Е дин от майсторите на съвременния трилър излиза за пръв път на български език – М.У. Крейвън, с „Безстрашен“, издание на „Сиела“. Бен Кейнинг – бивш елитен агент – е трябвало да изчезне безследно преди години. Когато лицето му грейва от всеки тв екран в страната, а той се оказва заобиколен от обидно малък като за неговите умения полицейски отряд, мъжът, който не изпитва страх, разбира, че е дошло времето отново да изплува на повърхността след години плъзгане в сенките.
Неговите умения са легендарни – и макар той определено да не е дяволът, то той е човекът, когото биха изпратили, за да го хване. Нещо крайно странно се случва в едно нищо и никакво градче близо до границата. Едни много гадни хора са готови на всичко, за да опазят тайната си, но те знаят, че Бен идва. И сега им предстои да разберат на какво е способен.
Шестима бяха обидно малко. Не бяха достатъчно. Хрумна ми, че ще им трябва по-голяма лодка. Това е реплика от „Челюсти“. Шерифът я казва, щом забелязва голямата бяла акула за първи път. Когато вижда колко е голяма. Вече носи смисъла, че някой те превъзхожда по сили. Както да си на седмото небе означава, че си щастлив. А „разбий ги“ е пожелание за късмет. Така че, когато видях, че бяха само шестима, се замислих за това. Щеше да им трябва по-голяма лодка.
И все пак градът беше малък – вероятно не можеха да пратят повече от шестима души. Може би не разполагаха с повече. А мисията беше неотложна. Имаше дори елемент на паника. Трябва да е било така. Ако случаят не беше такъв, окръг Уейн нямаше да се заеме с това. Щяха да пратят хората си да стоят в полицейския кордон. Телефонното обаждане е било кратко и е било последвано от още по-кратко нареждане. „Действайте, преди да се е задвижил. Не можете да си позволите да чакате подкрепление. През това време ние ще съберем всички, с които разполагаме.“
Не съм особено едър мъж – сто и осемдесет сантиметра, осемдесет и шест килограма, но хората тръгнаха към мен, сякаш бях куфар, оставен без надзор. Изглеждаха изплашени. Нервни. Навярно никога не им се беше налагало да правят нещо подобно. Живееха в окръг Уейн, за да избягат от подобни задължения. По сбърчените им чела беше избила студена пот, а лицата им бяха сковани от напрежение. Един от мъжете имаше тик в ъгълчето на дясното си око. Сигурно беше нещо на нервна почва.
И все пак се справяха добре. Не се опитваха да ме притиснат. Не крещяха, не даваха противоречиви указания. Прекосиха бара, без да предизвикват тревога. Последва ги вълна от мълчание. Барманът дори спря музиката. Всички погледи се извърнаха към мен. По това време не бях свикнал с това. Наобиколиха сепарето ми, без да си пречат, и после зачакаха. Нямаше никаква враждебност. Просто ченгета, които изпълняваха дълга си. Ако не бях видял какво даваха по телевизията, можеше и да не разбера, че са дошли за мен.
Ще опростя нещата прекалено, ако кажа, че бяха лоши ченгета. Ченгетата може да бъдат едновременно смели и страхливи, почтени и корумпирани, а също и умни и глупави. Могат да бъдат всички тези неща, както и нито едно от тях. Така че за по-лесно просто нямам доверие на полицаите. Нямам доверие на никого. Това е и причината все още да съм жив.
Още преди да съм ги видял, в главата ми се разиграха няколко сценария. Никой от тях не беше добър. Нещата не се развиваха добре за мен и определено не се развиваха добре за тях. В края на краищата всичко опира до прости изчисления – ако всички възможности пред теб са лоши, избираш тази, която ще ти позволи да доживееш до следващата битка. Рискуваш.
Преди да отида на ново място, първо се уверявам, че не съм в някой град като онзи от първия „Рамбо“ – с шерифа, който не обичаше скитници.
Шерифското управление в окръг Уейн покриваше голяма територия и шерифът беше жена на име Даян Лонг. Имаха добра репутация. Мъжете пред мен бяха заместници от пътна полиция. Надеждни ченгета, които не търпят глупости. Не можеха да се сравняват с нюйоркската полиция, но в малък отдел като този на окръг Уейн самото разнообразие на повикванията, които получават всеки ден, ги е направило издръжливи и приспособими.
Дотук никой не беше обелил и дума. Бяха извадили оръжията си, но не ги бяха насочили. Не ме държаха на мушка – чакаха сигнал. Един мъж със сержантски нашивки им пазеше гърбовете. Той каза: „Сега“ и всички вдигнаха оръжията си.
Двама държаха „Тейзър X26s“. Черно-жълти и гадни. Когато стреляш, от тях излитат две игли, които се закачат за дрехите или кожата на целта и електрическата верига се затваря. Боли ужасно. Напълно те изважда от строя. Имат обсег от четири метра и половина, а полицаите бяха на два метра от мен. Перфектното разстояние. Не исках да ме удря ток.
Единствената жена в групата беше насочила пушка към гърдите ми. Не виждах с какви патрони е заредена, но предполагах, че са нелетални. Сигурно бяха стоппатрони, достатъчни да причинят неприятно натъртване, а ако бях станал, щях да падна по задник. Веднъж ги нарекох топкотрошачи. Безполезни са, освен ако не отидеш твърде далеч и не се прицелиш в нещо меко и висящо, но ако си двуметров здравеняк, развилнял се като Хълк на прекалено много стероиди, стрелбата в торса само ще го погъделичка. Изстрел в топките, от друга страна…
Наредено им е да ме заловят жив.
