Т ази година се честват 140 години от създаването на храма „Св. Георги Победоносец“ в столичния кв. „Дървеница“. В последната петилетка обаче святото място привлича поклонници от цял свят с една чудотворна икона на свети Лука Кримски (1877-1961). Във втората част от интервюто с архимандрит Флавиан разговаряме както за историята на реликвата, така и на църквата, която пази спомена за следосвобожденска София.
- Отче Флавиан, каква е историята на чудотворната икона на св. Лука Кримски във вашия храм, за която в първата част от нашия разговор споделихте изумителни случи на изцеление?
- Иконата е подарена от една благочестива християнска. Донесе я от Гърция, като нейното желание бе да се постави за поклонение точно в този храм. Нейните подбуди обаче не са ми известни. Може да е прочела житието на св. Лука и да се е запленила от неговата святост. Никак не е изключено обаче и да е получила изцеление от него и за благодарност да е решил да донесе иконата му в родната България. Кримският чудотворец с това е известен вече сигурно в цял свят, като бърз помощник за боледуващи и страдащи.
- Св. Лука Кримски е бил жестоко преследван от съветските атеисти заради вярата си. Днес в България живеем далеч по-спокойно, няма вече гонения и у нас, но намират ли хората пътя към храма?
- В нашата енория забелязвам все повече млади хора, които търсят вярата, обръщат се към Бога. От друга страна, по-старите си остават донякъде обременени с някои затруднения в духовното си разбиране. Това поколение е живяло през и до края на тоталитарния режим. Може би едни от тях имат някакъв наложен страх от онова време, а други още робуват на материалистичните идеологеми. Съвсем не казвам обаче, че те нямат вяра. Просто като цяло забелязвам едно притеснение – като че се страхуват да дойдат на църква или както ние казваме, да изповядат вярата си открито.
- На какви случаи се натъквате?
- Ето, например при нас идват възрастни хора, които са живели през тоталитарното време, имат граждански брак, но сега искат да се венчаят и пред Бога. Имам дори и кръщенета на такива хора на доста зряла възраст. Затова казвам, че времето, в което живеем, е голяма придобивка – хората са свободни и който желае, Божият дом е отворен. Всеки може да дойде, да направи връзка със своя енорийски свещеник, без да се страхува, че ще бъде преследван, че някой ще му направи язвителна забележка или ще бъде наказан, санкциониран по един или друг начин.
- Но не е ли пасивна православната църква на фона на онова, което четем за Христовите апостоли как са шествали безстрашно, за да проповядват Божието слово. Днес в масовия случай храмовете се благоустроиха, но са празни или има само възрастни хора. В същото време в гетата действат различни ислямски или християнски секти?
- Вижте, ние също сме потърпевши от онова тоталитарно време. Тогава свещеникът бе затворен в своята черква и ограничен да действа до края на стените й. Беше му забранена всякакъв вид социална дейност, а това да отиде да проповядва открито извън храма малцина са си помисляли. От друга страна, справедливо е да се изтъкне, че ние православните имаме и друга практика и светоглед. Традиция е православната църква да не налага вярата с методите на протестантизма. Затова в миналото не се е налагало попът да отиде да чете Библията на мегдана, че да събра вярващите. Той е ходил по домовете, всички са го познавали, освещавал е, кръщавал е, контактувал е с всички от енорията си. Така е вървял пълноценният църковен живот в миналото по села и градове. На фона на това в наши дни ми прави впечатление, че мормони или представители на методистката църква събират хора, но предимно от средите на вярващите християни, било православни, било католици, и ги привличат към себе си. Да, но е лесно да се проповядва по-агресивно в християнски страни, ами защо този хъс не го проявят сред езичниците или иноверците в Африка или в Индия, където е благовестявал апостол Тома.
Всичко това, разбира се, не ни оправдава нас, православните. Ние спокойно можем да подадем и православна литература на някой човек навън, да го напътстваме или да му помогнем. Важно е още да се излиза и да се говори по медиите. Защото площадът, улицата вече не са средища и фактори – до повече хора може да се достигне през вестниците или интернет. Ето ние имаме фейсбук страница, която се поддържа. Слава на Бога, църковното настоятелство се грижи за това и се надяваме да допринесе духовна полза за хората. Стараем се да поддържаме още благотворителна и възпитателна дейност сред бедните и социално слабите, подрастващите в района на кварталите „Дървеница“, „Младост“, „Мусагеница“ и „Студентски град“.
