П реди 147 години, на 20 април 1876 г., избухва българското въстание в Средногорието, което остава в родната история известно като Априлското въстание. В него вземат участие и загиват няколко десетки хиляди българи, като бройката на жертвите се движи между 15 и 30 хиляди. Българската история е запазила имената само на няколко десетки от хората, дръзнали да вдигнат оръжие и да се опълчат срещу петвековното чуждо владичество на Османската империя.
Всеки българин знае имената на водачите на въстанието, назовали сами себе си апостоли: Бенковски, Волов, Каблешков, Петлешков, Бобеков, поп Груйо и останалите, дали живота и кръвта си за българското освобождение. Наред с тях днес са известни и имената на няколко жени, свързани с въстанието. Всеки знае името на Райкя Попгеоргиева, станала легендарна с името си Райна Княгиня. Освен нея обаче десетки други българки воювали и рискували или жертвали живота си за българската свобода, днес са неизвестни. Затова ще запознаем читателите на вестник „Телеграф“ само с няколко от тези жени, за които може да се каже всичко друго, но не и че са представителки на слабия пол. Със своето поведение и действия обаче те заемат достойно своето място редом с мъжете в редовете на Пантеона на българската национална гордост и слава.
Кочо
В одата си „Кочо“ Иван Вазов възпява подвига на „простия чизмар“ Кочо Честименски, който, след като вижда безнадеждността на положението в Батак, със собствените си ръце убива децата, съпругата си и накрая себе си. Поетът е пропуснал да отбележи, че това прави и още един батачанин - Спас Гинев. Наред с тях обаче необяснимо защо днес е неизвестна постъпката на една жена и майка - Ана Козинарова от Клисура. Заедно с мъжа си Никола тя участва активно в подготовката не само на въстанието, но и в хода на самото въстание. Когато Клисура е нападната от башибозушките и черкезките орди на Тосун бей, а мъжът й загива на позицията при Зли дол, Ана събира в двора на къщата трите си по-големи деца момчета и започва да им говори, че сега ще стане нещо страшно, но те не бива да се боят. Когато главорезите с извадени кървави ятагани нахлуват в съседната къща, Ана разбира, че времето най-сетне е дошло. С пребледняло лице и обезумели очи тя събира около себе си рожбите си и се приближава до кладенеца в дворчето на къщата. Когато минути по-късно озверелите башибозуци разбиват вратата на дома на Козинарови, те застават стъписани на прага му. Пред очите им майката вдига едно по едно първо трите по-големи момчета - Иван, Цанко и Петър, а след това и малкото пеленаче и ги хвърля в зейналата тъмна бездна на кладенеца. След което, без да каже и дума, скача след тях. Постъпката на майката шокира дори и най-свирепите главорези, които, без да кажат и дума, със спуснати ятагани се обръщат и напускат къщата, без да я подложат на ограбване. Днес домът на Ана и Никола Козинарови е част от Историческия музей в Клисура. Запазен е и историческият кладенец.
Животопис
Друга малко известна днес героиня от Средногорското въстание е Мария Ганева от Карлово. Тя ушива знамето на панагюрските въстаници, с което е обявено въстанието. След потушаването му с баща си е хваната и натикана в затвора, където е подложена на жестоки гаври и изтезания. Умира 10 години след Освобождението. Пряка участничка във въстанието е дъщерята на даскал Бачо Киро Петров - Ирина. Тя участва в четата на Цанко Дюстабанов. Успява да оцелее в сраженията и дочаква свободата. Разболява се от охтика и често споделяла пред свои познати: „Защо не умрях в боя, а тука като куче!“ Омъжва се за сина на Филип Тотю - Тодор Тотев. Животът й с него обаче не е щастлив, тъй като Тодор постепенно става заклет пияница и по цели дни и нощи не се прибира при семейството си. С ходатайството на Стамболов Тотев е назначен за полицейски пристав в Летница, но след падането на Стамболов от власт приставът е вкаран в затвора. Ирина е принудена сама да се грижи за сина им Филип, който скоро след това умира и тя остава сама. Разочарована от живота и от съдбата си, през 1897 г. дъщерята на Бачо Киро умира.
