Димитър Баненкин пред "Телеграф": Поканих хора, в които лично вярвам

- Г-н Баненкин, поехте управлението на театъра в Пазарджик след период на сериозни сътресения и финансови скандали в институцията. В какво състояние заварихте театъра и какво променихте за една година?

- Театърът беше, меко казано, в лошо състояние по посока на репертоар и материална база. Като валеше дъжд, трябваше да се слагат кофи навсякъде, парното беше в авариен режим. Въобще много плачевно беше състоянието. Първото, което направих, е да махна графитите – беше ужасно, целият театър беше нарисуван, то бяха свастики, Левски долу, ЦСКА горе. Беше страшно нещо. Измихме стъклата. Оправихме почти всичко и във фоайето. След това поправих покрива, смених и парното. Всичко платихме от касата на театъра, не съм получавал никакви пари от Министерството на културата, нито пък от общината, макар че сградата е общинска и би трябвало и местната управа по някакъв начин да реагира. Но все тая, не искам да търся сега някакви оправдания от никого, защото имахме малко пари. Когато купиш една селска къща и я оправиш отвън, обикновено започваш да работиш и по вътрешното пространство и в случая това е репертоарът.

- Как променихте репертоара и каква беше първата крачка към това?

- За мен беше много важно да поканя хора на работа в театъра, в които аз лично вярвам. Исках да създам група от млади актьори и режисьори, която да създаде някаква атмосфера. Поканих Силвия Петкова, Богдан Казанджиев, актьори от класа на Ивайло Христов, трима от класа на Боньо Лунгов, Анастасия Събева като театрален постановчик, която направи едно страхотно представление „Хадерал – последното пътуване на Константин Величков“  по повод 170-годишнината му. Сред поканените бе и Теди Москов. Наскоро бе и премиерата на „Макбут“ на Кольо Карагеоргиев с наши актьори. Постигна много голям успех. Предстои премиера и на „Тестостерон“ също с наши актьори и режисьор Богдан Петканин, а след това и премиера на „Напразни усилия на любовта“ с режисьор Сава Драгунчев.

- Кое отчитате като най-голямо постижение?

- За мен обаче най-голямото постижение бе това, че привлякох Майя Праматарова като драматург-консултант. Тя е изключително ерудиран човек, който много бързо направи заедно с Влади Люцканов, с когото пък се познавам отдавна и именно той даде идеята да  поканя, много добри предложния за цялостната програма на театъра. Да вкараме баланс в цялостната линия и нещо, с което да се откроим. Не на последно място искам да спомена и Георги Тошев като консултант „Международно сътрудничество“. Той също е изключително ерудиран човек. Наскоро направи филм за Леда Тасева, който ще бъде представен и в Пазарджик. С Майя и Влади заключихме 206/2027 година сезона. Решихме, че Влади Люцканов ще започне през октомври. Анастасия ще започне през януари едно заглавие, предложено й, разбира се, от Майя. Анастасия ми сподели, че просто е възхитена, че й предлага неща, които биха й харесали. Много е важно да имаш човек до себе си, който много е обикалял и много знае за театъра, много се интересува, дава съвети, с които да утвърждава името на театъра. През февруари се навършват 100 години от рождението на Леон Даниел. Майя се свърза с неговата внучка Ида и мислим да направим нещо. Леон Даниел е много уважаван в Пазарджик и е свързан тясно с театъра. Както и Крикор Азарян – хора, които са дали имиджа на този театър и заслужават да бъдат уважени. Разбира се, както и големи актьори, минали през театъра, като Катя Паскалева, Милен Пенев, Кирил Варийски, Мирослав Косев – все хора, които са работили с голямо усърдие и желание. Сезонът ще завърши с постановка на Николай Поляков.
За Камерна сцена говорих със Зафир Раджаб. Той също би поставил, но в края на сезона. Бюрхан Керим и Ростислав Георгиев също. Това са все млади обещаващи режисьори. На тях ще им дадем възможността да поставят на Камерна сцена. Когато станах директор, реших да я кръстя на Милен Пенев, който също изкара много дълго време в театъра. Срещу Камерна сцена пък е залата на името на Катя Паскалева, която се използва и за репетиционна. Много е мило, много е хубаво, че двамата се срещат отново и имат място в театъра.
Лео Капон през октомври ще постави „Карлсон, който живее на покрива“. Щатната ни куклена режисьорка Владислава Джамбазова ще направи едно коледно представление.

