- Проф. Вачков, заговори се, че България вече е изплатила всичките си задължения към страните, участвали в Първата и Втората световна война. Какво казва историята?
- От историческа гледна точка репарациите са един много сериозен проблем, който виси като дамоклев меч върху българските финанси през XX в. България на два пъти е била натоварвана с репарации, които трябва да изплаща на победителите, първо в Първата световна война, а след това и във Втората световна война.
Репарациите са един доста проблемен дълг.
Държавите, на които той е наложен, го възприемат като един несправедлив и политически, а не финансов дълг. На първо място репарациите носят елемента за морална вина. Те се налагат с идеята, че виновниците, предизвикали войната, трябва да платят щетите от нея и победителите от ПСВ вменяват на победените, че те са единствените виновници за избухването й. Това е една теза, която нито Германия, нито останалите нейни бивши съюзници, в това число и България, ще приемат.
Те не приемат, че могат да бъдат обвинени, че те са единствените виновници и поради тази причина трябва да платят щетите, нанесени от войната. Другият голям проблем е, че репарациите оставят усещането, че са произволно определени.
Нямаме категорични доказателства, че щетите са в този размер и те са предизвикани от воюващите държави. България ще възприема принципно репарациите като една от големите несправедливости на Ньойския договор. През целия период след ПСВ всички български правителства работят усилено да ревизират или отменят плащанията.
- В какъв размер са били наложените репарации на България?
- По отношение на ПСВ са наложени на България едни огромни репарации, които са абсолютно непосилни. Те са били в размер на 2.250 млрд. златни франка, което се отчита от българските икономисти като една четвърт от цялото национално богатство на страната. Ако трябва да ги изплащаме, както е определено по договора, ние трябва всяка година да харчим цялата приходна част на бюджета само за тях.
Това означава, че още от самото начало е било ясно, че те са абсолютно необслужваеми поради огромния им размер. Българските правителства още от това на Александър Стамболийски започват борба срещу плащанията на репарациите, водят се едни дълги преговори. В крайна сметка победителите и техните репарационни органи разбират, че България не е в състояние да плаща в този им размер.
Започват да се подписват споразумения за отлагане, за плащане на вноски. Първият такъв ход е подписан през 1923 г., когато репарационният дълг е сериозно разсрочен във времето, включително се обявява, че втората част на дълга от 1953 г. ще се изплаща чак от 80-те години на XX в. Оказва се, че и това споразумение не може да се изпълнява, че то също е много трудно и всичко това води до ново преразпределяне. Когато избухва голямата криза през 1929-1933 г., тогава всички държави изпадат в тежко финансово положение, включително и България, и Германия, и държавите, които трябва да плащат репарации.
Става ясно, че те не могат да ги плащат. Тогава отново се приема ново съкращаване. През 1930 г. България получава десетократно съкращаване на репарационния дълг - от 2.250 млрд. той спада на 260 млн., които България да изплати. Оказва се, че и тези пари не могат да се платят.
През 1931 г. има едногодишен мораториум, който временно отлага плащанията, но после не се подновяват, дори след като светът излиза от кризата през 1935-1936 г. и остават висящи. Там остават много въпроси. Официално няма споразумение, което да отмени българските репарации, но от този момент повече плащания по тях не са извършвани.
- Гърция обаче също има неизплатен дългове към нас. Какви са те?
- Гърците имат един дълг към нас, който е свързан с едни имоти, оставени от български бежанци, които гръцката държава трябва да им изплати.
В момента, в който България престава да изплаща репарациите през 1931 г., в това число и към Гърция, от Атина прекратяват плащанията по този дълг, сформирал се по спогодбата Моллов – Кафандарис, която уточнява как да се плати на българите, които са напуснали Гърция и гърците, които са напуснали България.
Когато теглят чертата, се оказва, че много повече българи са напуснали Гърция, отколкото обратното, и се оформя един значителен дълг към страната ни.
Този въпрос остава висящ между двете държави.
Избухва Втората световна война, която също завършва с репарации за България, която е в групата на победените, защото е участвала на страната на Тристранния пакт, въпреки че не е водила активни бойни действия срещу воюващите държави.
Тя се води за победена държава и отново са й определени репарации.
Тук те са мотивирани от това, че България през Втората световна война администрира Македония и Беломорието, които са бивши територии на Югославия и Гърция.