Това беше добре.
Само че сержантът носеше стандартен глок. Сериозен мъж със сериозно оръжие. Беше зареден с 9-милиметрови патрони „Парабелум“. Разбирах гнева му: вършеха нечия чужда мръсна работа и независимо дали имаше федерална заповед, или не, не искаше никой от хората му да пострада заради някакъв задник, за когото е научил едва преди половин час.
Сержантът проговори:
– Бихте ли дошли с нас, господине?
– Ще ви трябва по-голяма лодка – отвърнах.
***
Час преди нещата да се прецакат могъщо, седях в бара на един хотел и спокойно пиех чай. Чаят беше хубав. С много танин. Достатъчно гъст, че да забодеш лъжицата си в него. Фамилията ми е немска – дядо ми дошъл в Щатите, когато бил на четиресет, получил гражданство през 46-а и щом да си германец станало непопулярно, се отказал от прегласа в König, но майка ми е англичанка и предполагам, че съм наследил от нея любовта си към това питие. Обичам и кафе, но предпочитам чай.
Гледах си работата. Опитвах се да остана незабелязан. По принцип избягвам малките градчета, в които запомнят непознатите, но имаше конгрес на застрахователите. А конгресите променят нещата. По време на конгрес всички са непознати. Градовете са претъпкани и това е добре. Тълпата е моя приятелка. Мога да се възползвам от нея.
Пътувах на зигзаг из щата Ню Йорк. Възнамерявах да посетя Читънанго, родното място на автора на „Вълшебникът от Оз“ Лиман Франк Баум. Бях чувал, че тротоарите на града са боядисани в жълто, а когато нямаш какво да правиш, освен да не се застояваш на едно място, то поне можеш да отидеш да видиш нещо интересно. Но не бързах и вечерта се озовах в градче на име Госфорт в окръг Уейн. Надявах се да хапна нещо топло и да си намеря евтина стая, където да пренощувам.
Бях в лоби бара на хотел „Четирите бора“. Отегчен барман с младежки пъпки полира чашите със същия парцал, с който току-що е бърсал масите. Седем неми телевизора, които излъчват един и същи мач: „Ред Сокс“ срещу „Янките“ на „Фенуей Парк“. Аз седях на едно сепаре. Беше тапицирано с червена изкуствена кожа.
Първото нещо, което не беше както трябва, беше купата с фъстъци, която барманът остави на масата ми.
Побутнах купата обратно към бармана.
– Не, благодаря – казах му аз, но веднага съжалих. Беше необичайно да се отказва. Беше запомнящо се.
Барманът ме изгледа особено, а после сви рамене, сякаш такива неща му се случваха постоянно. Почеса се по врата и попита:
– Да ви донеса нещо от бара?
– Бургер – отвърнах. – Класически американски с бекон, кашкавал „Монтерей Джак“ и две кюфтета, реър. Допълнително пържени картофки и шоколадов млечен шейк.
– Добър избор – заяви барманът. – Любимото ми.
Съмнявах се. Беше казал същото и на двете жени, които си поръчаха макарони със сирене преди по-малко от десет минути.
– Сигурно ще отнеме около половин час – добави, след като си записа поръчката ми. – Изглежда, всички се хранят в момента.
Трийсет минути беше прекалено дълго време. Исках да продължа пътя си, преди да се е стъмнило. Да намеря някое по-безопасно място, където да се покрия за вечерта. Извадих двайсетачка от навитите ми на руло банкноти.
– Това ще забърза ли нещата?
– Значително – отвърна той и я пъхна в джоба на престилката си. – Петнайсет минути?
Не знам какво трябваше да ми осигури двайсетачката, но бургерът и шейкът се забавиха повече от обещаните петнайсет минути. Всъщност се забавиха повече дори от първоначалните трийсет. Когато най-сетне пристигнаха, ги носеше същият барман. Той дори не опита да се извини. Само ги остави на масата заедно с приборите.
Върна се на бара и отново се зае да полира чаши. От време на време ми хвърляше по някой поглед, но го правеше, сякаш знаеше, че върши нещо нередно.
Държеше се различно, а в моя свят това е един огромен, тлъст сигнал за опасност.
Трябваше да си вървя. Не знаех какво се беше случило, но не бях успял да оцелея шест години, чакайки да видя дали предчувствието ми е било правилно. Беше жалко, но барманът вече ме зяпаше неприкрито. Дори не се стараеше да спре. Моментът да си вървя беше дошъл. Посегнах да взема раницата си. Вътре беше всичко, което притежавах, и винаги я държах наблизо.
Тогава видях телевизора.
Вървяха кратки новини, от онези, които излъчват в почивката след края на полувремето.
Перхидролената водеща четеше тихо последната новина преди продължението на мача. Отдолу вървеше и текст. От онези хоризонтални надписи с дебел шрифт, показващи заглавията от деня и безплатен номер, на който може да се звъни. Бях прекалено далеч, за да прочета написаното, но изображението на екрана се виждаше кристално ясно.
Беше снимка. Макар да не я бях виждал от години, я познавах много добре.
Втренчих се в екрана.
От него ме гледаше собственото ми лице.
