Н а 7 декември е юбилейният концерт „45 години рок“ на „Сигнал“ - повод за среща с един от основателите на групата, обичания музикант Йордан Караджов. Пред БТА той говори за сцената, за бъдещето на рок музиката, за това какво щастие е 53 години да живееш с любимата жена и удовлетворението да се радваш на внуците.
- Г-н Караджов, тази година група „Сигнал“ отбелязва юбилей. Какво е чувството да бъдете на сцената в продължение на 45 години?
- Като група това е най-хубавото, което можеше да ни се случи. Гордеем се с тази годишнина. Ние сме единствената българска група, която е достигнала тази годишнина от 45 години, без да спира да работи. От самото начало до ден днешен „Сигнал“ са единствените, които честват най-истинската годишнина от 45 години. Нашите колеги от „Щурците“, от ФСБ, от „Диана експрес“, от „Тангра“ и други – те се събират за 10, за 15, за 20, за 30 години, но не съществуват, докато при „Сигнал“ няма такъв проблем. Дай Господ и занапред да е така.
- Нека поговорим за вашата връзка с останалите членове на „Сигнал“ – Александър Мариновски, Жоро Янакиев и Владимир Захариев. Как поддържате взаимоотношенията си вече 45 години?
- С военна дисциплина. Като го кажа, някъде следват усмивки, но това е абсолютно така. Гордеем се с тази годишнина, защото в една малка държава, каквато е България, да задържиш една банда без прекъсване е, бих казал, геройство. Това геройство се постига с невероятна дисциплина и с единомислие между членовете.
Също така всички сме приели идеята „Сигнал“ да я защитаваме с кръв и пот, ако мога така да се изразя, защото видяхме, че във времето никой от нашите стари колеги не издържа. Те се разпаднаха. Стратегията е нещо много важно, като пример за мен са The Rolling Stones. Едни хора, които са 60 години на сцена и никога не са прекъсвали своята дейност. Макар че при тях е доста по-лесно. Защо? Защото те използват световния музикален пазар, докато „Сигнал“ ползва един музикален пазар, който е в порядъка от 80 до 100 хиляди души в цялата държава, дори може и да не са толкова. Те са разделени на няколко групи според музикалния жанр, който слушат – рок, поп, джаз.
Това, че успяваме, иска да отговори на въпроса защо всъщност сме се задържали толкова време. Но в основата на успеха стои дисциплината. Разбрали сме от самото начало, че по-малко трябва да се правят компромиси, защото всеки човек е отделна вселена. Всеки дърпа към себе си. Не твоето, а моето мнение. При „Сигнал“ няма такова нещо. Аз съм в центъра на всичко онова, което се случва в групата, и моите колеги са ми дали тази възможност, без да спекулирам с тяхното внимание. Те ми дадоха възможността да водя групата така, както намеря за добре. Разбира се, съобразявам се с тяхното мнение, но те ми казват: „Каквото измислиш – концерт ли, албум ли, турне ли, ти само ни кажи кога и къде“.
- Бихте ли описали всеки един от членовете с по една дума?
- Не ми е много лесно да опиша всеки с по една дума. Но ще опитам. За Сашо Мариновски – китариста, бих казал пчеличка, както самият той се изразява. За Владо Захариев бих казал, че е незаменим асистент, човекът с военната дисциплина. Жоро Янакиев е като едно огромно спокойствие, което дава своя отпечатък в общия климат на групата.
- Кой е бил най-тежкият момент от историята на групата?
- Той не е един или два, но най-тежкият беше на 10 февруари 1982 година. Тогава в зала „Изгрев“ в Бургас милицията започна да бие тогавашните младежи в публиката с палки, защото се радваха на музиката на „Сигнал“. Спрях концерта и казах, че не сме свикнали да свирим под ударите на милиционерски палки. За малко отървах 20-годишна политическа присъда за бунт срещу властта.