Те по статут не са българска територия, те се водят на германския райх, който през 1941 г. ни ги предоставя да ги управляваме до края на войната, с надеждата, че след войната те ще бъдат предадени на България.
Тук също възниква въпросът до колко репарациите, които се опитват да ни наложат след ВСВ имат морално основание.
Според подписаните споразумения между България и Германия, страната ни няма право да използва суровини от териториите на германския райх – Вардарска Македония и Беломорието.
Да не говорим, че през ВСВ България прави сериозни инвестиции в тези райони – строи железници, строи пътища, създава най-различни институции, включително културни и научни, това са разходи, но всичко това не е зачетено.
На България определят да плати репарации в размер от общо 70 млн. долара на Югославия и Гърция, като е уточнено, че 45 млн. са за Гърция, 25 млн. за Югославия.
Тук в сравнение с ПСВ подходът е по-разумен и не са наложени такива репарации, които са невъзможни за изплащане.
През ПСВ тези 2.250 млрд. са толкова фантастична сума, че скоро става ясно, че не могат да се изплатят. От тях ние изплащаме около 60 млн. зл. фр.
Що се отнася до репарациите в натура – тях ги изплащаме изцяло – ние трябва да предадем няколкостотин хиляди тона въглища, животни, инвентар, които до 1926-1927 г. ги изплащаме в натура, но репарациите в пари не можем.
Относно репарациите от ВСВ от 70 млн. долара Югославия опрощава на България през 1948 г. своята част от вземанията.
С Гърция нещата обаче остават и дълго време нищо не се предприема.
В Гърция има първо гражданска война, а после отношенията ни остават обтегнати. Репарационният ни дълг към тях е 45 млн. долара.
През 1964 г. се подобряват отношенията между Гърция и България, подписани са договори за изплащане на репарациите и е уточнено те да се изплатят в натура и се смята, че те вече са изплатени.
Към днешна дата България няма дълг към Гърция.
По отношение на използването на водите ни следва да се направи уговорка как съседите да ни плащат за водите, които текат в две държави, но това вече няма общо с репарациите. През 2024 г. изтича 60-годишното споразумение, с което ние плащаме с вода на Гърция. То е част от репарационното споразумение от 1964 г. И сега може да се каже, че вече сме изплатили репарациите към Гърция.
- Все още обаче има един спор, в който Гърция е длъжница на изгонените български бежанци, за които вече споменахте. Какво се случва там?
- С репарациите възниква и един сериозен проблем, който Гърция не е разрешила и до днес.
По силата на споразумение между България и Гърция, което е наложено от съседката ни да се разменя населението. Първоначално това е трябвало да се случва на доброволна основа, но от 1922 г., когато Гърция претърпява военна катастрофа във войната с Турция и на практика от Мала Азия пристигат в Гърция близо 1.5 млн. гръцки бежанци, Гърция започва масово да ги настанява в Македония и Беломорието, като директно започва да гони българското население, за да освободи място за гръцките бежанци.
По силата на тази спогодба близо 90 000 българи са прогонени, но все пак се сключва спогодба, която трябва да уреди техните имоти.
На прогонените им се дават документи от гръцката държава, че тя ще ги обезщети.
Има гърци, които напускат България, но групата е около 40 000.
Оказва се, че по този дълг доста повече българи са напуснали Гърция, отколкото обратното, и по Моллов – Кафандарис Гърция дължи на България една значителна сума. Тя обаче не плаща. Тези хора се оказва, че са си оставили имотите, без да са получили обезщетение. Това е един от проблемите.
Гръцката страна още през 30-те години заявява, че няма да плати, докато българите не си платят репарациите. Репарациите от ПСВ не са изчистени, за разлика от тези, наложени след ВСВ. Тук вероятно остава въпросът, че за тези имоти продължава да не се плаща поради факта, че България е прекратила изплащането на репарациите към тях от ПСВ.
Българите, изгонени от Гърция
- Този проблем може ли да бъде възбуден?
- През 2027 г. проблемът става на 100 години. Преди години имаше сдружение на българите от Македония и Беломорска Тракия, които си пазеха документите. Те бяха поставили въпроса България да повдигне темата пред гръцката държава за обезщетение на тези имоти. Тогава нищо не се реши.