- Пазарджишкият театър участва и в много фестивали.

- Аз като дойдох в театъра и като встъпих в длъжност, изпратих „Рейс“ на Деси Шпатова в Косово. След това с „Мухи без глави“ бяхме на „Варненско лято“. В шумен на Друмевите празници бяхме с „Хадерал – последното пътуване на Константин Величков“ и на фестивала Тодор Колев с „Мухи без глави“.

- Живели сте над 20 години в Германия и сте имали успешен бизнес, след което се завърнахте и взехте участие в редица телевизионни и театрални продукции. Директорският пост, и то в Пазарджик, вашия роден град, ли бе следващата логична стъпка, при това в критичен момент за институцията?

- Пазарджик беше единствената опция. Аз никога не съм имал амбицията да бъда началник някъде. От 2017 г. съм част от Сатиричния театър, имам 5-6 представления извън него, снимам, дори и в момента един филм на Анри Кулев „Пилоти“. С Пазарджик ме свързва нещо друго, освен че е моят роден град. Но аз съм извървял там доста интересен път. На 11 години имах щастието да участвам в пиесата „Януари“ на Йордан Радичков, която Коко Азарян постави. Изиграх ролята на син на Сусо, в чиято роля играеше Иван Григоров. Майка ми ме заведе на този кастинг и ме избраха. Оттогава дишам театъра. След това се записах в Младежкия дом в самодеен състав и още оттогава си мислех какъв искам да стана. Не е било някаква огромна мечта, няма смисъл да се лъжем. Но в един момент си казах, защо да не опитам с театър. Отидох да кандидатствам във ВИТИЗ, приеха ме от първата година и докато учех, играех и в театър 199. След това Николай Поляков ме взе в Младежкия театър в „Упражнение за пет пръста“. Играех и печелех хубави пари. И тогава снимах в киното, имах контакт с много големи актьори. По онова време имаше разпределения, мен ме разпределиха в Пазарджик и там изкарах година и половина. След това Ники Ламбрев ме дръпна в театър „София“, откъдето и Борето Чакринов, лека му пръст, ми каза – защо не дойдеш в Малък градски театър „Зад канала“. И отидох. След което заминах за Германия.

- Какво се случи, след като се върнахте?

- След като се завърнах в България, имах много снимки в телевизията, киното, на сцената в театъра се върнах и се справях. В един момент преди 3-4 г. Гаро Ашикян ми се обади за ролята на градоначалника в „Ревизор“ в театъра в Пазарджик. Аз познавам театъра отвътре - техническите служби, колегите актьори, администрацията. Знаете ли, Калин Сърменов беше един от първите, на които казах, че ще поема поста на директор там и той много се изненада. Каза ми – „Направи го! Ти го можеш!“.

- Какво научихте за себе си през тази една година, в която сте начело на театъра? Кое е по-важно – да си добър икономист или да бъдеш вдъхновяващ художествен лидер?

- На първо място директорът трябва да бъде мениджър. Тази дума свързва няколко неща – грижата за театъра в това число актьорите и всичко, което се случва, което му дава живот, както и материалната част. Аз не съм завършил счетоводство, но не е и нужно, важното е да имаш доверени хора. Предишният директор беше дал счетоводството на външна фирма. На мен това не ми хареса. И аз реших да поверя на счетоводител, на когото имам доверие и да се занимава. Вкарах го в театъра, както вкарах и човешки ресурси. Тези позиции са важни, както и артистичния секретар, завеждащия технически служби. Това са все хора, които са определени и са нужни. Без тях не може. Първите месеци, признавам си искрено, ми бяха като на сън. Не знаех къде се намирам. Мисля си, че на един директор му трябват от 6 до 8 месеца, за да свикне. Аз имах опита от Германия. Имах заведения, управлявах персонал дълго време – сервитьори, готвачи, бармани. Не може да се прави сравнение, разбира се, но пък придобих лидерско умение, за да го правя.
Другото много важно е да мислиш за всички актьори. Не да създаваш напрежение в театъра, а да даваш възможност както на доайените, така и на младите да участват в творческия процес. Тук няма нищо по-лошо от един актьор, който няма работа.

