Е дин от най-запомнящите се образи в българската литература безспорно е този на героя Боримечката от класическия роман на Иван Вазов „Под игото“.
Едва ли има българин, който и половин век след прочитането на романа да не си спомня онази ситуация, в която Боримечката сам изнася на огромните си плещи черешовото топче на хълма над Клисура. А след това сложил мечешки ръце около устата си се провиква с мощния си гороломен глас: „Хора, бре! Да знаете, че ще пукне топчето, за да го опитаме, майка му стара. Та да се не плашат жените и дечурлигата, ами рахат да си бъдат. Читаци няма никак още. Не се видят читаци, майка им стара.“ В „Под игото“ Иван Боримечката е представен от писателя като селянин от Алтъново, слабообразован и дори леко простоват, първобитен като мечка, откъдето идва и прозвището му.
Рисунка на Боримечката от първото издание но романа Под игото
В този си роман Вазов не пожертва любимия си герой и в новия си роман „Нова земя“ той отново среща читателите с него. От сюжета става ясно, че Боримечката оцелява в кланетата при потушаване на Априлското въстание и бяга на север от Балкана през Дунава, та чак в Румъния. Там той не само успява да се образова, но и да се замогне. Избран е за кмет и дори за депутат и участва в подготовката и осъществяване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. В двата филма, посветени на Априлското въстание, исполинът е изигран от Петко Карлуковски и Николай Обрешков. За повечето изследователи на творчеството на Иван Вазов е ясно, че повечето негови герои на романите и разказите му имат свои реални прототипи от реалния живот. И няма как да не си зададем въпроса: кой е прототипът на Иван Боримечката: конкретна личност ли е той или е обобщителен образ от няколко реални или реални и измислени авторови герои. Има две версии за прототипа на селянина исполин, като и в двете при създаването му Вазов е използван като основа реални личности, чиито образи повече или по-малко е доизпипал.
Версия
Според първата версия прототип на Боримечката е Иван Танков, неук и неграмотен козар от Клисура. Роден е през 1852 г. и към момента на избухването на Априлското въстание е на 24 години. Колоритният прякор идва от детските му години, когато успява с голи ръце да улови две живи мечета. На 19 години Иван Танков се жени за Гана, която му ражда пет деца. От тях за жалост оцелява само един от синовете му Петко, който е роден след потушаването на Априлското въстание. И ако писателят Вазов в книгата си разказва как могъщият исполин изнася на гръб цяло черешово топче, в действителност той изнася не едно, а няколко такива, които съставят цялата артилерия на Клисура.
Това, което пропуска Вазов в книгата си, е, че след като ордите на Тосун бей започват да настъпват към Клисура Боримечката е този, който отново се качва на хълма и оттам приканя населението да бяга и да се спасява. След потушаването на въстанието Иван Танков с още неколцина другари в продължение на дни се скитат в планината преди да бъдат заловени.
Осъден и изпратен на заточение, като първо е в затвора в Цариград, а след това в Мала Азия, в крепостта Сен Жан д Акр, която по това време вече е пълна с български бунтовници. За съжаление Иван Боримечката не успява да се завърне в родината си, а избирането му за кмет и депутат е само в сюжета на художествената измислица в романа на Вазов „Нова земя“. Истината е, че на 19 януари 1878 г. месец след подписването на Санстефанския договор, исполинът издъхва от раните, причинени му от мъченията в турските зандани. Съпругата му Гана е взета да работи като прислужница в клисурската църква, за да изкарва пари поне за хляба си и този на единственото оцеляло дете, заченато преди и родено след потушаването на злополучното въстание.
Монумент
През 1976 г. за 100-годишнината от Средногорското въстание на мястото, където са се намирали черешовите топчета и откъдето Боримечката е предупреждават съгражданите си за идването на главорезите на Тосун бей, е издигнат монумент на героя. А до него на къс островърха каменна скала е изсечен надпис, който напомня на поколенията за подвига на героя.
Паметникът на Иван Танков в Клисура
Съществува и втора версия за реалния прототип на Иван Боримечката. Според нея при изграждането на образа на героя си Вазов е имал предвид опълченецът поборник Никола Корчев. Той е роден през 1836 г. в с. Горна Диканя, Радомирско, и преди да се захване с въстаническа дейност работи като воденичар, а след това като локомотивен машинист на Барон Хиршовата железница. Т.е. за разлика от Танков Корчев ако и да не е бил високо образован, но не е бил и неук и неграмотен. Няколко пъти Корчев укрива Васил Левски при посещението му в българските земи.
Никола Корчев сред съратници поборници
Мъжът, който също се отличавал с исполински ръст, имал много красива жена, на която турците често хвърляли око. В един от случаите според легендата Никола не се сдържал и убил двама османлии, нахълтали посред бял ден у дома му, заради което е бил принуден да бяга със семейството си в Самоков. Там пък се забърква в скандал с местния гръцки владика и отново е принуден да се мести в Цариград. Накрая след поредния скандал Никола преминава Дунава и се установява в Румъния и там попада под влиянието на българските хъшове революционери и идеята им за национално освобождение на родината. За разлика от Иван Танков Никола Корчев не взема участие в Средногорското въстание. Още след обявяването на Руско-османската война през 1877 г. обаче той се записва в създаденото Българско опълчение. Записан е в Трета рота на Трета опълченска дружина, командвана от подполковник Павел Калитин.
Знаме
По време на битката за Стара Загора на 31 юли 1877 г. се разгаря истинска ожесточена битка за спасяването на Самарското знаме. След като трима от знаменосците и самият Калитин загиват с байрака в ръцете си, свещеният символ попада в ръцете именно на Никола Корчев, който го развява в могъщите си ръце. След което, разбирайки, че може и самият той да бъде убит, откъсва плата от дръжката и го дава на друг опълченец с поръката да го пази като очите си, за да не попадне в ръцете на враговете. Така Самарското знаме е спасено. Заради храбростта си Никола Корчев е награден с войнишки кръст „За храброст“. След края на войната Корчев се установява да живее във Варна.
През 1902 г. на тържествата на шипченските височини художникът Ярослав Вешин вижда Корчев, който по онова време, макар и да е на 66 години, все още се отличава от останалите присъстващи с исполинския си ръст. Външният вид на бившия поборник и накичените с ордени и медали негови гърди впечатляват силно художника. А когато научава историята за спасяването на Самарското знаме от опълченеца, го моли да му позира. Така се ражда известната картина, която едва ли има българин родолюбец да не е виждал и пред която да не се е прекланял.
Картината на художника Ярослав Вешин
Никола Корчев умира във Варна на 29 август 1921 г. на достолепните 85 години. За да го изпратят в последния му път, на погребението му идват стотици хора от цялата страна. Година по-късно първородният му син Иван събира костите на баща си и ги предава на Храма костница на връх Шипка, където те са положени. На 2 март 1981 г. потомците на бившия опълченеца даряват на Националния военноисторически музей част от личните вещи на своя дядо. Сред тях са много снимки, личната сабя и униформата му, както и многобройните ордени и медали. Запазват си само кристалният сервиз, който му е бил подарен на опълченеца от руския император Николай II през 1902 г.
Иван Георгиев