От своя страна българската държава е дала земи на българските бежанци и им е осигурявала имоти в Созополско, в Петричко (днешен Благоевградски окръг), в Бургаско. Тези хора са получили някакви земи. Смятам, че едва ли може да се намери решение на този спор, защото спогодбата Моллов – Кафандарис е подписана през 1927 г.
Облигация, издадена въз оснава на спогодбата Моллов-Кафандарис
- Връщайки се на финансовата тема, историята казва, че изплащаме доста по-големи суми към Русия?
- Много по-големи плащания правим по отношение на Съветската армия и нейното присъствие в България, отколкото тези репарации, които са ни наложени по линия на Парижкия мирен договор.
През 1944 г., когато Съветският съюз ни обявява война на 5 септември и войските му влизат в България, за това, че преди това ние сме обявили война на Щатите и Великобритания, България трябва да подпише споразумение за примирие и това се случва на 28.10.1944 г. в Москва, с което се слага край на войната между България, Щатите, Великобритания и Съветския съюз.
Това съглашение ни вменява задължение да обслужваме съюзните войски, но в случая това са само съветските и на практика България до 1947 г., когато е подписан мирният договор, изплаща много сериозни суми за издръжката на съветските окупационни войски, които се настаняват през 1944 и остават у нас до 1948 г.
Това е скрита форма на репарации, при условие че България не е нанесла никакви щети в тези войни, в които е участвала.
Въпреки че ние не сме воювали с окупационната войска, по линия на съглашението България се задължава и участва във войната на страната на антихитлеристката коалиция – от септември-октомври до април 1945 г.
Там имаме разходи, които възлизат на над 90 млрд. лева тогавашни пари. Отделно само поддръжката на съветското командване и армията възлиза на около 37-38 млрд. лева.
Така всички разходи, направени по съглашението за примирие, възлизат на колосалната сума от над 133 млрд. Сумата от 38 млрд. лв. по издръжката на съветските войски се приравнява на тогавашни 152 млн. долара. Това е два пъти повече от репарациите, които ни определя Парижкият мирен договор, които са 70 млн., от които плащаме на Гърция 45 млн. В един кратък срок само от 3 години сме изплатили 150 млн. долара обезщетение за нещо, за което нямаме никаква вина, защото не сме участвали в активни бойни действия нито с едните, нито с другите, още по-малко със СССР.
- Оказва се, че тайно е бил изнесен и златният ни резерв.
- Това е друга тема, тя не е пряко свързана с репарациите.
След 1944 г. попадаме в съветската зона на влияние, на практика от 1947 г. изцяло се възприема съветският сталински модел, ставаме абсолютна част от съветския блок.
По това време използвайки, че има напрежение и най-вече защото България е в позицията на безгласен сателит, под предлог, че за нуждите от защита при ядрена война трябва да се съхрани златният резерв, България предава голяма част от него на съхранение в Москва.
В началото на 60-те години избухва сериозна дългова криза в българската икономика.
Заради постоянния дефицит в търговията си със Западна Европа България натрупва големи задължения към западните банки, които в един момент не е в състояние да обслужва.
Така през 1963-1964 г. със съгласието на Москва България продава 90% от държавния златен резерв, за да може да изплати дълга си, който към 1962-1963 г. възлиза на стойност 200 млн. долара.
Със златото се покрива голяма част от дълга. Това става при абсолютна тайна, никой няма право да го споменава.
През 1963 г. излиза Закон за държавната тайна, който забранява всички макроикономически данни да се оповестяват публично и който ги разгласява, е заплашен от затвор. По-късно се отричаше, че златният резерв е бил продаван, но през 90-те години се разсекретиха документите на БНБ и оттам се вижда, че ако през 1962 г. е бил около 24 тона, то през 1964 година в резерва са останали около 2 тона, така че 22 т са продадени.
Това е той:
Проф. д-р Даниел Вачков е директор на Института за исторически изследвания при БАН
Той е и главен редактор на списание Bulgarian Historical Review
Научните му изследвания са свързани със стопанската и социалната история на България през XX век
Автор и съавтор е на 4 монографии и на над 90 студии и статии.
Член е на Съвместната комисия между Република България и Република Северна Македония по исторически и образователни въпроси
Владимир Христовски
