- Госпожо Павлова, тъй като е лято, може ли да ни кажете къде ви заварваме?
- В момента съм на морето след един натоварен и изпълнен с емоции сезон в Младежкия театър „Николай Бинев“. За първа година не ми се налага да репетирам до края на сезона, след което бързо да се върна. На най-хубавото място съм – морето.
- На 6 август празнувахте своя рожден ден. Има ли нещо, което бихте подарили на себе си?
- Единствено и само здраве бих си подарила, ако мога, защото през годините разбрах, че всичко останало можеш да направиш, получиш или постигнеш. Ако съдбата е така неблагосклонна да не ти даде здраве, то тогава нещата тръгват да стават не толкова лицеприятни, колкото ни се иска. Базисни неща са ни важни, всичко останало е лукс, който можем да създадем абсолютно сами.
- Винаги ли сте знаели, че ще станете актриса, и как започна интересът ви към сцената?
- Интересно е, че като съвсем малка исках да стана пожарникарка (смее се), но по-късно бях художествена гимнастичка. Доста години от живота ми минаха в упорит труд в друга посока. Мислех, че ще стана гимнастичка, но се оказа, че не е моето. Започнах да се схващам и да получавам крампи, което изобщо не беше окей. Имаше една самодейна театрална група в Добрич с художествен ръководител Минчо Дамянов. Отидох там просто за забава, но постепенно започнах да осъзнавам, че това е нещо, което ме вълнува повече от всичко. По-късно се прехвърлих към школата, която беше към театъра на Радомир Андонов, и ми се стори доста вълнуващо. Срещата с актьори и хора, които живеят друг живот на сцената, беше нещо много различно за мен. За едно дете, което няма близки или приятели, които се занимават с изкуство, това е просто един нов свят. Един нов прозорец, в който изключително много се припознавах и дори се страхувах, че ми беше толкова приятно. Родителите ми смятаха, че щом се занимават с друга материя – трябва и аз. Една година се готвих да кандидатствам във Варна и учих география. Научих едни 32 теми наизуст, но по време на изпитите разбрах, че това не е моето нещо. Година по-късно кандидатствах в НАТФИЗ, но съдбата си знае работата, защото тогава ме срещна с моите трима големи учители – проф. Жени Пашова, доц. Петър Пашов и проф. Вера Стефанова. Те ми отвориха очите. Кукленият театър ме накара да вярвам, че имаме способността да бъдем като прозорци за децата, към тяхното въображение и мечти. Да бъдат научени, че театърът и сцената са нещо специално. Радвам се, че не кандидатствах година по-рано, тъй като срещнах тях и бях в първия им клас.
- Разкажете ни малко за НАТФИЗ и има ли случка, която ви е останала и до ден днешен?
- Времето ми в академията беше изпълнено с много полезни срещи и уроци, но си спомням една случка от първи курс. Имахме годишен изпит и проф. Пашова държеше да изляза сама на сцената и да имам самостоятелна приказка. Каза ми, че трябва да преодолея този страх и да покажа, че мога да се справя във всяка една ситуация. Направих „Червената шапка“ на Доналд Бисет, всичко е наред и върви добре. Малко преди изпита да започне се оказва, че една от главните ми героини – червена рибка, аз съм сложила да се суши на прозореца, който вече е затворен, а аудиторията е пълна с хора. Тогава доц. Пашов отиде до прозореца, взе куклата и ми я донесе секунди преди да трябва да изляза на сцената. „Сега разбра ли какво трябва да се случи, преди да излезеш?“, ме попита тогава той, а аз бях супер смутена, защото независимо къде играеш – в професионален театър или където и да е, ако главната ти героиня липсва, всичко е малко безсмислено (смее се). Дълго време сънувах кошмари, че излизам на сцената и не знам коя съм, какво играя и така нататък. Това обаче ме научи на тази приказка: „На вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата“.
- Все пак освен в детски представления вие участвате и в драматични. Има ли някаква фундаментална разлика между двете за един актьор?
