- Димитър, бил си на мисии от армията, а след това като наемник в Афганистан, Ирак, Сомалия, Йемен. Имал си работа с талибани, хути, сомалийски пирати. Кога си бил най-близо до смъртта?
- Може би по време на ракетните атаки, когато бяхме дислоцирани в летище Кандахар. Tе ни спираха и тогава беше реалната опасност. По онова време служих в 13-а бронетанкова бригада, имам мисии в Афганистан 2009, 2010 и 2011. Като бяхме в провинция Кандахар, предна оперативна база „Линдзи“, се случваха тези атаки най-много.
- Дали говориш за датата 24 януари 2010 г., когато 4-ма българи от контингента са ранени, един е в кома, точно по време на посещението на тогавашния военен министър Николай Младенов?
- Не само. Това беше един успешен за талибаните ден с ракетен обстрел, когато имахме жертви от наша страна. През останалото време също е имало много ракетни атаки. Николай Младенов беше на повече от 200 метра, той беше в напълно обезопасена сграда. Това го знам, защото ние бяхме цял ден навън, бяхме във фермите Тарнак, Южен Кандахар, близо до Червената пустиня. Там е бил основният лагер за подготовка на терористите на Осама бин Ладен, където са били планирани атентатите на 11 септември. Там бяхме с министър Младенов. Бях прикрепен с моите колеги към група от 68-а бригада Специални сили, които отговаряха за неговата безопасност.
- Виждал си как действат хутите - когато хванат някого, директно пред камера могат и да го убият. Как се чувства човек, когато е изложен на такъв риск?
- Замисля се доста дали ще се събуди сутрин. Дали няма да бъде хванат. Защото точно когато беше отвлечен корабът с български офицери на борда - капитана и помощника му българи, ние минавахме покрай този кораб и го виждахме. Той беше в залива Камаран близо до Ал Худейда. Тогава работех в частна охранителна фирма.
- Какво си мислеше, като виждаше пленените ни съграждани?
- Надявах се да не се повтори случаят с българските медици в Либия. Винаги има такава опасност. Никой не може да повлияе на Иран или Йемен. Ако те откажат да ги пуснат, няма да ги пуснат.
- Кое е най-ужасното нещо, което си виждал от всичките ти мисии?
- Имахме една медицинска евакуация през 2011 г. от базата до болницата на летище Кандахар на наш колега от друг контингент. Видях на двора медицинска сестра и малко дете, може би на 5-6 години. То беше ранено в главата и имаше една кутия с маркуч, който е прикрепен към главата му, за да поддържа ниско вътречерепно налягане. Тази сестра си играеше с топка с детето и то беше като куче на синджир. Два метра маркуч, тази кутия и детето, което играе.
- Имало ли е момент от мисиите ти, в който си си казвал - край, няма да се прибера, ще умра тук?
- Имало е близки моменти до този, но точно така не. През 2018 г. няколко българи бяхме задържани в Баграм от частна фирма, която имаше договорни отношения с ЦРУ.
- Защо ви задържат?
- Нямахме никаква идея. Преди това обаче нашата фирма задържа наркотици, които не трябваше да бъдат внасяни в авиобаза Баграм. Проблемът е, че задържахме две лица, които бяха на път да станат американски граждани и преминали ветинг процеса от ЦРУ. Те бяха бивши талибани, минали програмата за реабилитация и някой в ЦРУ не си е свършил работата, защото ги е допуснал да работят като преводачи за тях. Предполагам, за да си измие някой ръцете, е казал „дай да намерим някой да е виновен“ и, естествено, кои са най-виновните? Тези, които са на най-ниското стъпало – ние, контракторите.
- Как ви задържаха?
- Беше като по филм. Аз отивам към спалните помещения и виждам трима от моите колеги, задържани по бельо отвън, и господа, които са контрактори към, както казах, частна фирма, която е подизпълнител на ЦРУ. Тези хора, пиещи монстъри, играли много Call of Duty, брадясали, с бронежилетки, цивилни, гледащи лошо на кучета, извършваха претърсване на стаите ни. Поканиха ме да си предам оръжието – „Берета F92“, и ни отведоха в сграда за интервю, но всъщност е разпит. Държаха ни там около 7-8 часа, разпитваха ни, след това ни освободиха. Просто всичко се знаеше предварително. Питаха ни неща, свързани със сигурността. Шефът ни също беше задържан. Той също е бивш държавен служител от ЦРУ.
- Какво е българин да работи с хора, свързани с ЦРУ?
- Не е така, както изглежда по филмите. Както вече ти казах, агенцията има договори с частни фирми, които събират информация за тях.
- Къде никога не би се върнал от тези горещи точки?
- Никога не казвам никога. Може и да се върна някой ден, не знам. Не искам обаче да се връщам в Афганистан, в Ирак. В Басра също не искам да се връщам, там работех за „Лукойл“ - големите лоши руснаци (б.р. - смее се), като контрактор и парамедик, защото аз съм дипломиран парамедик. Не ми се работи с иракчани, първото, което е. Имах трима шофьори и те за последно знаеш ли кога се бяха къпали?!? По времето на Саддам Хюсеин. Не е само заради това, разбира се. Доста са причините.
