През август доайенката на шапкарството у нас Ирина Сардарева отпразнува 71 години. Тя се свързва с ренесанса на този едновременно занаят и древно изкуство в България след един период на застой и дори забрана по времето на комунизма. Днес талантливата дама е известна като шапкарката на първите дами и на популярни звезди и артисти от настоящето или от близкото минало като великата Татяна Лолова. За всичко това и за тайните на занаята разговаряме със Сардарева. А нейната съдба, достойна за филм, се оказа преплетена по доста мистериозен начин с една от шапкарките на София, емигрирала в Париж през 30-те години на миналия век.
- Г-жо Сардарева, вашето ателие работилница в столицата се намира в една от емблематичните стари софийски къщи. Каква е нейната история?
- Къщата е свързана с живота и мечтите на Мария Хаджигенова, съпруга на министър и предприемач от началото на XX век. Строят я през 1928 г. и заживяват в нея. Имали са две деца, момиче и момче. Тогава майката учи 1 година шапкарство и твърдо решава, че ще се занимава с това. Но мъжът й е посочил кухнята, като е казал, че работата й е да върти домакинството. Така през 30-те години на миналия век Хаджигенова оставя децата, взима малко пари и с приятели бяга в Париж с идеята там да се реализира като шапкар. За съжаление парите за старта на начинанието са били малко, а е трябвало място за ателие, калъпи – всичко е струвало много средства, както в онези дни, така и днес.
- Защо са толкова скъпи тези дървени калъпи, които имат и доста части?
- Главата ни не е кръг, а е елипса. Така че калъпът не може да се прави на струг и се дялка на ръка. Всичко това оскъпява старта. Освен това за разлика от шивачеството, където в момента на поръчката можете да вземете плат и да ушиете нещо, при шапкарството ви трябват заготовки. Сложете към това шевната машина, специфичните инструменти и начинанието става доста скъпо.
Та след като планът на Мария Хаджигенова не успява, тя се издържа известен период с пеене, но получава някакви проблеми с гласа. Отива при един професор да се лекува, той се влюбва в нея и така до края на живота си през 1946 г. си остава домакиня, от което реално бяга от България. Нейните деца, които остават в София, живеят с баща си един немного радостен живот. Голямата й дъщеря има два брака, от които няма деца. По-малкият й син така и не се жени. Весели се, пие и ходи по планините и така минават дните му.
- А как стана така, че вие сбъднахте мечтата на Хаджигенова в нейната къща да се правят шапки?
- През 90-те години аз имах малко магазинче на столичната улица „Лом“. Отгоре имаше едно балконче, на което направих първото си ателиенце.
Един ден се появи загадъчен човек, звъни отдолу и ме пита:
- Може ли да видя собственичката?
- Съжалявам, кажете бързо, какво да й предам, че я няма, а и аз съм само наемател.
- А ти можеш ли да слезеш?
Не знам защо започвам да му разказвам, че мечтая за къща на шапките. Не е задължително да е на главна улица, просто някъде в центъра на София.
- Е, ще ти покажа тази къща – ми отговаря.
Заведе ме тук и на мен ми светнаха очите. Мъжът ми, като ме видя, ме сръчка: „Стига си се прехласвала, че ще ни вдигнат цената“. Започнахме преговори, но цената се оказа фантастична за нашите възможности. Бяхме откровени с човека, че не можем да си позволим къщата.
- Е, колко ще дадете – ни пита господинът, който се оказа адвокат - посредник на собствениците, натоварен със задачата да продаде имота. Въпреки нашия скромен бюджет в пъти по-малко той странно настоя да кажем някаква сума, която бихме платили, че да я съобщи на собствениците. Всичко това се случва март месец на 1996 г. През октомври човекът се върна със следната вест: „Всичко се промени, мъжът, който продаваше къщата, почина, а неговата сестра, единствена и последна наследница, иска да я продаде на вашата цена“.