- Прави впечатление, че в черквата ви има каса за дарения за нуждаещи се и болни хора. Бихте ли разказали повече за това добро дело?
- Знаете, не са малко хората в България, които имат здравословни проблеми, ала нямат средства за лекарства, за лечение или дори за един обикновен преглед (почти всичко стана платено в българското здравеопазване). Та настоятелството е предвидило и това, не само с храна да се помага.
- На колко души помагате месечно?
- Предварително се подават молби за разглеждане и одобрение. Може би са три, четири до пет месечно. Има всякакви случаи. Възможностите ни са скромни, но слава на Бога, с каквото можем, помагаме. Никой на Земята не ни задължава, правим го по съвест, защото Господ ни го налага. Ние сме последователи на учението на Христа, който много ясно е казал в Библията, че трябва да се помага на ближния. На един да се помогне, все едно на Него сме го сторили.
- А каква е историята на храма ви?
- Построен е през XIX век. Той има нова пристройка с камбанария, но самият храм е от 1885 г. Иконостасът е истинско богатство, защото е от онова време. Иконите за олтара, запазени до днес, са творение на майстори от Самоковската иконописна школа.
Олтарът е от XIX век.
В по-ново време храмът е ремонтиран и изографисан по времето на отец Димитър Вукадинов, който преди мен бе дългогодишен предстоятел. Тогава се изгради и новата пристройка с две помещения за параклис и канцелария и 20 метра висока камбанария над западния вход.
- Прави впечатление Христос под купола, чиято зография наподобява статуята на Спасителя в Рио де Жанейро?
- (Смее се.) Да, и тук Христос е разперил ръце, символ на това, че приема света и човека. Наистина е уникален образът на Христос Пантократор (Вседържител).
Христос Пантократор под купола е разперил ръце като Спасителя в Рио.
Той бе изписан под ръководството на покойния проф. Гицов и колектив от Националната художествена академия. Днес малко е позамъглен от пушека на свещите, но пак се вижда колко е оригинален.
- А от XIX век има ли запазени фрески?
- От онова време са останали 3-4 стенописа. От един надпис върху стенопис на южния прозорец под образа на св. Мчк. Христофор стои годината 1888.
Закрилникът на пътешествениците св. Христофор от 1888 г.
Този светец е смятан за закрилник на пътешествениците и особено са го почитали тогава хората. В онези дни много са пътували в посока Самоков, откъдето са минавали тука по един мост и са носили дървен материал в посока село Дървеница.
- През вашия дълъг стаж на духовния фронт с вас случвали ли са се някакви знамения или чудеса?
- Обикновено ние, монасите, се въздържаме от такива лични свидетелства. Светите отци, подвижниците казват, че човек по тоя начин много лесно може да се съблазни, да се възгордее и да се помисли за нещо повече. Та заради това доста се пазим от изкушението на гордостта, че видиш ли, Бог е благоволил към нас, ние вече сме богоизбрани за велики дела. Затова мнозина и в миналото малцина са споделяли нещо, което Бог им е открил за устроението на този или Божия свят или за нещо друго. И чак когато монах не е можел да изпадне вече в капана на прелестта, която е пагубна за душата, се е разбирало за неговата светост и дела. Именно заради това за всичко, свързано с живота на светците и чудотворците, узнаваме едва след заминаването им от този свят. Чак тогава техни ученици и духовни чеда започват да го разказват.
- Разкажете нещо повече за себе си...
- Роден съм през 1961 г. Имам спомени и от старото, и от по-новото време, дето му казваме. Монашество приех в Клисурския манастир между Берковица и Вършец във Видинска епархия. Той е известна и красива епархийска обител с чудотворно аязмо. Въпреки че църквата е в чест на св. св. Кирил и Методий, храмовият празник е, когато се почита Богородичният Живоприемен източник. Спомням си как тогава цялата епархия се стичаше, голямо тържество ставаше. По онова време също нямаше много монаси. Тогава понеже познавах предишния митрополит дядо Филарет Видински, та по тази линия отидох от София натам. Служих в няколко манастира и се върнах в столицата на служба като ефимерий в Духовната академия. После се установих в манастира „Св. Илия“, а оттам дойдох в близкия храм „Св. Георги“ в столичния кв „Дървеница“.
Любомир Старидолски