- Подходът към работата от страна на актьора, дали става въпрос за детско или драматично представление, за мен е един и същ. Моята професорка ме е учила, че ако аз не познавам биографията на персонажа си, дори от неговото раждане, аз просто нямам работа на сцената. С фантазия изграждам всичко, независимо за какъв герой става въпрос – аз знам какво му се случва по време на представлението и какво след това. Всъщност напоследък ми е по-голямо предизвикателство да играя пред деца, защото при тях я няма тази куртоазия, която има при възрастните. Дори нещо да не ти хареса, от уважение към положения труд и възпитание честитиш премиера, да кажем. При децата го няма това, както Жени Пашова ни казваше: „Ако по време на представлението започнете да чувате блъскане на седалките, значи нещо не правите като хората и вината е във вас, а не в тях“.
- Имало ли е някакъв момент, в който сте се усъмнили в пътя и професията си?
- Всеки път преди премиера. В актьорската професия всичко е „скачен съд“. Режисьор, сценограф, композитор – всяко едно нещо е вързано и когато някоя тема не е твоя или лична, а си се „хванал на хорото“ да играеш представлението, няма как насредата да кажеш, че не можеш да се справиш. Правилният подход е да намериш своя смисъл в представлението. Всеки един човек, който се занимава с изкуство, има какво да каже. Независимо дали процесът е благ или по-тежък – винаги можеш да научиш нещо и да си „откраднеш“ нещо за себе си. Силно се надявам, а и вярвам, че изкуството ни кара да сме по-добри хора.
- Кой е човекът, който най-често успява да ви разсмее?
- Един много близък мой приятел – Вежен Вълчовски. С него имаме един наш си код на общуване, в който дори само да погледнем нанякъде и да видим нещо, започваме да се смеем. В много трудни моменти ме е разсмивал. Също често ме разсмива и семейството ми – при нас сарказмът върви на много високо ниво. Имаме нашите си смешки и няма нужда от много обяснения.
- Имате ли някаква мечта от детството си, която носите със себе си и до ден днешен?
- Понякога ме тресе една социалност – когато знам нещо и то може през изкуството да стигне до някого, се чувствам длъжна да го разпространя. Искам хората да знаят, че винаги има кой да им помогне, не се срещат случайно, няма случайни разговори. Каузата, която съм приела, е: от 4 години поддържам косата си в известна дължина, което съм правила и преди, и когато стигне 35 сантиметра, я стрижа и дарявам за онкоболни деца. Радвам се, че мога да помогна на деца и родители, когато са в такава патова ситуация. За една жена косата е много важна за самочувствието. Ясно е, че има нужда от материална помощ, но има нужда и от психологическа. В този смисъл нямам някаква детска мечта, но чувствам социална такава. В крайна сметка тя ме кара и мен да се чувствам по-добре, че съм направила добро на някого.
- Ако трябва да поканите трима човека на вечеря – живи или мъртви – кои биха били те?
- Моята Света троица – татко ми, който стана „звездичка“ през 2022 г., Петър Пашов, който почина малко преди това, и професорката Вера Стефанова. Мисля, че и на тримата мога да им кажа много, а и те на мен. Останалите са живи и мога да ги срещна.
- Каква е Ярослава Павлова извън сцената?
- Много шантав човек съм (смее се). Много обичам да редя пъзели. Изпитвам страшно спокойствие и също имам рекорд – 1000 парчета, наредени за 8 часа. Просто сядам и откачам. Редила съм Мона Лиза, Ветрувианския мъж, Вавилонската кула – страшно приятно ми е. Това, което не понасям, е например Айфеловата кула със синьо небе – просто мога да полудея. Веднъж колеги ми подариха чисто бял пъзел от 1000 парчета и ми казаха: „Айде, реди“. Разбрах чувството им за хумор, смяхме се, а пък Вежен веднъж ми подари пъзел на тоалетни хартии – 50, една до друга, без разлики. Мога сама да се закарам в лудницата в такива случаи (смее се).
- Какво бихте пожелали на нашите читатели?
- Да са много здрави, да вярват в себе си и че доброто е точно на една ръка разстояние. Нужно е просто да подадеш ръка. Дали за да получиш, или да дадеш, просто да я подадеш. Да не я държиш свита и скрита.
Това е тя:
- Родена е на 6 август 1980 г. в Добрич
- Като малка се занимава с художествена гимнастика
- Завършва НАТФИЗ, специалност „Актьорско майсторство за куклен театър“
- Горда майка на две деца
- Притежава „Икар“ за „Поддържаща женска роля“
- Актриса в Младежкия театър „Николай Бинев“ от 20 години
АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА КАНАЛА НИ В YOUTUBE
Добавете „Телеграф“ сред предпочитаните си източници в Google
Александър Пашов
