0

П рез 1994 година Африка преживява един от най-страшните моменти в своята история. Екстремистки групи на най-голямата етническа група в Бурунди и Руанда – хуту, избива 500 хиляди представители на народа тутси и на умерените хуту в Руанда. Престъплението, за което, възможно е, някои от вас ще научат за първи път сега, е признато за геноцид, а западната цивилизация получава сериозни упреци, че не се е намесила, за да прекрати бруталните зверства.

През 1994 година Африка преживява един от най-страшните моменти в своята история. Екстремистки групи на най-голямата етническа група в Бурунди и Руанда – хуту, избива 500 хиляди представители на народа тутси и на умерените хуту в Руанда. Престъплението, за което, възможно е, някои от вас ще научат за първи път сега, е признато за геноцид, а западната цивилизация получава сериозни упреци, че не се е намесила, за да прекрати бруталните зверства.

28 години по-късно в Украйна загиват бебета, деца, зрели мъже, възрастни жени. Цивилизованият свят е много по-ангажиран. Слага по декоративните прожектори на главните си паметници и сгради на властта крушки със синя и жълта светлина. Вече на никой от нас, от цивилизования свят, копче не може да ни каже, че не сме съпричастни.

На фона на институционалната и държавната емпатия по протокол през последните две седмици граждани без постове и длъжности, просто удостоени по рождение и възпитание с титлата „Човек“, вършат дела, от които дъхът в гърдите спира. Майки се организират да помагат на подгонени от войната украинки с децата им, кметове на малки общини и селца, без да чакат подканване или напомняне от държавата, организират кризисни центрове, търсят подслон, храна, медикаменти. От стола си в Шумен го виждам наоколо – в Смядово, където кметува Иванка Петрова, в Каспичан, с кмет Милена Недева, в мъничката община Венец, където първенец е друга една жена Нехрибан Ахмедова. Хора от областния център пък пътуват, за да занесат храни, дрехи и медикаменти.

Ако продължа в този дух, ще създам неистинска картина и идеализиране на благородството на българина до размери, каквито то няма. Не е като да няма мърморене за парите, които щели да получат бежанците за настаняване. Де факто ще ги получат българските хотелиери, а бежанците ще получат просто покрив над главата си. Не е като да няма опити за измами с помощи уж за украинските бежанци.

Разделени доскоро на поддръжници на ваксините и на пандемични атеисти, сега червената линия на подялбата е на фили и фоби по отношение на Русия, подялба, съществуваща още от времето на освобождението ни от османско владичество, та до днес. Който е за Русия, не може да помага на украинските клетници. Оттам – ако помагаш на нуждаещия се от протегната ръка украинец, си русофоб.

Първичната подялба по горния признак може и да има някакви политически, геополитически или емоционални основания. Всички ние обаче сме на първо място хора. Страданието няма геополитически маркери. Днес страдат както майките на убитите в Украйна украински деца, така и майките на войниците на Руската федерация, които ще се върнат по родните си места с т. нар. „груз 200“ (товар 200), специално обозначение за въздушния транспорт, превозващ поцинковани ковчези с трупове на военнослужещи.

Днес от помощ се нуждаят бягащите украинци. Утре може да се наложи да подслоняваме руснаци. Вярвам в нас, българите, и съм убеден, че и за тях ще намерим и място в душите си. Не „по заповед свише“, а по зова на сърцата ни.