Ж ивотът на художника Пабло Пикасо е представен във фотографска изложба в Софийската градска художествена галерия. В колекцията са включени над осемдесет творби от 70-ата година на Пикасо до смъртта му. Малцина подозират, че на младини геният се забърква в една от най-мистериoзните артaфери - кражбата на „Мона Лиза“. Основателят на кубизма дори е изправен на съд. И до днес витаят догадки виновен ли е бил. Конспиративни теории от онези години редят, че Пикасо е поръчал кражбата, че е подменил шефдьовъра на Леодардо да Винчи със свой и какво ли не. В онези дни кражбата на картината се превръща в първата световна сензация и мистерия. Тълпи от хора идват да зърнат празната стена в музея. През следващите години само потъването на „Титаник“, измества „Мона Лиза“ временно от първите страници на вестниците. След това новините за хода на разследването отново минават на преден план.
Изчезването
Историята започва на 21 август 1911 г. „Джокондата“ изчезва от Лувъра в Париж. Денят е понеделник, музеят е затворен, а охраната му по това време е минимална. Картината, която днес е може би най-разпознаваемата творба в цял свят, е рисувана в началото на 1500 г. от Леонардо. Но в началото на XX век тя не е толкова известна. Докато днес големи опашки от хора чакат да видят „Мона Лиза“ при засилени мерки за сигурност, по време на кражбата картината дори не е била завинтена с някакви по-сериозни рамки и болтове за стената.
Обирът е открит едва във вторник сутринта, когато френският художник Луи Беру пристига в Лувъра, възнамерявайки да нарисува копие на жената със загадъчната усмивка. Откривайки празното място на стената, охраната въобще не е притеснена. В началото се предполага, че други служители на музея са премахнали картината за фотография, консервация или нещо друго.
След претърсване на целия музей картината не е намерена. Чак тогава е вдигната тревога и е извикана полиция.
Служители на реда и детективи отново се заемат да претърсят Лувъра. Но това не е лека задача, тъй като в него има повече от 1000 стаи, някои от които големи складови помещения с артефакти от цял свят. В същото време по френските граници се водят щателни проверки, за да се предотврати изнасянето на шедьовъра в чужбина. Проверено е всяко превозно средство, преминаващо източната граница на страната. На фона на тези усилия действията на полицията изглеждат доста комични. Полицейският инспектор Алфонс Бертилон например не вярва в новата техника на взимане на пръстови отпечатъци от местопрестъплението и го претупва. А на стълбището е намерена рамката на картината. По-късно ще се окаже, че извършителят е имал криминално досие, излежал е кратка присъда и даже, че е работил в Лувъра. Но Бертилон взима отпечатъци само от служителите, били на работа във въпросния ден.
Наградата
В първите дни някои от вестниците хитро започват да предлагат награди за информация за обира. Най-високата е около 50 00 франка, които днес се равняват на 250 000 долара. Историята може би щяла да утихне, ако не се появява на сцената Пабло Пикасо като главен заподозрян. Както много други художници в зората на XX век, и той е в Париж и участва в откриването на нови хоризонти в изобразителното изкуство.
Привлечен от паричната награда, идва Гери Пиер. Той е бивш секретар на поета и писател Гийом Аполинер, сътрудник на Пикасо. Гери Пиер признава пред един вестник, че през 1907 г. е откраднал малки иберийски скулптури от експозицията на предхристиянските артефакти в музея и ги е продал на Пикасо. Търсейки нови пропорции и форми, художникът всъщност използва лицето на една от древните фигурки в своя шедьовър в стил кубизъм "Авиньонските девици" (Les Demoiselles d'Avignon).
През 1911 г. Пиер е разорен и решава да се върне в Лувъра, за да открадне още малки предмети, които да продаде. Аполинер и Пикасо също не са били много дискретни относно съхранението на откраднатото изкуство.
Скандалът на века
Всичко това в комбинация с признанията поставят и Аполинер, и Пикасо сред главните заподозрени в „скандала на века“. Разбирайки, че скоро ще бъдат задържани за кражбата на „Мона Лиза“, и двамата започват да планират как да хвърлят доказателствата - малките статуи - в река Сена. Пикасо цяла нощ се разхожда по брега, но сърце не му дава да изхвърли артефактите, по-стари от самия него, принадлежащи на цялото човечество.
Вместо това решава да ги предостави на един редактор от в. „Париж журнал“ с условието да запази в тайна „дарителя“. При разпит в полицията обаче редакторът бързо си признава. Мълвата гръмва, че Пикасо е имал цяла армия от мъже крадци на антики и вероятно крие „Мона Лиза“.
В рамките на няколко дни стихоплетецът Аполинер е арестуван и при разпита признава за предишни кражби на Пиер и Пикасо. Делото се озовава в съда няколко дни по-късно, като доскорошните сътрудници и приятели ги грози затвор. Пикасо първоначално отрича всичко, дори че познава поета. В крайна сметка признава, но в последвалите емоционални защитни пледоарии творците успяват да убедят съдията, че са невинни за изчезването на „Джокондата“. За това магистратът Анри Дриу ги освобождава, взимайки под внимание, че откраднатите фигурки са върнати и са в добро състояние. Така Пикасо се разминава само с предупреждение.
Крадецът е заловен във Флоренция
Но ако ексцентричният, талантлив и лудичък испанец не е задигнал „Мона Лиза“, то тогава кой го е сторил, питат се в продължение на две години не само парижани, а и милиони хора по цял свят.
След много фалшиви улики и обвинения през ноември 1913 г. извършителят е заловен при опит да продаде безценната картина. Виновникът се оказва Винченцо Перуджа, италианец. Чрез търговеца на антики Алфредо Гери той предлага „Мона Лиза“ на директора на галерия „Уфици“ във Флоренция, естествено, срещу прилична сума. Последният обаче се свързва с полицията и така Перуджа е заловен. Разследването показва, че той е майстор-стъклар, бивш служител на Лувъра. Пред полицията описва, че в неделя се е скрил там в един килер за метли, докато музеят затвори. След което излязъл и свалил „Мона Лиза“ от стената, скрил я в дрехите си и така я изнесъл. Перуджа е осъден, но излежава само 7 месеца от присъдата си. За него се знае, че участва в Първата световна война, след това се жени и пак се връща във Франция, където започва работа като декоратор.
Любомир Старидолски
