П од печат е книгата на нашия дългогодишен кореспондент в Благоевград и автор на любопитни исторически четива Румен Жерев, която носи заглавието „Записки на фоторепортера... и още нещо“.
В 19 разказа, богато илюстрирани с авторски фотографии, той ни връща към интересни събития и личности от най-близката ни история. Които документира като фоторепортер към някогашния благоевградски вестник „Пиринско дело“, после е в първия екип на в. “Стандарт“, следва „Дума“ на Продев, в първия екип е и на „Монитор“. Вестници, в които той работи от края на 70-те години на миналия век до началото на новия. Завръща се в Благоевград и от 2010 г. пише в „Телеграф“.
Румен Жерев
Череши
В своите 19 разказа, някои от които са публикувани в телеграфния вестник, той ни среща с писатели като Джеймс Олдридж, Уилям Сароян, Сергей Михалков и др. - и всичко това в черешова градина край Благоевград.
С чаша бяло вино в ръка, замезвайки с надвиснали череши над главата си, Олдридж увлекателно разказва как след Първата световна война знаменитите вече млади писатели от „изгубеното поколение“ Ърнест Хемингуей и Скот Фицджералд въвеждат 19-годишния австралиец в бохемския Париж.
Под друга череша бащата на съветския химн Сергей Михалков пък си спомня на глас за първата премиера на химна и забраната на Сталин автора му да заеква, когато е пиян! Впоследствие химнът претърпява още две политкоректни редакции – в годините на Брежнев, а после и при Путин.
В книгата си Румен Жерев ни среща още с Борис Елцин в Москва, с Тодор Живков, Жельо Желев, Христо Стоичков, с Жириновски в Москва и София, но е и на погребенията на Васил Илиев в Кюстендил и Мечката в Бургас... Въобще с разноликото родно близко минало! - както сам възкликва.
Ръкуване
„Преди доста години покойният наш колега Димитър Викторов, Бог да го прости, споделя на нас, младоците: „До 60-годишна възраст фоторепортерът създава своите спомени, в следващите, колкото са му отредени, ги разказва!“ Наближавайки 70-те, реших да се върна към някои от случките, на които съм ставал свидетел с фотокамера на гърдите си. Не за да се хваля – напротив, годините, в които съм запаметявал важни събития в най-новата българска история, се броят на пръсти. Има редица други колеги, още в кондиция, които могат и трябва да споделят безпристрастно своите много по-богати спомени от събития и срещите си с всякакви личности“! – споделя Румен Жерев в послеслова на книгата си.
„Спокойствието, безпристрастността и усмивката са задължителни за читавия фоторепортер при отразяване на политически събития. Има случаи, когато „фотомоделът“ ни е труден за снимане - крие си лицето например. Тогава той трябва да бъде провокиран по някакъв начин. В такива случаи у мен изплуват уроците на легендарната ни преподавателка от фотографския техникум „Юлиус Фучик“ Янка Кюркчиева, озаглавени „Режисура с начален тласък“! Така че понякога ни се налагаше да подвикваме: „Ицо-о-о“, или „Господин президент“, или пък: „Вдигни очи към мен“!
Спомням си случката, когато охраната в парламента ни пусна с няколко секунди закъснение за срещата на тогавашния председател Александър Йорданов с Ричард Холбрук, заместник държавен секретар на САЩ по онова време. Та се наложи и ги накарахме да се ръкуват повторно, усмихнати към нас“ - споделя авторът.
За Румен Жерев фотожурналистиката е Памет, Поука и Надежда за бъдещето.
А ето и за читателите на „Телеграф“ откъс от колекцията „Записки на фоторепортера...и още нещо“, с който честити рождения ден на нашата славна гимнастичка и настоящ шеф на федерацията по художествена гимнастика Илиана Раева.
Уиски
Една случка, на ръба между репортерската настойчивост и нахалството, ме кара сега да се гордея с нея. Световното по футбол в Щатите е в разгара си и вечерта на 1 юли 1994 година е решаващата последна среща на нашите в групата – в Далас е сблъсъкът с Аржентина! От сутринта новината, че Марадона е дал положителна проба за допинг и е наказан да не играе с България, се повтаря през час по медиите, което още повече повдига вълнението в редакцията на „Стандарт“.
От спортистите получавам телефона на Илиана Раева и решавам да се пробвам. Звъня, чувам веднага познатия на всички глас и след като се представям, атакувам директно: „Илианче, довечера Наско ще направи нещо велико! Позволете ми да засвидетелствам радостта на цялото семейство по време на мача!“ Разбира се, отказва ми, но деликатно: „Е-е-е, досега така не бях канена за снимки. Вие да не сте Ванга? Не става, мачът е късно, децата ще спят с майка ми, а ние с татко ще сме в съседната стая“!
Интуицията не ме напуска и привечер опитвам пак: „Илианче, сигурен съм, повярвай ми като на истински Левскар! Марадона е наказан, казвам ти сериозно - довечера Наско ще остане в историята!“ Този път вече усещам колебание в гласа й: „Не се отказвате, добре, ще питам баща ми, по-късно се обадете пак!“.
Час преди началото на мача звъня все така настойчиво и чувам желаното обещание: „Елате, но ще ни снимате само ако предвижданията Ви се сбъднат!“.
Минути преди началото на мача съм пред портата им в Долни Богров и звъня. Усмихнат ме посреща таткото Райчо Раев, прекосяваме двора и се качваме по стълбите на горния етаж. На прага в коридора едър булдог ме проследява изпитателно с поглед през прозорче от нещо като портиерска кабинка. Все пак запази мълчание.
Спазвам обещанието си и изваждам фотоапарата в последната минута на мача. На едно от повторенията след майсторския гол с глава на Сираков Илиана забелязва и възкликва: „Я, Наско е без обеца... сигурно когато се струпаха върху него да го поздравяват е паднала“?!
Радостната Илиана забелязва, че Наско е без обица в САЩ
Накрая таткото домакин Раев изважда бутилка уиски и наливайки в чашата, с треперещи от радостно вълнение ръце ме поглежда с доволство: „Наздраве, заслужавате!“. Събудени от еуфорията, макар и сънени, радостта споделят баба Виолета и най-малката внучка.
Спирам дотук – останалото разказват фотографиите от тази незабравима вечер!
Безумната радост на Илиана и татко й в паметната нощ на 1994 г.
В София се потапям в море от хиляди куфеещи, окупирали булеварда от Орлов мост до Националния стадион и Спортната палата! С този мач започва историческото футболно „Лято САЩ '94“!
След няколко дни научаваме, че повечето съпруги и приятелки на нашите футболисти са заминали при любимите си, за да проследят на живо следващия етап от незабравимото първенство. Илиана и Наско Сираков излизат на разходка и по нейно настояване тя избира и купува нова обеца на любимия си.
