У личките преминават в пътечки, пътечките в комшулуци, а цялата мрежа заприличва на паяжина.

КРАСИМИР КРУМОВ


Вместо паяци по прозорците и оградите на „Витоша” – една от двете ромски махали в Шумен са накацали големи черни очи. На обитателите на прозорците. По лабиринта от улички ловко се ориентират и пъплят нагоре под парещото слънце Георги и Айлин.
Пратеници
От миналата есен Айлин Мехмедова и Георги Самиров са образователни медиатори в СУ „Трайко Симеонов” в Шумен, а от избухването на коронавирусната епидемия са специални пратеници на българската образователна система в ромската общност, безжичната връзка на циганските махали с училището, мостът на една от най-уязвимите социални групи към знанието, ако не звучи прекалено патетично. Можем да ги наречем пощальони на знания. А по-простичко – разнасят домашни, уроци и документи на децата, които поради липсата на компютри и техника са останали извън системата на дистанционното обучение след затваряне на училищата.
И Айлин, и Георги имат вече зад гърба си опит в подобни проекти. Младата жена била учителка по история в „заводското” – Машиностроителната гимназия в Шумен, но закрили училището и останала без работа. Георги пък е ром, няма да се обиди и на циганин, въпреки, че е на 27 видял е две и двеста и вече е четвъртокурсник „Социална педагогика” в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. Двамата се явили на конкурс за медиатори и били одобрени.


Задачи
Минаваме от къща на къща - Георги разпределя задачите, събира подписи под документи, но мъж през една отворените врати забелязва репортерския фотоапарат. „Ти кого ще снимаш, бе?” – засилва се човекът към репортера на „Телеграф” и работата отива към бой. „Бате, бате, успокой се, нищо лошо не прави, нас снима, журналист е, пише за това как вашите деца учат по време на епидемията” – хвърля се като бодигард между нас Георги. „Недоверчиви са, нервни и наплашени. Слушат и четат какво ли не, ако се появят социалните, мислят, че ще посегнат на децата да им ги вземат, а журналисти за добро в махалата не влизат” – опитва се да оправдае мъжа медиаторът.
Доверие
Двамата с Айлин са от малкото хора, на които махалата в момента имат доверие. Айлин го градила като учител по история във вече закрита градска гимназия. Като се появила в другата циганска махала, Бялата пръст, я познали веднага родителите на други, някои вече завършили деца. „Да не давате стипендии?” – питали, после пък по махленския „телефон” предали на всички с каква мисия е госпожата. На Георги пък му имат доверие, защото е от общността, като цяло е усмихнат и позитивен, понякога, според директорката на училището Галина Сакарова му се налага да влиза в ролята на психолог.
Ръчно
По време на коронакризата медиаторите са работили с над 45 деца. Освен постоянната група има такива, на които или им е спрял интернетът, или им се е развалило устройството и тогава ги поемат „на ръчен режим”. Особено трудно е с най-малките.
„Моят клас като цяло попада в групата на социално уязвимите. Децата са от ромски произход, родителите им са с неголеми финансови възможности и се появи проблем с устройствата, които трябваше да използват за дистанционното обучение” – разказва класният на 1 „а” клас в Стефан Торлаков. В класа му има 16 деца. Когато започнало „виртуалното училище” трудна за родителите се оказала самата регистрация в платформата. Шест от десетте деца нямали изобщо компютър, лаптоп, таблет или дори телефон за да се включат. Учителят дава за пример семейство с пет деца, от които трима ученици с един смартфон и тримата трябвало да се изчакват за учене и домашни, като с приоритет бил баткото. С десет от първолаците Торлаков работил дистанционно, „безжичната” връзка с другите шест осъществили медиаторите Георги и Айлин.
Ангажираност
Торлаков се чува всеки ден с родителите и въпреки по-ниския им социален статус твърди, че среща и разбиране, и ангажираност от тяхна страна. Въпреки затрудненията деца без домашни нямало, стараели се. Задачите се връщали решени, учителят получавал и снимков материал, а от упражнения по четене медиаторите заснели и „видеоинтервюта”. Родителите също понаучили нещо покрай учениците. За резултатите според Стефан Торлаков трябва да се изчака – тестовете за входно ниво на второкласниците ще покажат какво се е случило с обучението по време на епидемията. Затова и сега имаме допълнителни групи за консултации с които работим, ще продължим тази работа и през летните месеци.
Еуфория
„В началото беше много голяма еуфория. – разказва  Симона Георгиева, старши учител по английски език, български език и литература. – През първите две-три седмици на децата им беше много интересно, а и на родителите, които държат на училището и се интересуват от обучението на децата си. След това някак започна отпускане, решиха, че може да не изпращат всеки ден домашни, или да ги изпратят по-късно.” Симона Георгиева признава, че има много възможности ученикът да препише наготово от интернет и така да си направи домашното, но дори в това вижда нещо положително – самият факт, че е потърсил, че е намерил и е прочел най-малкото това, което е открил в интернет, пак е нещо. Георгиева чака да види резултатите от външното оценяване на седмокласниците. На изпита се явили всичките 17 седмокласници. В деня на оценяването медиаторът Георги се превърнал в будител в буквалния смисъл – будел ги от сън. Обикалял подопечните си от врата на врата за да ги събуди и да ги достави за изпита. Успял. От 12 дванайсетокласници на матура по БЕЛ били допуснати 9, явили се осем, двойките са само две.
Ежедневие
„Снежее!” – провикват се Айлин и Георги през една от оградите. На вратата се появява видимо сънено момиче, седмокласничка. „Тука прочиташ урока, преписваш го, научаваш най-важните неща!” – обяснява Георги. „Само това ли?” – учудва се момичето. „И тетрадката, и тетрадката!” – допълва Айлин. „Това пък е за брат ти, Сергей, той има да направи тест!” В къщата има две седмокласнички и един десетокласник. Снежа пише редовно домашните си и продължава след седми клас в същото училище в паралелка с профил „Помощник-инструктор по спортна и туристическа дейност”. „Добре, че ги има тези хора. Помагат на децата ми, носят им задачи, интересуват се, аз не мога да се меся и да помагам,те трябва да се справят сами.” – разказва бащата на двама шестокласници Васил и Михаил, когото срещаме на кьоше в уличния лабиринт.