Знамена
Друга героиня от времето на Априлското въстание е Елена Грънчарова. Родена е в Горна Оряховица, но след като се омъжва за търновски търговец, е принудена да се премести в дома на мъжа си. Там й е наложено да посреща и да прислужва на турските бейове, за да върви търговията на съпруга й. Елена търпи това по-малко от година, след което напуска мъжа си и дома и се връща обратно в бащиния си дом. Поведение немислимо за една жена по онова време. През 1869 г. Елена се омъжва повторно за Моско Грънчаров, чиито братя Сидер и Вичо са сред най-активните революционери в Оряховица. Огънят на революцията се разгаря и в сърцето на Елена, която също се включва в подготовката и организирането на бъдещото въстание. Заедно със сестрите си Вангели и Зафири и с братовчедка си Зойка четирите жени ушиват три знамена на Търновския революционен окръг. Едно от тези знамена става главно на окръга, използва се от четата на Георги Измирлиев и Иван Семерджийчето, а по време на Освобождението в Търново с него са посрещани войските на ген. Гурко. По-нататък знамето е дадено на българското опълчение и участва в най-кръвопролитните битки при Шипка, Шейново и Стара Загора.
Както е известно, в Търновския революционен окръг организирано въстание не успява да избухне заради извършено предателство. Когато научава, че към Търново се приближават редовна войска и башибозук, Елена Грънчарова нарежда да се бият камбаните на църквата „Св. Богородица“ в Горна Оряховица. А самата тя тръгва по улиците, крещейки на жените: „Който е християнин, да излиза! Жени, спасете бащите и децата си! Спасете града си от разорение! Да отидем в Търново при пашата! Да искаме от него закрила, иначе всички сме загубени“. Събират се голямо множество жени, които, предвождани от Елена и майка й Пауна, се отправят към Търново. В местността Каменец те са посрещнати от войските на градоначалника Реуф паша. Тогава пред очите на войниците Елена изважда сабята на един от офицерите и я подава в ръцете на пашата с думите: „Ето ти сабя. Изколи ни всичките още тук, но не изпращай черкези и цигани да ни колят и грабят.“ Един от чаушите я блъска назад с приклада на пушката, в отговор на което българката му изплющява една плесница. Присъстващият на срещата търновски архимандрит Стефан втрещен пита: „Какво правиш, Елено?“ На което тя дръзко отговаря: „Мене ме бият и аз бия!“ Реуф паша е толкова силно впечатлен от смелостта на българката, че сторва темане от коня си и казва: „Нека да бъде волята ти!“ След което сваля пръстена от ръката си, подава го на Елена и издава заповед две роти редовна войска да пазят града от идващите башибозуци. Така, рискувайки своя живот, Елена Грънчарова спасява родната Оряховица от погром, а жителите й от гибел.“
Телеграма
Това обаче далеч не е единствената подобна постъпка на Елена Грънчарова. През 1918 г. тя е вече на 78 години, но още пази непокорния си и бунтарски характер. През гладните години на войната възрастната жена събира жени, чийто мъже са на фронта, и организират протест в центъра на града с искане мъжете да се върнат от фронта, а на жените и децата да се даде хляб и храна. Самата Елена изпраща телеграма до управляващите в София, в която излага посочените искания. Ген. Александър Протогеров изпълнява исканията поне в частта за осигуряване на част от необходимите хранителни продукти.
Посочените примери на българки героини, участвали в борбите за освобождението на родината наравно с мъжете, са само една малка част от реално съществувалите в онова смутно и опасно време. Те обаче показват, че българските жени от края на 19-и век не са онези пасивни и покорни представителки на слабия пол, срамуващи се да вдигнат очи от земята, чийто живот преминава между нивата, печката и тъкачния стан. Показателни в това отношение са и многото народни песни за жени хайдутки и войводки. В годините, когато в някои части на Европа жените все още не смеят да издигнат глас в защита на някакви свои права, в България жените наравно с мъжете грабват пушките и участват в кръвопролитни сражения за извоюване освобождението на своята родина.
