- Г-жо Делчева, каква е ситуацията с незаконните хосписи към днешна дата? Приключиха ли проверките за „домовете на ужасите“ и дали някои от тях не продължават отново да функционират под някаква форма?
- Тук е важно да направя едно уточнение – омбудсманът в качеството си на Национален превантивен механизъм не извършва проверки на незаконни хосписи като социални услуги, тъй като тези места не съществуват като регистрирани институции, предоставящи такава услуга. Нашите проверки бяха извършени въз основа на сигнали от граждани, че съществуват подобни места, в които са настанени възрастни хора и хора в уязвимо положение. Към настоящия момент от около една година не сме получавали нови сигнали за функциониране на такива незаконни домове. Това обаче не означава, че можем да бъдем спокойни и да приемем, че проблемът е решен. Когато една дейност се извършва извън регламент и без контрол, винаги съществува риск тя да се появи отново под друга форма.
Важно е да отбележа, че благодарение и на активната работа на институцията на омбудсмана беше направена важна законодателна промяна – предоставянето на социални услуги без необходимия лиценз беше криминализирано. Това даде възможност на компетентните органи, включително прокуратурата, да извършват проверки и да предприемат действия при установени нарушения. Но законовите промени сами по себе си не са достатъчни. Необходим е постоянен контрол и добра координация между всички институции, защото става дума за хора, които често са напълно зависими от грижата на други лица – възрастни, болни и хора с увреждания. Тяхната защита трябва да бъде постоянен ангажимент, а не реакция само след като се случи трагедия.
- Какво ви тревожи или ядосва най-много – апатията към човешките страдания, арогантността? Реално част от обитателите на тези домове за възрастни хора са изоставени от близките си на произвола на съдбата и никой не се интересува от тях?
- Всичко, което изброихте, ме тревожи. Но бих искала да направя едно важно уточнение – не бива да поставяме всички хора, настанени в такива домове, в категорията „изоставени от близките си“. Това невинаги е така.
Много от хората, които живеят в домове за възрастни хора, са там не защото семействата им са ги изоставили, а защото страдат от тежки заболявания – деменция, психични или други увреждания, които изискват постоянна професионална грижа, медицинско наблюдение и специализирана подкрепа, която техните близки често не могат да осигурят в домашна среда.
Когато едно семейство избере такава форма на грижа, то очаква човекът да получи необходимото внимание, отношение и професионална помощ. Това е услуга, за която в много случаи се заплаща, и тя трябва да отговаря на ясни стандарти за качество и човешко отношение. Като омбудсман най-много ме тревожи фактът, че за хората, настанени в тези институции, това място се превръща в техния дом. Затова ние като държава и институции сме длъжни да положим всички усилия те да живеят с достойнство – да получават качествена медицинска грижа, индивидуален подход, добри битови условия и възможност да запазят връзката си с обществото.
Най-тежките случаи, на които се натъкваме, не са само свързани с материалните условия, а с липсата на достатъчно грижа и внимание към човека. Зад всяка врата има нечия майка, баща, близък човек – човек със своя история и достойнство. И независимо от възрастта или заболяването той има право на уважение, емпатия, сигурност и качествена грижа.
Кристи Петрова
