- На 6 юни на "Лазур" ще се съберат приятели и спортисти, които са писали и пишат историята на българския спорт
- Не купувате билет за „Мач на надеждата“, а един ден повече живот за някого
- На читателите на „Телеграф“ казвам: „Спрете да чакате герой! Героите сте вие“
- Семейството не ти дава съвети, дава ти смисъл - те бяха моята мотивация да продължавам, те бяха моята химия
- Г-н Петров, на 6 юни от 17,00 ч. на стадион „Лазур“ ще се състои „Мач на надеждата“, организиран от вашата фондация „Стилиян Петров“. Разкажете ни повече за двубоя и за участниците в него. Какво е усещането отново да сте заедно с някои от тях в съблекалнята за обща цел?
- Това не е просто футболен мач. Това е отговорност. На 6 юни на "Лазур" ще се съберат приятели и спортисти, които са писали и пишат историята на българския спорт. Ще видите имена, които са карали цяла нация да плаче от радост пред екраните и на трибуните. Усещането в съблекалнята? Все едно не са минали 20 години. Същите майтапи, същият респект. Но сега очакванията са други. Заради всеки човек, който се бори. Общата цел ни прави отново един отбор.
Този път Мач на надеждата ще е в Бургас
- Събитието има за цел да събере средства за борба с онкологичните заболявания в Бургас и да подкрепи финансово и морално легендите Любослав Пенев и Петър Хубчев в техните лични битки. Как приеха те новината, че футболната общественост отново се обединява за тях?
- Любо Пенев и Петър Хубчев са от онези мъже, които никога не искат помощ. Те са научени да дават, не да взимат. Когато им казах какво сме намислили, и двамата мълчаха дълго. Знаете ли какво ми каза Петьо Хубчев? "Стенли, не го прави за мен. Направи го за хората, които сега са в болниците". Това е Петър Хубчев!
Приеха диагнозата си с достойнство и воля за борба. И със сълзи в очите, които никога няма да видите публично. Най-важното за тях в този труден момент е да знаят, че не са забравени, че България помни своите герои. Че когато паднеш, има кой да ти подаде ръка. Те продължават да са идоли на много от нас през всички тези години. Сега е наш ред да бъдем до тях.
- Какво ви насочи към стадион „Лазур“ за второто издание на „Мача на надеждата“ и каква беше първата реакция на местната общност и кмета Димитър Николов?
- Няма адрес за страданието, нито пощенски код за вярата. В София направихме първата крачка, но Бургас е футболен град. Бургас е град с големи сърца, а "Лазур" ще стане стадион с душа! Местната общност веднага прегърна каузата, защото Бургас знае какво е обединение. Когато сте на морето и дойде буря, всички се хващате за ръце. Е, сега има буря и Бургас подава ръка, а с г-н Николов се разбрахме за две минути.
- Първият мач в София събра близо половин милион евро. С какви поуки и емоции влизате в това второ издание на „Мача на надеждата“?
- Поуката е една: България е жива! „Когато има смислена кауза, ние сме там“. Половин милион евро не са пари. Това са половин милион пъти „не си сам“, изпратени до хора, борещи се за живота и онкологичните заведения, които казват едно огромно „Благодаря“. Влизаме във второто издание на Мач на надеждата с още по-голяма отговорност. Защото това не е просто един мач. Това е изпит за всички нас като общество.
- Спомняте ли си какво почувствахте, когато отново стъпихте на Националния стадион „Васил Левски“ пред пълни трибуни за първия мач?
- Помня всяка крачка. 25 000 души скандираха името ми, а аз имах чувството, че не го заслужавам. Защото в този ден героите бяха по трибуните. Героите бяха хората, които бяха на стадиона с усмивки по лицата. Благодаря на хората, че не ме забравиха. В този момент разбрах, че имам още по-голяма отговорност пред себе си. И тази отговорност е да помагам. Гласът ми трепереше повече, отколкото на финала за Купата на Англия, защото този мач беше по-важен от всички футболни успехи.
- Вашият бивш съотборник и личен приятел Димитър Бербатов вече призова за пълен стадион. Какво бихте казали на хората, които все още се колебаят дали да купят билет, като тук е важно да кажем и за опцията за българите в чужбина, които искат да подкрепят каузата, че имат възможност да си купят вирутален билет?
- Ще ви кажа само едно. Не купувате билет за мач. Купувате един ден повече живот за някого. А за българите в Лондон, Чикаго, Мадрид и по целия свят знам, че сърцето ви е тук, в България. Знам, че ви боли. Затова направихме и виртуални билети. Купете си! Най-важното - ще получите правото да кажете „Аз помогнах, не бях безучастен, когато имах възможност“. Разстоянието не е оправдание. Сърцето не познава граници. Покажете, че България е навсякъде, където има българи!
