били нужни на българското княжество да порасне. Всички български правителства без значение от коя партия са стъпка по стъпка правят всичко да премахнат различните ограничения и забрани, наложени от Берлинския договор. Княз Александър I Батенберг учредява орден "Свети Александър Невски", което е право само на суверенните монарси. Неговият наследник княз Фердинанд пък поставя образа си върху монетите, на което също няма право като васален владетел. Това, разбира се, са само едни символични предизвикателства, но те са ясен израз на стремежа към отхвърляне на зависимостта от Високата порта. Постепенно България престава да спазва всички клаузи на Берлинския договор, остава само формалния акт на обявяване на независимостта.
- Очакван ли е бил той от международната общност?
- Интересно е, че на всеки 5, 10, 15 и т.н. години от 1878 г. - и тогава са отбелязвали кръглите годишнини - в европейските и балканските столици се дискутирало дали няма да бъде обявена българската независимост. Нашата дипломация 30 години готви този въпрос пред Европа. Така е и през 1907 г. в навечерието на поредната кръгла годишнина от Освобождението. Този път обаче благоприятният момент наистина е настъпил. И то благодарение на един неочакван прецедент.
- Кой е той?
- Това е казусът с независимостта на Норвегия. Съгласно решенията на Виенския конгрес през 1815 г. тя е отнета от Дания като наказание за това, че е била съюзник на Наполеон, и присъединена към Швеция под формата на лична уния - кралят на Швеция е и крал на Норвегия. През1905 г. норвежците обявяват своята независимост, която през 1906-1907 г. е призната от Великите сили. Освен това българската дипломация добре се ориентира в новата политическа конфигурация. Старият „съюз на тримата императори“ - германския, руския и австро-унгарския, окончателно се е разпаднал и е заменен от двата противостоящи блока - Антантата и Централния съюз, което дава възможност за много лесно лавиране между Великите сили.
Все пак решаваща е била позицията на Виена и Санкт-Петербург...Да, главните заинтересувани фактори в случая наистина са Австро-Унгария и Русия. В крайна сметка става въпрос за почти двувековно съперничество за влияние на Балканите. Затова те най-много държат на запазване на статуквото на Балканите. И княз Фердинанд, който е водеща фигура в България, що се отнася до външната политика, знае, че ключът към независимостта се държи от Виена и действа в тази насока. Князът посещава император Франц-Йосиф още през пролетта на 1908 г. Въпреки че няма никакви документи, се смята, че още тогава е постигнато принципно съгласието на Австро-Унгария относно провъзгласяването на българската независимост. От своя страна премиерът Александър Малинов, който на два пъти ходи до Париж, по пътя се спира във Виена и говори със своя австро-унгарски колега барон Ерентал - съответно около статута на Босна и Херцговина, която все още формално е османска провинция и която трябва да се върне след 30 години на султана, и от друга страна - България да отхвърли зависимостта си от Високата порта. За споразумението е информиран руският външен министър Александър Изволски, който се спира във Виена на път за Париж. Той също дава своето принципно съгласие и така пътят към независимостта е разчистен.
- А другите Велики сили?
- Великобритания още след Берлинския договор спира да държи на целостта на Османската империя и започва да залага на младите балкански държави. Затова тя е равнодушно-доброжелателна към проблема. Германия, разбира се, няма нищо против, след като Виена е съгласна. А Франция като пръв руски съюзник чрез посланика си в Цариград дори поощрява българските амбиции.
- Остава Високата порта като пряка потърпевш.
- Да, и тук вече се намесва чиста случайност - победилата през юли 1908 г. Младотурска революция, която възстановява конституцията от 1876 г. и се опита да закрепи по този начин разпадащата се империя. Макар и за кратко, в Турция започва да се развива някакъв нормален граждански живот - с партии и избори за Меджлиса (турския парламент - б.р.). И дори профсъюзи, които именно ще изиграят важна роля за постигане на българската независимост.
- Какво правят те?
- През 1908 г. всичко започва със стачката на работниците от компанията на Източните железници. Те имат свой синдикат, в който мнозинство са българските железничари. Синдикатът е основан в Пловдив, после се прехвърля в Одрин и накрая в Цариград, където се решава започването на стачката. Тя е потушена твърде бързо по класическия за онази епоха начин - с локаут. Стачкуващите са уволнени, а двете правителства - българското и турското, се задължават да подкрепят собствениците на железницата и да възстановят нормалните комуникации. Българското правителство обаче съзнателно саботира това решение. И тук вече има един интересен и почти неизвестен момент - председателят на синдиката Илия Наумов е близък с министъра на търговията и земеделието Андрей Ляпчев, който го убеждава да продължи стачката. На възражението му, че тези хора все пак трябва да ядат, Ляпчев казва: “За два дена мога да ги храня, докато армията помете железниците!“. И отпуска нужните средства от безотчетният си министерски фонд. Така българското правителство провокира кризата, поемайки сериозен политически риск. Защото компанията на Източните железници е формално регистрирана в Турция, част от нейната собственост е в България и нарушаването й засяга интересите на нейните собственици, които са австро-унгарски поданици. България в тази ситуация трябва да избира - независимост или железници. Но българското правителство преценява, че може да постигне и двете. То започва една отлична пропагандна кампания в полза на БДЖ. Публикуват се отчети, викат се, както бихме се изразили днес, външни одитори, които анализират работата на нашите железници. Докладите им са категорични - БДЖ работи по-ефективно от компанията на Източните железница. Посланието към европейския бизнес е ясно - ако искате сигурен транспорт до Цариград, трябва да ползвате БДЖ. Всичко това се съчетава с един наистина забавен случай. Тогава на гарата на днешния Любимец влаковете са се срещали, като локомотивите не са преминавали държавата граница, тъй като са изключително скъпи. На границата едно маневрено локомотивче е прикачвало вагоните и ги е прехвърляло от едната в другата страна. И при една такава маневра в един вагон се откриват двама заспали турски офицери. Едва ли е ставало за пръв път, но в случая българските власти предизвикват почти международен скандал - това е провокация от страна на компанията, опит за шпионаж и т.н. Така изведнъж България се оказва в благоприятна международна светлина, а Високата порта е компрометирана. Идва и формалният повод - на 12 септември българският дипломатически представител в Цариград Иван Ст. Гешов не е поканен на приема по случай рождения ден на султана. И така се стига до манифеста, прочетен на историческият хълм Царевец на 22 септември 1908 г.
Това е той:
Завършва история и втора специалност английски език в ИФ на СУ през 1986 г.
Редовен докторант по нова българска история към ИФ на СУ - 1987-88 г.
Асистент по нова българска история към ИФ на СУ от 1988 г.
Член на редколегията на списание «Минало» от 1994 г.
Хоноруван преподавател в НХА от 1999 г.
Доктор по история от 2001 г.
Доцент от 2005 г.
Член на редколегията на електронното историческо списание „Анамнезис“ от 2006 г.
Член на Образователен комитет на Центъра за демокрация и помирение в Югоизточна Европа, Солун, Гърция
Член на научния съвет на Национален исторически конкурс към фондация „Ценности“ от 2005 г.
Константин Събчев
