О ткритият в България шедьовър за милиони на американския художник Джаксън Полък повдигна за пореден път въпроса за изгубените шедьоври. Експерти казват, че ако бъде направен музей на изчезналото изкуство, то той ще съдържа повече артефакти, отколкото съдържат всички галерии в света, взети заедно. Това формира стойност от стотици милиарди долари. Причината е, че само скромен процент от произведенията, създадени през вековете, оцеляват непокътнати до днес. Това важи за много от произведенията на предмодерните художници, да не говорим за онези от древния свят.
Някои от тези изчезнали шедьоври са окончателно изгубени. В тази категория можем да сложим поне шест от седемте чудеса на древния свят; Глинената статуята на кон на Леонардо, използвана за мишенa от французите, след превземането на Милано през 1499 г.; или картините от „Цикъла на справедливостта“ на Рогир ван дер Вейден, погълнати от пожара в Златната зала на кметството в Брюксел (13-15 август 1695 г. ). Но това, което наистина вълнува въображението, не са безвъзвратно изгубени артефактите, а онези произведения на изкуството, които са мистериозно изчезнали – откраднати, загубени, скрити и забравени – и може всеки момент да възкръснат от пепелта.
Рекорд
Пример за последното е „Спасителят на света“ на Леонардо да Винчи, която към днешна дата се счита за най-скъпата картина на света. През 2017 г. тя се появи буквално от нищото. Стана ясно, че през вековете е оцеляла, покрита с мръсотия, погрешно приписвана на друг художник. Тя бе закупена от саудитски принц за рекордните 450 млн. долара. Картината показва Исус в ренесансова роба, даващ благословия с дясната си ръка и държейки кристално кълбо в лявата. Но тази картина е голямо изключение - като цяло търсачи на съкровища от всички части на света в момента издирват шедьоври за милиарди долари. Всъщност всеки от нас може да тръгне по дирите им като Индиана Джоунс.
Залата на петстотинте
Съдбата на друга творба на ренесансовия гений Леонардо е истинска загадка. Фреската му „Битката при Ангиари“ вероятно е правена през 1505 г. в голямата заседателна зала (Залата на петстотинте) на флорентинския дворец Палацо Векио. Там се е събирал великият съвет на Републиката, състоящ се от точно 500 души. На съседна стена друг епизод от битката е рисувал Микеланджело, като целта била двамата художници да премерят сили в своеобразен дуел с четки. Стенописите са били част от празненствата по случай победата на Република Флоренция над Милано в битка, състояла се на 29 юни 1440 г. Но замисълът не е реализиран докрай, тъй като поръчителите на фреските - семейство Медичи - точно тогава - са прокудени от Флоренция. Когато се завръщат, херцог Козимо възлага на своя архитект Джорджо Вазари да обнови залата, като увеличи размера й, но да я изрисува с нов цикъл стенописи, показващ военните победи на Медичите ("Битката за Марчиано"). Целта била да се заличат предходните творби, които възхвалявали годините на Републиката. Но Вазари бил голям почитател на Леонардо и е малко вероятно да е рисувал върху Ангиари фреската. Нещо повече, той е оставил следа, състояща се от само две думи: „Търсене-намиране“, т.е. „Търсете и ще намерите“. Учените смятат, че Вазари е иззидал фалшива стена над картината на Леонардо, за да я защити. Този трик, той използва успешно, за да запази „Светата Троица“ на Мазачо, когато реновира църквата във Флоренция „Санта Мария Новела“ около 1570 г. Фреската на Мазачо е преоткрита едва през 1860 г. Има надежда, че „Битката“ на Леонардо също може да види бял свят. Преди известно време обаче се появиха изследвания, че Леонардо никога не е започвал да прави фреската. През 2012 г. италианският изследовател Маурицио Серачини пробива малки дупчици в друга фреска на една от стените в Палацо Векио и заявява, че е открил зад нея следи от черен пигмент, подобен на използвания от Леонардо за "Мона Лиза".
Самураи
Въображението на търсачите на артефакти разпалва и мечът Хонджо Масамуне, считан за безценен. Той е дело на най-известния майстор в Япония, който го изковал през XIV век. Според преданията ордите на монголския водач Кублай Хан опустошавали земите на провинция Камакура. Самураите трудно удържали набезите на нашествениците, тъй като мечовете им се чупели в твърдите брони на монголците. Тогава японските воини се обърнали за помощ към най-прочутия от всички майстори на катани – Горо Масамуне. Той взел четири правоъгълни парчета от най-чистата стомана и ги нагорещил до червено. След това започнал да ги преплита, докато не постигнал 30 000 слоя. Едната страна на меча станала тънка като бръснач, а другата дебела, служеща за щит, париращ безмилостните удари на противника. Има легенда обаче, че мечът имал своя душа и не покосявал невинни твари като риби или други животни.