- Вие сте вдъхновение за милиони хора в битката с тежко заболяване. Какво бихте казали на някого, който в момента преминава през най-трудния си период?
- Ще ти кажа това, което казвах на себе си всяка сутрин в 5 часа, когато химията ме разкъсваше отвътре. Днес не се бориш за победа. Днес се бориш само за следващите 24 часа. Не мисли за другия месец. Не мисли за следващата година. Победи днес и стани от леглото. Погледни се в огледалото и си кажи: „Още съм тук“! Това е победа.
Ще има дни, в които ще искаш да се откажеш. Ще има нощи, в които ще мразиш всичко, което се случва. Това е нещо нормално. Плачи и не се страхувай да викаш. Но на сутринта пак стани, защото ти не си сам в тази битка. Имаш всички нас зад гърба си. Аз съм част от твоята битка. И ти обещавам - ще дойде ден, в който ще се събудиш и болката ще я няма. И ще разбереш, че си по-силен, отколкото някога си вярвал. Не се предавай! Аз не се предадох. И ти няма!
- Колко важна беше ролята на семейството ви в моментите, когато бяхте готови да се откажете?
- Семейството е всичко. Без Паулина, без децата ми, без подкрепата на милиони и мен нямаше да ме има. Имаше нощи в болницата, в които болката беше толкова силна, но тогава влизаше моята жена. Не казваше нищо, просто хващаше ръката ми. В нейните очи виждах причината да се боря още един ден. Децата ми идваха с маски и ме гледаха през вратата, а аз нямах сили да стана от леглото. Как да се откажеш, когато има кой да те чака вкъщи? Семейството не ти дава съвети. Семейството ти дава смисъл. Те бяха моята мотивация да продължавам, те бяха моята химия. Без тях бях загубен. С тях станах непобедим.
- Кой е най-яркият ви спомен с националната фланелка?
- Много хора ще кажат САЩ '94. Аз не бях там. За мен най-яркият спомен е 17 ноември 1993 година, „Парк де Пренс“ срещу Франция. Аз съм на 14 години, седя пред телевизора в Монтана и гледам как Емил Костадинов вкарва гол и смълчава цяла една нация. Помня как целият блок избухна. Помня как баща ми крещеше. Помня как за първи път разбрах какво значи България. В този момент си казах, че един ден и аз искам да давам такива емоции на българския народ. Всяка минута с националната фланелка след това беше сбъдната мечта за онова 14-годишно момче от Монтана. Фланелката е тежка. Тя носи мечтите на цял един народ. Няма по-голяма чест от това да я облечеш.
- Вярвате ли, че България скоро ще има поколение, което да повтори успеха от Световното през 1994 г. или Евро 2004?
- Вярвам, но само ако спрем да лъжем децата. САЩ '94 не се роди през 1994. Роди се 10 години по-рано по селските игрища, в школите, в училищата и с треньори, които работеха за ниско възнаграждение, но с огромно сърце. Тези момчета бяха гладни за победи. Бяха зверове на терена. Бяха готови да дадат всичко за българския футбол и да сбъднат своите мечти.
И сега имаме таланти, но те нямат глад за успехи, нямат среда, нямат бази, прилягащи на модерния футбол. Нямат дори конкуренция. Талант без работа е просто поредното момче, което футболът ни губи, за да се преориентира и да заработи като таксиджия, електротехник или да заиграе в БАМФ.
- Къде според вас се губи връзката между талантливите деца и професионалния футбол в България днес – тема, която все повече се дискутира в спортните среди?
- Губи се на 16 години. В прехода между юношите и мъжете. На 15 си звезда. На 19 си никой. Защо? Защото няма къде да играеш. В "А" група не те пускат, защото си млад и не си готов. Това е любимото клише на футболните хора в България в последните години. В Германия 18-годишен играе във Втора Бундеслига пред 20 000 души. В България 18-годишен е резерва в Етър и играе пред 800 души. Как да стане мъж? Как да стане футболист? Кога може да разбере отговорността да бъдеш някой?! Губим ги и защото ги лъжем. Казваме им: "Ти си талант", а не ги учим да работят. Казваме им: "Ще станеш като Бербатов", а не им казваме, че Димитър Бербатов е ставал в 6 сутринта да тренира сам. Талантът те кара да те забележат. Характерът те кара да пробиеш. А характер се кове в трудности. Ние махаме трудностите на децата и после се чудим защо са меки и трудно градим характери.