- Ти за пари ли отиде в Афганистан, Ирак, Сомалия, Йемен или има още нещо?
- Основно за пари, но не само. Когато бях в армията, единственият начин да се реализира човек професионално и да върши някаква работа като войник е да отиде на мисия. А не просто да мете градинки, да боядисва бордюрчета, да маже танковете с нафта, за да лъщят по време на инспекция.
- Мазал ли си танкове, за да лъщят?
- Да, мазал съм танковете с нафта, варосвал съм бордюрчета, косил съм трева, плевил съм градинки, както абсолютно всеки един военнослужещ.
- Какви бяха парите в Афганистан?
- Докато бях в армията - 2009, 2010 и 2011 г., в България течеше заплата и половина, а там на ден даваха по 72 евро командировъчни.
- Какво си купи с парите от първата мисия, помниш ли?
- С първите пари от мисията купих апартамент на майка ми, направих сватба и заделих за развод (б.р. - смее се). След това, като станах контрактор, парите бяха по-добре. Стана това в годините, че се пристрастих към адреналина. Сега съм парамедик. Аз не мога да работя като сервитьор или по 8-9 часа на компютър. Не мога да не правя нищо. Не се чувствам добре, не се чувствам жив.
- Бил си сред талибани, хути, сомалийски пирати. Кои са най-опасни?
- Всеки един човек е опасен. Може би обаче талибаните, защото виждаме как действат хутите. При тях няма директно убийство. Няма гавра с хората. Отвличат. Държат ги като заложници. Грижат се за тях и чакат пари.
- Има ли хора в България, които говорят с теб и казват: „Ей, искам и аз така. Искам да го преживявам“?
- Има, да. Заповядайте, но не им стиска. Казват, че имам хубава кола, пари, добра работа, ходя на екзотични места, защото гледат снимките по Фейсбук. Казвам им да заповядат, но не им стиска. Един колега наскоро ми звъня и каза, че иска да става наемник. Питах го знае ли английски. „Абе, оправям се“, ми каза той и ми стана ясно. Разговорът приключи.
- Как по друг начин, освен с предупредителен изстрел, може да изгониш хути или сомалийски пирати? Това са момчета, които нямат какво да губят.
- Стъпките са разписани, който иска да ги прочете. Използват се абсолютно всякакви методи като противопожарните маркучи, като се пускат водните помпи, водните оръдия, слага се бодлива тел отстрани на кораба, което е изискване на застрахователя. Целият кораб е опасан с бодлива тел. И също така на определените места се връзват противопожарните маркучи.
- Защо?
- За да не се пусне силна струя вода, да ги възпрепятства или да ги забавя по някакъв начин.
- Имал ли си случай, в който моралът казва едно, но правилата са други и трябва да действаш по друг начин просто за да оцелееш, да избегнеш от даден конфликт?
- Имал съм случай в Баграм на КПП-то, за което отговаряше нашата фирма. Наши служители си тръгват след края на работния ден, спира моторист с втори човек отзад и ги застрелва на 5 метра пред КПП-то. Ние сме там, но не можем да отвърнем с огън, не можем да направим нищо, защото това става извън базата. Хората на мотора бяха афганистанци.
- Вътрешно как реагираш?
- Никак не реагираш. Как трябва да реагираш?
- Коя е историята, която си сънувал, такава гадна, която не ти дава мира?
- Ракетните атаки и сирената, която се включваше. Изпитваш може би страх, не знам, това е сън. Но няма как да не те е страх. Който обяснява, че го няма, лъже. Всеки един нормален човек би се замислил за това нещо. Има ракетна атака, пада ракета и ние не знаем къде ще падне. Мислиш, че всеки път може да си ти.
- Чувстваш ли се герой?
- Не, в никакъв случай. Защо? Аз не съм направил нищо. Герой е лекар, който спаси дете в детската онкология. Това е герой, а не ние.
- Ако детето ти иска да тръгне по твоите стъпки, ще му разрешиш ли?
- Категорично не. Ще му кажа това, което е: Не си струва, няма смисъл. Животът е по-ценен. Не правете като мен, не бъдете като мен. Не си струва просто.
- Какво е твоето послание към тези, които искат да са Рамбо, Роки, Терминатора и т.н., към тези, които искат да ходят по мисии, да стрелят и да убиват?
- Ако наистина това са им мотивите, защото искат да стрелят и да убиват, това не е тяхното. Такива мотиви, не. Човек не тръгва с такива мотиви. Да си изберат нещо друго. Да отидат на Airsoft. Да станат сервитьори. Могат да се запишат, ако искат да изливат агресия или да се покажат като големи Рамбовци в София, където има един много известен боксов клуб. Те всяка година организират турнири за начинаещи и за аматьори. Всеки е добре дошъл.
Виктория Пенкова
