- Здравейте, срещаме се с вас в навечерието на големия ви концерт на 4 юни „Неизпетите песни“. Разкажете на кого от вас му хрумна идеята за концерт именно с не чак толкова познати песни?
Стефан Димитров: На двама ни се роди идеята...
Богдана Карадочева: Едновременно...
С.Д.: Искаме да направим един концерт с песни, които повечето не са най-популярните ни. Не казвам, че са по-лоши. Но не са въртени от радиата и по медиите, не са познати чак толкова. Не всичките са такива, но има някои, които през годините са създадени, но не са добили популярност. И затова решихме да направим концерт, който се казва „Неизпети песни“ на 4 юни в зала „България“. Тази зала е едно свещено място за Богдана и за мен. Тя е в центъра на София, имаме много спомени в нея. Много пъти сме ходили на концерти.
Б.К.: Да, баща ми ни е водил с брат ми там от мънички, 7-8-годишни, да слушаме симфонична музика всяка неделя. Имаше матинета в зала „България“ със симфонична музика.
- Помните ли първото си качване вече като изпълнители на сцената?
Б.К.: Да, аз бях 15-годишна, с оркестър в студио „Пет“. Вили Казасян беше диригент. Качих се и пях една божествена песен на Едит Пиаф, която се казва „Молитва“. „Господи, Господи, остави ми го още колкото можеш, няколко дни и колкото трябва, остави ми го“, се пее в нея. И в това време спря токът, но не на апаратурата или на микрофона, а в залата. Беше страхотно преживяване за мен. После ми казаха много хора от публиката, че и за тях е било такова.
С.Д: Аз бях в хор „Бодра смяна“, пионерче, с червена връзка. И до мен, отзад някъде, седеше Мишо Белчев. Хорът пя със симфоничен оркестър, с диригент Константин Илиев – „Оратория за нашето време“ от Любомир Пипков. Това е едно произведение, което е много стойностно.
- Има ли днес още стойностната българска музика и трябва ли по-често да се обръщаме към нея? Защото комерсът продължава да измества стойностното.
С.Д.: Да, така е, права си. Обаче ние точно това искаме да направим. Защото има наистина стойностна българска музика. Забавна. И не само забавна, а и симфонична. Обаче тя не стига до хората. Не знам защо и медиите искат да са много комерсиални. Пускат неща, които са еднодневки. Стават хит за един месец и после всички ги забравят.
Б.К.: Но държа да кажа нещо – за попмузиката всички трябва да сме благодарни на БГ Радио, защото накара хората да слушат българска музика и да я харесват.
С.Д.: Много пъти като пътуваме с таксита, шофьорите ми казват: „Е, Стефане, какви песни пишехте навремето, а сега няма такива песни“. Аз се опитвам да им обясня, че може би вече стилът на слушане, на харесване е малко по-различен, но те казват: „Не е така. Тия песни, които тогава създадохте, не могат да бъдат създадени отново“.
Б.К.: Много голямо значение има текстът на песента. Не може младите, миличките, самички да си пишат текстове, защото просто не става. Те не са прочели достатъчно стихосбирки. Ако ги питаш кой им е любимият поет, те няма да ти отговорят, нито могат да кажат какво е написал даден поет. Те си нареждат думи и мислят, че е това. За съжаление не е. Съветвам ги да четат поезия.
- Споменахте БГ радио…Тази година Богдана ще бъде наградена със специална награда за Вдъхновител, поздравления!
С.Д.: Вдъхновител звучи гордо. Това е факт. Много се радвам, защото Богдана е една страхотна певица. Но такъв й е характерът – седи малко настрани, не се бута с лакти, не е агресивна, не е нахална. И затова мисля, че това е много заслужена награда.
- Абсолютно заслужена награда. Като говорим за вдъхновител, за вдъхновение – кое е нещото, което най-много ви вдъхновява вас двамата? Изключвам музиката…
Б.К: Животът. Виж как са разцъфнали сега дърветата и колко е красиво. Децата. По-красиво нещо от живота. И затова всеки ден трябва да благодарим на Бог, че ни дарява с още един ден.
С.Д.: Аз въпреки всичко искам да се върна на темата, че Богдана е много скромен човек. Онзи ден в едно друго интервю тя каза, че е получила награда от един човек, който вече го няма. Бруно Кокатрикс, който е бил шеф, собственик на зала „Олимпия“ в Париж. Това, извинявайте, даже не може да го осмислим колко е важно. И отделно паричната награда.
Б.К.: Която не получавам…
С.Д.: Която тя за съжаление не е получила. Но за финал по темата – по стечение на обстоятелствата тя не е могла да отиде да изпълни това, което е желал Кокатрикс - в „Олимпия“… Тя щеше да бъде европейска звезда от първа величина.
- Когато говорите за такива неща и за такива успехи, мислите ли, че малката България попречи по някакъв начин на големите ви таланти?
Б.К.: България не е попречила. Но имаше периоди в България, в които се пречеше на всичко. И дано да сме ги преминали и преживяли завинаги, напълно.
С.Д.: Дай Боже. Дано е така.
