Робърт Харис нищи аферата Драйфус

Р обърт Харис тръгва по криволиците на аферата „Драйфус” в романа си „Офицер и шпионин”, издаден от „Колибри”.
Трилърът излиза на книга в български превод, а вече идва и на кино, режисиран от Роман Полански, като нашенската му премиера е на откриващия се довечера фест „Синелибри”. Робърт Харис е познат с бестселъри като „Фатерланд”, „Енигма”, „Архангел”, „Помпей”, „Сянката”, „Мюнхен” и др.
„Офицер и шпионин” се развива в Париж през 1895 г. Алфред Драйфус, млад еврейски офицер, току-що обвинен в предателство, е осъден на доживотен затвор на Дяволския остров и е разжалван публично пред огромна тълпа. Сред свидетелите на унижението му е и Жорж Пикар, амбициозният и интелигентен наскоро повишен началник на един от отделите на контраразузнаването, който е намерил „доказателствата”, че Драйфус е шпионирал в полза на Германия. Първоначално Пикар е твърдо убеден във вината на Драйфус, но скоро след като младият евреин се озовава в изолирания си затвор, Пикар се натъква на информация, която го кара да заподозре, че във френската армия все още има шпионин. Уликите за тази злостна измама се натрупват и водят неумолимо към най-висшите етажи на властта. Пикар е принуден да се усъмни не само в делото срещу Драйфус, но и в най-съкровените си убеждения за родината и за самия себе си.

Човешкото желание да се види унижението на друг човек винаги ще бъде по-силно от всеки студ.
Тълпата се стичаше покрай мен към официалния сборен пункт на площад „Фонтеноа”. Започваше да се развиделява. Академията се изпълни със звуците от барабани и тръби, тропот на копита и ботуши, гръмки заповеди и ругатни. Всеки от петте пехотни полка, разквартировани в Париж, беше получил заповед да изпрати на церемонията по две роти – една с ветерани, а другата с новобранци, чийто дух, според Мерсие, щеше да се повлияе добре от примера на по-опитните воини. Докато преминавах през големите салони, за да изляза на булевард „Морлан”, хилядите войници вече се бяха строили върху замръзналата кал.
Никога не бях присъствал на публична екзекуция, никога не бях усещал точно тази атмосфера, но мисля, че тя трябва да е точно такава, каквато бе онази сутрин в академията. Широкият булевард „Морлан” представляваше подходяща сцена за грандиозния спектакъл. В далечината, зад загражденията, на полукръглия площад „Фонтеноа”, зад веригата от облечени в черни униформи жандарми се поклащаше огромно мърморещо море от розови лица. Беше запълнен всеки сантиметър от пространството. Хората се бяха изкатерили по пейките, по покривите на каретите и омнибусите, седяха по дърветата, един човек дори бе успял да се изкатери на върха на мемориала, издигнат в памет на загиналите през войната от 1870 година.
Докато слуша моя разказ, Мерсие пита:
– И според вас колко души присъстваха там?
– От полицейската префектура ме увериха, че са били двайсет хиляди.
– Само? – Министърът се впечатлява от думите ми по-малко, отколкото очаквах. – Знаете ли, че първоначално планирах да проведа церемонията на „Лоншан”? Хиподрумът побира петдесет хиляди.
– И съдейки по всичко, министре, той щеше да е запълнен – ласкае го Боадефр.
– Със сигурност щяхме да го запълним!
Но министърът на вътрешните работи прецени, че има опасност от безредици. А аз мисля, че колкото по-голяма е тълпата, толкова по-нагледен ще бъде урокът.
И въпреки това според мен двайсет хиляди са много. Тълпата издаваше приглушен, но зловещ звук, който приличаше на дишането на някакво хищно животно: точно в този момент то дреме, но само след миг ще се нахвърли върху вас. Малко преди осем часа се появи кавалерийският ескорт, който премина бавно пред тълпата, и внезапно животното започна да се размърдва, защото между конниците можеше да се види черната затворническа карета, теглена от четири коня. Вълната от подигравателни викове стана по-силна и я заля. Кортежът забави ход, портите се отвориха и каретата заедно с ескорта затрополи по калдъръма към академията.
Изпратих ги с поглед и ги видях да изчезват във вътрешния двор. В този момент стоящият до мен човек каза:
– Забележете, майор Пикар: римляните са хранили лъвовете си с християни, а ние – с евреи. Прогресът ми се струва очевиден. Човекът беше облечен с шинел с вдигната яка, бе увил шията си със сив шал, шапката му бе нахлупена ниско над очите. Първоначално го разпознах по гласа, а след това и по неконтролируемо тресящото се тяло.
– Полковник Сандер.
Отдадох чест.
– Къде ще застанете, за да наблюдавате представлението? – попита Сандер.
– Досега не съм мислил за това.
– Каня ви при мен и хората ми.
– Благодаря за честта. Но първо трябва да се убедя, че всичко се провежда в съответствие със заповедите на министъра.
– Когато приключите със задълженията си, ние ще бъдем ето там. – Треперещата ръка на полковника посочи към булевард „Морлан”. – Гледката оттам е добра.
Моите задължения! Припомняйки си думите му, ми се иска да се надявам, че в тях не е имало и капчица сарказъм. Влязох в гарнизонната управа, където арестуваните се намираха под надзора на капитан ЛьобренРено от Републиканската гвардия. Нямах желание отново да се срещам с осъдения. Само допреди две години той беше мой ученик в същата тази сграда. Сега нямах какво да му кажа, не изпитвах никакви чувства към него. Ще ми се да не се беше раждал, а ако се беше родил, да изчезне от Париж, от Франция, от Европа. Войникът повика Льобрен-Рено, който се оказа червендалест едър младеж, приличащ на полицай. Той се появи и доложи:
– Предателят нервничи, но се държи спокойно. Не мисля, че от него могат да се очакват някакви неприятности. Вървите в дрехите му са разнищени, а сабята е изпилена наполовина, за да може да се счупи лесно. Нищо не е оставено на случайността. Ако се опита да произнесе реч, генерал Дара ще даде знак и оркестърът ще започне да свири, за да заглуши думите му. – Интересно каква музика трябва да се свири, за да се заглуши човешкият глас? – произнася замислено Мерсие.
– Може би моряшка песен, министре? – предлага Боадефр.
– Добра идея – казва разсъдливо Мерсие. Но не се усмихва: той въобще рядко се усмихва. Обръща се отново към мен: – Значи сте наблюдавали случващото се заедно със Сандер и хората му. Какво мислите за тях?
Не съм сигурен как трябва да отговоря – все пак Сандер е полковник – и затова съм предпазлив:
– Това е група предани патриоти, които вършат изключително важна работа, но практически си остават недооценени.
Отговорът е добър. Толкова добър, че може да се окаже повратна точка в живота ми, а заедно с това и в историята, която възнамерявам да разкажа. Във всеки случай Мерсие – или човекът, който се крие зад маската на Мерсие – се вглежда внимателно в мен, сякаш проверява дали говоря искрено. След това кимва одобрително:
– Прав сте, Пикар. Франция им дължи много.