Слава Богу, разминаха ни се нещата, макар за една година да ни бяха свалили от музикалната сцена. Може би и това, че концертът съвпадна със събитията в Полша от 1982 година. Тук бяха настръхнали управляващите у нас, че нещо ще става в Източна Европа, но не се знае точно какво. Но то стана истина. Това е най-тежкият момент. Успяхме да надживеем какво ли не, за да се радваме на тези 45 години с пълно удоволствие.
- А кой е бил най-щастливият и запомнящ се момент с групата, за който се досещате?
- Още по-трудно ми е да отговоря, защото сме имали много забавни моменти и на сцена, и извън нея. Ние винаги черпим от един хумор, който много малко хора разбират. Когато започнем да се шегуваме по този начин, другите ни гледат странно просто защото не ни разбират. Музикантите са с много ранима, но много богата душа. Но ако имаш това чувство за хумор, за което говоря, нещата идват на мястото си. Имаме много хубави моменти, но за 45 години да запомня всичко не е по силите ми.
- Преди време „Сигнал“ презаписа хита си „Може би“. Според вас защо една група презаписва своите песни? Дали по този начин се подобрява качеството на оригиналния запис, или опит да се запази популярността с актуален прочит?
- Този въпрос е много уместен. Всъщност при записа на песните го направихме, когато Сашо Мариновски дойде в групата през 1990 година. Той внесе един навременен и много модерен начин на общуване чрез новите аранжименти с публиката. Тя пък ги разбра за наша голяма радост. Публиката не каза: „А вие защо не запазихте стария звук? Ние си искаме стария „Сигнал“. Тя уважи тази наша приумица, която се оказа успешна. Впоследствие, когато правихме нови неща, ги правихме в този дух. За да може по някакъв начин да има мост между първите години на „Сигнал“ и епохата на Александър Мариновски. Ако той ме чуе, ще каже, че пак се шегувам с него. Но наистина той внесе много свежест в „Сигнал“ – със своя талант за аранжименти, с виртуозността на китарист, с нещата, които съвпаднаха с групата.
- Какво според вас е бъдещето на рок музиката в България?
- Няма такова бъдеще вече за съжаление. Най-вероятно ние сме последните. Респективно казвам, че има една банда, която може би ще продължи малко след нас и това е „Б.Т.Р.“. Няма хора, които да заместят първопроходците на българския рок. Няма потомци на „Сигнал“, нито на „Щурците“, нито на ФСБ. Бих казал, че ситуацията е плачевна. Това, че идват хора на нашите концерти, е равно на усещането, все едно е за последно.
Този край ще настъпи някога, но когато излезем на сцената, го правим все едно всичко сега започва. С усета към това да махнем рутината, да запазим сценичната треска. Ако нямаме сценична треска, моментално се отказваме. Тя ни държи будни преди всеки концерт, притесняваме се пред каква публика ще излезем. Затова „Сигнал“, да не казвам голяма дума, е единствената група в света, която няма предварително написан репертоар.
- Слушате ли българска музика?
- Аз музика не слушам. Особено когато започна да композирам. 99 процента от музиката на „Сигнал“ съм я измислил аз. И когато слушам друга музика, тя малко или много ще ми попречи, ако запомня някой припев или мелодия, която да съвпадне с моята идея. Нещата ще се объркат дотолкова, че да захвърля тази идея, която е стояла дълго в ума ми. Както Кийт Ричард обвинява Мик Джагър, че Мик е най-големият крадец на музикални идеи в света. Но е важно да ти е чисто съзнанието, когато твориш. Затова не слушам музика. Още повече, признавам си, че съм уморен от музиката.
- Кога според вас един артист трябва да прекрати своята кариера? Когато напълно се изчерпи откъм идеи, или когато самата публика вече не се интересува от него...
- Ето, вие отговорихте на въпроса. Когато публиката ти покаже, че вече нямаш творчески ресурс, когато самата ти физика не отговаря на човек, който трябва да е на сцената. Но за един артист е много тежко да напусне сам сцената. Както казва Сашо Мариновски, сцената е най-големият наркотик. Няма по-силно от това да си на сцената. Това един музикант да усети, че трябва да слезе от сцената, е много трудно и почти винаги греши, ако реши да слезе сам. Публиката ще му покаже. Както публиката популяризира артиста, така тя му показва кога е дошъл краят на кариерата му. Тогава артистът трябва да си зададе въпроса: „Какво правим оттук насетне?“.