- Да се върнем на концерта на 4 юни. С вас на сцената ще има и много колеги.
Б.К.: Да, ние искаме да обединим няколко поколения певци. Мими Николова, Йорданка Христова, Тони Димитрова, Михаил Белчев, Васко Петров, братя Аргирови. Същевременно с тях е един сладур - Филип Донков, който е на 15 години. С нас ще е струнният квинтет „Тайният оркестър“, който е съставен от ученици от Музикалното училище.
- Разбрах, че и Владо Пенев ще се включи в концерта.
Б.К.: Да, аз и Владо ще изпеем един дует на една много интересна и много житейска песен.
- Ще оставите ли в тайна песента?
Б.К.: Не, защо да е тайна? Тя се казва „Семейно“.
С.Д.: И текстът е на Богдана Карадочева. Прекрасен е, показва отношенията в едно семейство. Но искам да допълня нещо за зала „България“. Тази зала е нашата зала. Ние не сме за някоя спортна зала, защото нашето виждане за нашата зала, за нашата публика, за този концерт, нашите песни и за естетиката като цяло е за такъв вид зала.
Б.К.: Важното за концерта е, че ще бъдем приятели, всички. И публиката, и артистите на сцената. И да направим един купон.
С.Д: И да добавя, че ще свири група „Вариант Б“. И освен всичко друго там ще бъдат двама души, които много ни помагат за концерта, те са страхотни – Артур Надосян и Сандра Александрова. Те също ще участват с нас.
Б.К.: С нас ще бъдат и две страхотни момчета, които сега участват в „Като две капки вода“ - Димитър и Христо.
С.Д.: Да, те са ми фенове и знаят всички мои песни…
- Така и трябва. Говорим за приятелство, говорим и затова колко много хора ще се качат с вас на тази сцена… Всички те са и ваши приятели. Трудно ли се задържа приятелство между колеги през годините?
Б.К.: Ами не е лесно. Обаче има доказателство за това. Много хора са приятели. Важното е да се усещаш, че си на една вълна с другия. И че мислите еднакво. Нещо друго обаче трябва да ти кажа. Сега, на 23 май, в Стара Загора ще се играе на Стефан балетът - „Сънят на Пилат“, по книгата на Булгаков „Майстора и Маргарита“. В Стара Загора ще пристигнат много интересни хора от Европа – продуценти, които имат интерес към това страхотно произведение. И дай Боже Стефан да излезе навън – достойно извън границите на България.
- Дай Боже, стискаме палци. Знаете ли, като говорим за концерти, понеже аз съм имала честта доста пъти да говоря с вас на тези теми, винаги виждам едно вълнение. Което е прекрасно. Защото след толкова години на сцена и след толкова успехи има изпълнители, които говорят за това просто като за работа. Докато вие, като говорите дали за концерта, дали за балета, винаги има една емоция. Това ли е разковничето и тайната?
С.Д.: Да, това е. Това е движещото при нас.
Б.К.: Искам да ти кажа, че аз до ден днешен, след толкова много години, преди да изляза на сцена, треперя и се вълнувам страшно.
С.Д.: Всъщност това се дължи на нашето адски сериозно отношение към това, което правим.
Б.К.: Към музиката изобщо…
С.Д.: Аз много пъти съм казвал, че съм ставал през нощта да оправя един тон на някоя песен или нещо, което пиша…
Б.К.: А пък аз – една дума. За една в някакъв текст мога да не спя нощем.
- Това е истинското изкуство. И това трябва да е пример…
Б.К.: Дано да е така.
- Когато сте вкъщи и творите обаче – текстове, музика, не само за вас, но и за други изпълнители, имали ли сте спорове? Съветвате ли се помежду си и кой е по-отстъпчивият, когато има спор за музиката?
Б. К.: Винаги имаме спорове, но кой е по-отстъпчив… Накрая стигаме до консенсус.
С.Д.: Аз не съм отстъпчив…
Б.К.: Той е по-инат от мен, но и аз пробивам тънко и леко.
- А вслушвате ли се в съветите един на друг?
Б.К.: Да, би трябвало. Когато не се вслушаме, грешим.
- Вие сте хора, от които може да се черпи освен музикално и творческо вдъхновение и житейско вдъхновение. Млади колеги роптаят срещу положението в страната – че не може да се работи и твори спокойно, че няма достатъчно средства…
Б.К.: Защо, кой им пречи?
С.Д.: Те имат всяка свобода, но работят с готови модели. Пуска някакъв синбек или нещо друго готово и той върху него се мъчи... Изкуствен интелект…
Б.К.: Едно време ние бяхме от първите, които протестирахме срещу цензурата и срещу това, че има комисия в радиото, в телевизията. Сега много съжалявам, че няма. Защото, ако имаше комисия, много голям процент от тези песни нямаше да звучат.
С.Д.: Защото огромна част от тях са крадени. Друга част – текстовете са толкова тегави…
Б.К.: Текстовете са безобразни. А има много талантливи деца, много талантливи. Които пеят страхотно.