Всъщност продавачите бяха децата на Мария Хаджигенова, които бяха решили да сбъднат мечтата на майка си. Именно заради това са търсили да предадат къщата на шапкар. И малко преди да си замине от този свят нейната дъщеря го прави.
- Тази история звучи като от роман, а вие как се захванахте с този занаят?
- Родом съм от Украйна. В нашето семейство всички жени умееха да правят нещо с ръцете си, шиене или друго. Така аз се научих да творя от баба и от леля. На 17 години си купих първата шапка и така започна моята любов към тях. Иначе по образование съм микробиолог. Учих в Киев, където мъжът ми работеше като инженер в гражданската авиация. Като завърших, не намерих веднага работа по специалността, заради което станах учител по химия. Преподавах 10 години. Тогава вече имах към 25 шапки, които сменях и учениците доста ми се радваха. По това време започнах да шия детски дрехи и да ги продавам на битака, за да си докарвам нещо над учителската заплата. После мъжът ми го пратиха да работи в Москва. Скоро руснаците казаха „колко беше рубли, сега за резервни части ще плащате в долари“. Той не бе съгласен с това в ущърб на българска авиокомпания и го уволниха на бърза ръка. През 1991 г. се върнахме в България. Чудихме се какво ще правим. Така реших да оставя учителството и окончателно да се посветя на някакъв занаят. За целта обиколих да видя какво има и какво няма в магазините. Популярната улица „Витошка“ вече бе заета от турска стока, но установих, че липсваха аксесоари. Така реших, че ще се занимавам с шапки. И понеже в Киев имаше голяма традиция и фабрика, планирах първо да купя оттам и да внеса. Отидох аз на място, където попаднах на бай Васил, местен майстор, който взе, че ми преподаде първия урок. Така, след като продадох украинските шапки, реших да ги произвеждам собственоръчно. За щастие ми дадоха важни контакти в Чехия, където материалите бяха отлични и оттам започна всичко. Тръгнах и по сериозните парижки изложения, за да си сверя часовника. Намерих на място един добър калъпчия. Благодарение на неговия калъп направих първото ревю в София.
- Доста популярни лица от политиката и шоубизнеса са ваши клиенти. Можем ли да споменем някои имена?
- Всички първи дами освен последната ходиха с мои шапки при английската кралица и при папата. Изключението е Деси Радева. По протоколни причини се реши тя да е без шапка, тъй като е много стройна и щеше да засенчва Елизабет II. И наистина после на снимките се видя, че президентшата ни е с поне една глава над нея и ако носеше капела, щеше да е прекалено. А правилата в Англия са железни, разписани са още през XIV век. Тогава кралицата издава указ, който задължава всички жени от 7-годишна възраст нагоре да се явяват пред нея или в църквата с шапки.
- Те бяха запазената марка и на съпругата на президента Петър Стоянов, Антонина...
- Нормално, г-жа Стоянова харесваше толкова този аксесоар, защото бе живяла доста години в Лондон. Тя също ходи при кралицата с мой модел.
- Някакви по-специфични изисквания имаше ли?
- Знаеше точно какво иска, всичко изпълнихме и остана доволна. Нейната капела бе с доста широка периферия.
Мария Желева, съпругата на президента Желю Желев, отиде при папата с моя шапка. Сега се сещам, че тя в последния момент бе разбрала, че не може да влезе при Йоан Павел II без нищо на главата си. Така, преди да замине, на бърза ръка й направих едно черно токче. На г-жа Първанова пък за посещението при белгийската кралица изработих филцова шапка в тъмносин цвят.
- Вашата работа намери място в киното и театъра.