- Коя според вас е най-спешната реформа, от която се нуждае българският футбол днес?
- Премахване на зависимите хора, готови да поставят собствените си интереси и облаги пред тези на нашите деца.
- След конгреса през 2024 година не скрихте разочарованието си и заявихте, че ще се оттеглите от българския футбол. Очевидно обаче човек, спортист, лидер и капитан не се отказва с лека ръка. Каква е позицията ви днес?
- Оттеглих се от битката за постове, но никога не съм се оттеглял от интереса и подкрепата към българския футбол. Разбира се, с правилните фигури. На конгреса видях, че системата не иска да се променя, видях страх, видях интереси. Казах си: „стига“, защото не искам да участвам в театър. Футболът в България ще се промени само тогава, когато футболните клубове поискат това. Когато заедно кажат в един глас: „Нека го направим за доброто на децата и бъдещето на играта футбол“. Те са тези, които могат да направят най-голямата и важна стъпка.
- Ако бъдете потърсен за помощ или за определен пост, какъв би бил вашият отговор?
- Зависи кой ме търси и за какво. Ако ме потърси някой, за да му легитимирам статуквото - отговорът е категорично „Не“. Няма да съм параван. Името ми не се дава под наем. Аз помагам на много деца и болни хора, без да заемам ръководен пост. Постът не те прави лидер. Действията те правят такъв.
- Какво беше най-трудното предизвикателство в началото на престоя ви в Селтик, когато още не говорехте езика, и как това изгради характера ви?
- Самотата. Говорех английски, колкото да си поръчам пържени картофи. На 19 години, в Глазгоу, вали всеки ден, никой не те разбира, а на терена треньорът ти крещи неща, които не схващаш. Най-трудно беше в съблекалнята. Момчетата се смеят, майтапят се, а ти седиш в ъгъла като глухоням. Чувстваш се като последния глупак. Вечер се прибираш в празния апартамент и си говориш сам, а през останалото време и по телефона с приятели.
С екипа на Селтик
Как това ме изгради? Научи ме, че устата ми може да мълчи, но краката ми трябва да говорят. Спрях да се опитвам да обяснявам. Почнах да тичам повече от всички. Да се хвърлям за всяка топка с по-голяма ярост и непримиримост. След 6 месеца вече не им трябваше да ми говорят, макар че започнах да разбирам и хората в съблекалнята ме приемаха различно. Приемаха ме заради начина ми на игра и моя характер.
- Какво означава за вас да бъдете капитан на отбор от Висшата лига като Астън Вила? Каква е тайната на това да обединиш съблекалня с толкова много международни звезди?
- Да си капитан на Вила значи да носиш 150 години история на ръката си. Когато вървиш по улицата в Бирмингам, 80-годишни дядовци те спират и ти казват: „Момче, вчера гледахме мача на Астън Вила. Не ни предавай!“. Това е тежест, чест и отговорност. Тайната да обединиш съблекалнята? Няма тайна. Има правила! Бъди първи на тренировка и си тръгни последен! Не можеш да изискваш от другите, ако ти не им даваш пример. Защити слабия! Когато младото момче сгреши, ти поемаш вината пред медиите. Когато звездата закъснее, ти го глобяваш пръв. Правилата важат за всички. Говори с всеки, независимо от каква народност е - всички имат проблеми. Капитанът е психологът, бащата, майката и братът в съблекалнята. Капитанската лента не е просто парче плат. Лентата е отговорност да обединиш 25 души с различно его в едно. И когато успееш, успехите идват сами.
- С какво най-много бихте искали да ви запомнят хората – като големия футболист или като човека, който не се предава?
- Футболът свършва. Медалите ръждясват. Кадрите в YouTube остаряват. Вкарвал съм голове, печелил съм мачове и съм губил. Но най-голямата ми победа е, че съм тук. Че дишам. Че мога да помогна. Ако след 50 години едно момче каже: „Стилиян Петров ми даде кураж да се преборя“, за мен това значи, че съм победил във всички мачове на света. Футболните успехи избледняват, но добрите примери винаги ще останат и ще се помнят. Избирам да съм добрият пример.
- Каква е следващата голяма мечта на Стилиян Петров, която все още не е реализирана?
- Много са!
- Какво е вашето послание към читателите на вестник „Телеграф“?
- Моето послание е много просто и е същото от 10 години насам. Спрете да чакате герой! Героите сте вие. България ще се оправи, когато всеки един от нас реши да бъде малко по-добър човек днес, отколкото е бил вчера. Защото най-голямата победа не е в спорта, бизнеса или политиката. Най-голямата победа е да останеш човек.
Екатерина Томова