С.Д.: Напоследък чувам обаче някои по-добри български парчета. От млади групи. И съм обнадежден, че може би ще отмине този период…
Б.К.: Дай Боже. Желая им с любов да работят и да мислят повече. И да не си мислят, че сега ще пеят след две години и ще бъде нещо друго – инженер или адвокат или компютърен специалист. Това е съдба. Това е професия завинаги.
- Казвате съдба. Вярвате ли двамата в съдбата, че каквото и да правим, това, което е предначертано, трудно ще го променим?
Б.К.: Аз вярвам. Вярвам, че всеки си има пътечка. И си върви по нея. И тъй като се народиха много хейтъри и много лошотия, просто им се чудя на акъла. Всеки си върви в неговата пътечка и тя е такава, каквато я е сътворил Господ. Такава я е сътворила съдбата. И тя си е неговата. Моята си е моя с лошите неща, които са ми се случвали, както и с хубавите. Това е моят път. И затова казвам, че всеки трябва да си върви по неговата пътека и да не се обръща и да гледа какво е на другия. Абе, че на другия колата била по-хубава. Много важно. Никой не си е отишъл от този свят с колата.
- Стефане, вие сте написали най-големите хитове на българската музика. Сега идват ли при вас млади изпълнители, които искат такава песен – неостаряващ хит?
С.Д: Има такива случаи, да. Обаче аз напоследък не пиша много песни. Освен това аз не съм човек, който работи на конвейер. Не мога всеки ден да сядам и да пиша песни. Просто очаквам някакво вдъхновение, което досега съм имал. Слава Богу! И се надявам да продължи. Но малко се чувствам изморен. Затова, като дойде някой и ми каже: „Напиши ми една песен“, аз питам каква да е песента и те ми отговарят „Нещо като „Сбогом, моя любов“. Или като „Болката отляво“, поне (смее се). Или като „Дано“. И изведнъж се усещам, че ако те чакат такива песни, няма как да се програмирам и да си кажа: „Сега ще напиша песен, която ще стане какво казвам“. Така няма как да стане. Но продължават да ми искат такива песни, вярно е. Но бавя ги… някак си умишлено. Дай Боже да събера сили да ги направя. Или поне тези, които съм обещал.
- А има ли песен, която през годините сте направили за ваш колега или колежка и съжалявате, че не е останала във вашия репертоар?
Б.К.: Не. И песента има съдба като човек. Просто попада на някое място и става – влиза в душите и в домовете на хората. Без да го мислиш и без да го чакаш, че ще стане. И без да знаеш, че ще стане. И песните имат съдба.
С.Д.: Аз се сетих за една моя песен, която е от филма „След края на света“. Текстът е на Богдана, много хубав. И преди да си отиде от този свят, Стефан Данаилов ми вика: „Стьопа, ще ти кажа нещо. Толкова съм ти обиден, защото много исках аз да изпея тази песен“. А аз никога не съм го знаел това. Затова Богдана е права – песента си има своя съдба. Може да стане много известна, може да е много популярна, а може и да не бъде такава.
- Какво ще пожелаете на читателите на „Телеграф“?
С.Д.: „Телеграф“ е вестник, който четем с удоволствие, който информира обективно какво се случва в държавата, какво се случва в света. И мисля, че е един от читаемите вестници, ако така може да се каже. Хората го харесват. Като си купувам вестници, гледам, че хората около мен масово също си купуват „Телеграф“.
Б.К.: Аз им пожелавам да слушат българска музика да се опитват и те да пишат текстове, читателите.
С.Д.: Има интелигентни хора, които може би не са се пробвали да пишат текстове за песни. Има други, които пишат, но може би ги е срам да си ги покажат. Има трети, които нямат достъп нито за телевизия, нито за радио.
Б.К.: Сега интернет е отворен, могат да публикуват в интернет и ще помогнат и на младите изпълнители.
- А казахте това – има ли в кариерата ви момент, в който ваш фен ви е подарил текст на песен?
Б.К.: И досега, и досега. Много, много...
С.Д.: Имам купища текстове, които си стоят така. Ако го видя текста и ми харесва нещо, ще седна да направя песен. Може би. Но иначе има купища текстове, тетрадки, листове. Може би сега е моментът да се извиня на всички хора, които ми изпращат текстове и все ще не съм ги погледнал. Да не ми се сърдят.
Б.К.: Но то не е нещо, което не ти харесва. Обаче не сядаш веднага да го работиш, защо трябва да имаш вдъхновение. Трябва да е дошъл моментът и понякога минава много време. Сега с Маргарита Петкова направихме една нова песен и за първи път ще изпея на концерта на 4 юни в зала „България“.
С.Д: Ще ти кажа само два реда от нея: „Жена съм, жена съм – преминала през всичко…“
Б.К.: „… и затова със мен си струва рискът. Готова съм до лудост, до лудост да обичам. И ти тръгни със мен, ако ти стиска!“.
- Страхотно! Аз ви пожелавам да се обичате двамата до лудост, да сте здрави и съм сигурна, че най-хубавата ви песен тепърва предстои.
Б.К.: Дай Боже!
Елизабет Методиева