В световен мащаб има примери, които са достойни за уважение. Например Том Джоунс. За мен няма по-уникален певец на света. Той е вече на 84 години и продължава да прави концерти. Музикантите от The Beatles – Ринго Стар и Пол Маккартни, също продължават своите кариери. Това са хора, от които сме се учили навремето. Но в България не е точно така. У нас ще кажат: „Какво правиш още тук? Дай път на младите“. И аз винаги съм казвал, че не съм застанал на пътя на никого. Ако младите имат желание да вървят по своя път, тогава бих ги поздравил. Бих им казал „Браво, мои деца“.
- Споменахте за младите и тяхното присъствие в музиката. Днес музиканти от голямата рок сцена правят съвместни проекти с млади изпълнители. Кирил Маричков записа песен с групата Jeremy?...
- Нямам нищо против, но трябва да получим покана за подобна колаборация. Не сме затворени като крепост, където не даваме на никого да влиза. Напротив, ако има предложение или покана, дори няма да го обмисляме.
- „Сигнал“ е една от малкото групи, които не са изпълнявали песни на английски език. Защо никога досега не се изкушихте да пеете на английски език?
- Защото сме българска група. Аз съм на мнение, че един човек знае английски език дотолкова добре, доколкото е живял в англоговоряща страна – Англия, Австралия, САЩ, Индия, и всички бивши колонии на Британската империя. Имам едно убеждение, че това, което чувам, не е никакъв английски. Дори и англичанин да ти създаде текст и ти да го изпееш, той самият ще разбере, че това не е английски език. Ние не пеем на английски, защото уважаваме родния си език.
Няма да забравя как свирихме в един рок клуб в Кипър през 1995 г., когато се запознахме с един шотландец. В бара влязоха българи, пуснаха няколко български песни и всичко изпяха, особено пяха с нас на нашите песни. Тогава шотландецът ни каза, че правим някакви кавъри на песни и че пеем на „някакъв много странен английски език“. Затова един човек знае английски език, ако е расъл в държава, където местен език е английският.
- Група „Сигнал“ има песен, озаглавена „Съжалявам“. Има ли нещо, за което съжалявате?
- Не. Надявам се, че оттук нататък нещата ще се нареждат така добре, както са се нареждали до ден днешен. Смело звучи, че не съжалявам за нищо. Имам брак от 53 години с една жена. Имам две деца. Имам трима внуци. Какво повече от това да желая? Апотеозът на човешкия живот са внуците, а аз това съм го постигнал. Няма за какво да съжалявам, щастлив съм.
- А за какво сте благодарен?
- За семейството, разбира се. Благодарен съм най-вече на съпругата ми Марияна, която загърби всичките свои интереси за това как да подреди живота си и повярва, че професията на Йордан Караджов е музикант. Професия, която той следи от много километри, безсънни нощи, хотели. Неслучайно винаги цитирам, че ние сме спали по хотели много повече, отколкото в собствените си легла у дома. Това е цената на длъжността, която наричаме „Сигнал“.
ТОВА Е ТОЙ:
- Роден е на 20 януари 1952 г.
- Завършва 36-о основно училище „Максим Горки“ и Техникума по художествени занаяти.
- Между 1969 и 1971 г. е член на група „Кенари“ към читалище „Светлина“, след което се включва в „Златни струни“.
- Първият му запис е на народната песен „Дилмано, Дилберо“ (аранжимент: Найден Андреев), през 1972 г.
- Лидер на група „Сигнал“ от самото създаване на групата и композитор на повечето им песни.
- През 2012 г. издава първия си самостоятелен албум „Такъв е животът“.
- Има над 32 години сценичен живот, 14 албума и участия в около 5000 концерта.
*Автор: Мартина Христова