Легендарното оръжие е използвано в битки в продължение на векове, получавайки името си от своя собственик през XVII век, генерал Хонджо Шигенага. Той го печели в люта битка, в която шлемът му е разцепен на две с този меч. Впоследствие оръжието е носено от шогуните на Токугава, а през 1939 г. е обявено за национално съкровище на Япония. Изчезва заедно с колекция от 15 безценни меча в края на Втората световна война – през януари 1946 г. След капитулацията си японската армия е трябвало да предаде всичките си оръжия, в това число и самурайските мечове. В сравнение с модерните оръжия те нямали никаква стойност, но силата им се криела в това, че поддържали бойния дух на японците.
По-късно част от мечовете са върнати, тъй като са обявени за част от световното културно наследство. Но Хонджо Масамуне остава в неизвестност. От военните регистри става видно, че той е взет от сержант на име Колди Бимор. Този човек обаче сякаш потъва вдън земя. Предполага се, че името му (случайно или нарочно) е изписано грешно. Вероятно мечът днес лежи на нечий прашен таван, чакащ звездния си миг. Той може да бъде познат по един специален символ на ръба, направен от майстор Горо Масамуне.
Обири
Доста артефакти са в неизвестност, изчезнали при дръзки обири. През 1990 г. ловки крадци, предрешени като полицаи, отмъкват в САЩ 13 безценни експоната от галерия “Изабела Стюърт Гарднър“ в Бостън. Ударът е наречен най-голямата кражба в мирно време. Особен интерес предизвикват две безценни картини. Първата е на Йоханес Вермеер „Концертът“, която днес би струвала над 250 млн. долара. Горе-долу на толкова се оценява и друга липсваща творба – „Буря в Галилейско море“ - единственият морски пейзаж на Рембранд. В него той пресъздава сцената с библейското чудо – укротяването на водата от Исус. Специалисти изтъкват, че в картината има шифър - Рембранд е изобразил себе си в лицето на един от моряците, стоящ до 12-те ученици на Божия син. За намирането на платната са предлагани различни награди във времето, които варират между 5 и 7 млн. долара. В публичното пространство като основен заподозрян за кражбата се върти името на мафиота Джеймс Уайти. Говори се още, че онези, които знаят къде е скрита плячката, вече са мъртви. Един от тях е Робърт Джентиле от група „Мерлино“. Подлагането му на полиграфа показа, че лъже и знае къде са картините. Той излежа присъдата си, без да обели и дума, а наскоро се спомина. Така отнесе тайната си в гроба и вече е въпрос на късмет дали и кога ще бъдат открити шедьоврите.
Франциск и Лаврентий
Италианската мафия има пръст и в задигането на „Рождество със светците Франциск и Лаврентий" на художника Караваджо. Творбата изчезва от олтара на параклис в Палермо през 1969 г. Едва 40 години по-късно наемният убиец Гаспаре Спатуца изпява в съда, че картината е била държана в барака в Пулара. Платното било изгризано от плъхове и свине, а по-късно и изгорено от местен селянин. Версията все още няма потвърждение, а мнозина смятат, че платното, оценявано на над 50 млн. долара, още се държи от сицилианската мафия.
Изчезна любимата картина на Хитлер
Считана за любимата картина на Хитлер - „Бедният поет“ (1839 г.) на Карл Шпицвег, изчезва през 1976 г. от Новата национална галерия в Берлин. Тя е задигната от артиста Улай, който след това в името на изкуството я занася в дома на едно бедно имигрантско турско семейство и я окача на стената им. След това извършителят се обажда в галерията и се предава. Тази кражба в крайна сметка води до връщането на шедьовъра в галерията. Но днес той все още липсва. Картината е открадната отново през 1989 г. и оттогава дирите й се губят.
Много картини изчезват по време на Втората световна война, плячкосани от нахлуващите нацисти. Такава е съдбата на „Портрет на млад мъж“ на Рафаело (рисувана 1513-1514 г.), конфискувана от хитлеристите в Краков, Полша. Все още се издирва.
Още дирят Висящите градини на Семирамида
Знае се, че от Седемте чудеса на древния свят само Голямата пирамида в Гиза е оцеляла. Но Висящите градини на Семирамида също има шанс да стоят нейде непокътнати. Археолозите наскоро обявиха, че сложните терасовидни градини на асирийските царе може изобщо да не са били във Вавилон, а в областта Ниневия, Северен Ирак. Всъщност, когато Ислямска държава взриви части от Мосул, се показаха неизследвани структури, за които се предполага, че отговарят на описанията на Висящите градини.
Повечето сведения сочат, че те са построени в района около 575 пр. Хр. от цар Навуходоносор II. Друга теория гласи, че са дело на асирийската царица Семирамида по време на петгодишното й управление (810 пр. Хр.).
Най-подробно описание им дава гръцкият географ Страбон. Той описва градините като каменна, стъпаловидна, пресечена пирамида с височина около 30-40 метра. Всяка тераса се държала от колони. Нивата имали своя почва, цветя и дървета. Те буквално висели във въздуха, откъдето идва и наименованието им Висящи градини.
Любомир Старидолски