- Постановките не зная колко са, но филмите са към 40. За Татяна Лолова, с която бяхме особено близки, се съобразявах с образа, който трябваше да изиграе. Но не водя статистка, нито се перча с това. За мен по-важното е да върнем дамите и господата в България към шапките и да обичат повече себе си. Защото през 1946 г. в София е имало 18 ателиета само за дамски шапки (без да броим за мъжките), в Русе са били 35, а във Варна – 12. Обаче излиза законът за незаконното забогатяване, под чиито удари попадат депутати, банкери златари, кожари и шапкари. Всички те са обявени за буржоазно зло. Отивате ли на работа с шапка, сте уволнени; разхождате ли се така по улицата, на сутринта ви викат в милицията със следния ултиматум: „Ако не изгорите до сутринта всичките си шапки, отивате в лагера в Белене“. Това ми го разказваха живи свидетелки след демократичните промени тук.
- А колко трудно се избира най-точната шапка?
- Всичко зависи от човека, с каква нагласа и енергия идва. За подарък не даваме, защото всеки сам трябва да избере своята, дори най-близкият до него не би могъл да знае коя ще му пасне. След толкова години аз вече разпознавам дамите само по очите - като ги видя, вече зная каква да им сложа. В 90% от случаите накрая посетителката си тръгва именно с моя първи избор.
- Участвали сте във фестивали и конкурси, разкажете повече.
- В Касат, Франция, са първите фабрики за сламени шапки тип гарсонетки. Та там организират фестивал, на който идват шапкари от цял свят. Събитието си има и конкурсна част. През годините там съм спечелила с мои шапки 4 награди.
Журналистката Кристи Петрова във фотосесия с шапка на Ирина Сардарева
- За летния сезон има ли нещо като тенденция, вие какво препоръчвате?
- Модни са по-големите периферии дори при мъжките модели. Като материи: бананова слама, парасизал, морска трева. По принцип при избор заложете на лека шапка, но не от изкуствена материя. Желателно е да е проветрива и да не стяга, в противен случай се нарушава кръвообращението.
- А който го стяга шапката?
- (смее се) Ако имате и ви е тясна, можем да помогнем, като я разширим с няколко номера.
- Организирате и курсове, не се ли плашите обаче от конкуренцията, като издавате тайните на занаята си, така да се каже?
- Към 60 курса сме направили дотук, четири момичета вече работят активно. И не, не се страхувам от конкуренцията. Всеки човек може да си има своя шапкар, както си има лекар или стоматолог например. Искам да има повече майстори, защото това ще повиши пазара и културата на потребление и самото отношение. Затова правим и Парада на шапките всяка година около Петровден. Той тръгва от „Витошка“ и се движим към Къщата на шапките, където празнуваме този благороден занаят. А той е наистина такъв, защото прави човека по-красив и по-здрав. Лятото го пази от слънцето, а зимата от студа.
- Нека кажем нещо и за цените.
- Стараем се да са по-достъпни предвид това, че са ръчна изработка, материалите се закупуват от чужбина, в България просто ги няма. Отделно всяка шапка е уникат, няма друга такава. Цените са в диапазона между 30 евро и достигат до към 200-300.
Татяна Лолова избирала шапките според ролите си
- Татяна Лолова често носеше ваши шапки, каква е връзката ви с грандамата на българската комедия?
- Тя е наполовина украинка и покрай общите ни корени и поради факта, че аз й изработвах шапките за ролите или за ежедневието, доста се сближихме. Където и да седнехме обаче, все някой притичваше с въпроса: „Може ли един автограф?“. Всеки път тя спокойно оставяше храната си и гледаше да обърне внимание, просто такъв чудесен човек беше. Но един ден ми казва: „Ирино, да направиш ресторант, място имаш, готвач имаш, визирайки мъжа ми, който междувременно се бе захванал с кулинария. Направи един да мога да водя приятелите си спокойно“. А тя бе такъв човек, че който й направеше добро, искаше да му се отблагодари веднага по някакъв начин. Затова лекари, артисти или режисьорите, които й даваха възможност да се изявява, ги хващаше и ги водеше тук да ги гощава.
- Тя значи е кръстница на вашия семеен ресторант?
- Да. Под нейна диктовка и заръка го направихме. Готвим само с предварително уговорено меню за различни поводи. Десертът задължително се хапва с някоя от нашите шапки. Става голям купон.
Любомир Старидолски