- Споменахте много имена от началото на нашия разговор. Как се работи с големи творци като Теди Москов и Деян Донков?

- Много е просто. Теди Москов го познавам отдавна. Работил съм с него в Сатиричния театър. Не сме имали никакъв проблем. Колегите имаха проблем с него (смее се). Слизам един ден долу и всички бяха много оклюмали. Пошегувах се, че цари „страхотно настроение“ и те мрън-мрън. Едно не мога да разбера, им казах – 5 години чакате Теди Москов да дойде. Накрая той дойде. Теди Москов репетира докъм 12,30, после отива да изпие една чаша вино и отива да си почива в хотела. Какво правите вие? За вас репетициите не свършват, им казвам. Ама той ще ни смени текста, казват те. Вие научете този текст, който имате. Утре идва нов текст. Теди Москов три дни преди премиера е сменявал текста. Това е той! После всички бяха много щастливи и доволни и ми благодариха, като не изтъквам тук, че кой знае какво съм направил. 
С Деян Донков е същото. Него не го познавам чак толкова добре, но то е както се отнесеш ти. Деян е Деян! Ти не можеш да го промениш, но и не трябва да го правиш. Анастасия Събева – прекрасна е! Всички ме питаха защо си го причинявам. Аз знам какво взимам. Знам кого каня в театъра. И тя го доказа. И то блестящо.
Аз нямам проблем, защото самият аз смея да твърдя, че съм ги минал всички тези етапи. Не ми е нещо непознато.

- Беше ли сантиментално за вас да се завърнете в родния град и да заживеете пак в Пазарджик?

- Ами аз не живея в Пазарджик. Пътувам до Пловдив, там е приятелката ми. Макар че живея на 200 м от театъра. Там живее майка ми в апартамента, в който й оставихме със сестра ми. Но много рядко съм спал там. Понякога отивам там следобед, когато имам нужда от почивка и да я видя. Говорим си и си тръгвам. Пътувам често и до София, където също имам работа. Пътуването не е проблем за мен.

- А сантимент има ли у вас, спомени от отминали години?

- Пазарджик е много странен град. Когато си там, го мразиш, когато си извън него, го обичаш. То е така с почти всеки роден град. Аз познавам много хора в Пазарджик. Винаги ми е много приятно, когато ме спират по улицата.
Но няма място за сантимент. Аз съм там и това е! Опитвам се да си върша работата, да съм навсякъде и в същото време да съм никъде. Някаква симбиоза от много странни неща.

- Какво мечтаете да сбъднете все още в театъра?

- Аз ненапразно поканих всички тези хора, защото искам театърът да мине отново в челните позиции. На мен ми е пределно ясно, че няма да придобие тази слава, която имаше през 70-те години. Питайте ме защо и ще отговоря.

- Защо?

- Защото тогава Пазарджик беше 110 000 души, а сега живеят 60 000 души в града. Това е закономерен процес, защото хората тръгнаха да пътуват. Навремето за да вземеш софийско жителство ти трябваше работа. Сега можеш да отидеш навсякъде и в България, и в чужбина. И да живееш там. Пазарджик все още е хубав град, добър град, но с по-малко театрална публика. Това е проблемът. Но ако успея да се доближа до предишната му слава, ще бъда много доволен!

- Пожелаваме ви го! Какво ще пожелаете вие на читателите на вестник „Телеграф“?

- Пожелавам на читателите на „Телеграф“ да не се отчайват. Културата винаги ще има място в живота на българина. Сега ставаме свидетели на едно леко оттегляне на публиката. То не само оттегляне, а страхове от влизането на еврото, аз също смятам, че трябва да плащаме в евро. Но то това поскъпване тръгна, преди да навлезе евро валутата у нас. Това е тъжното.
Но културата ще пребъде! Няма как да не пребъде. Хората винаги ще искат да търсят контакта с живия актьор. Вече от нас зависи как да възпитаваме тази публика

Екатерина Томова