Д нес се навършват 105 г. от подписването на Ньойския договор (27 ноември 1919 г.), поставил край на участието на България в Първата световна война и станал символ на втората национална катастрофа.
Този дипломатически акт нанася жесток удар и върху Българската православна църква (БПЦ), която обаче има и редица грешни ходове в лицето на висшия клир.
Така се оказва, че днешната духовна и политическа криза има своите корени в миналото, чиито уроци остават ненаучени. По тези актуални и щекотливи теми разговаряме с професор Лизбет Любенова, специалист по нова и най-нова история.
- Професор Любенова, навършават се 105 години от подписването на Ньойския договор, погребал окончателно националните ни идеали. Припомнете накратко неговите клаузи.
- В историята нищо не е „окончателно“, иначе животът просто трябва да спре. Това е само поредният провал на нашата недалновидна външна политика. Нямам предвид само избора на „неправилните“ съюзници, както обичайно се коментира. Става дума за нещо по-сериозно – липсата на стабилна икономика за водене на продължителна война. И тогава, както и днес, липсва воля за въздигане вътрешната стабилност на държавата – техническо развитие, обществена консолидация, стратегия за бъдещето. В това отношение ние имаме само един устойчив репер – да се самоунищожаваме. Ако погледнем статистиката, не е трудно да видим, че след Освобождението младото българско Княжество мобилизира целия интелектуален ресурс на нацията и за кратко време българският лев става конвертируем с швейцарския франк.
Ньойския договор. Крайният вляво е Александър Стамболийски.
После следва нещо, за което не можем да виним Великите сили – политическият колапс. Агресивен кариеризъм, злоупотреба със служебно положение и обществени средства за лично облагодетелстване, роене на политическите партии, които се превръщат в „котерии“, ако използваме речника на епохата. Постепенно се размиват всякакви програми за развитие на страната и политическото пространство се нагнетява само с „вождистки“ партии, чиито лидери бързо губят електорално доверие, защото, дори без външен натиск сами стават проводници на чужди политики. Така „фобите“ и „филите“ разединяват нацията не в интерес на държавата, а за личен или тясно партиен интерес. Когато говорим за Ньойския диктат, често изпускаме нещо твърде съществено – хуманитарната катастрофа. Страните победителки задължават бедна България да приеме около 18 000 руски белоемигранти. Към тях трябва прибавим около 22 000 арменски бежанци, спасили се след масовите турски кланета в Азия. Колкото до етническите българи, прогонени от Тракия, Македония, Западните покрайнини и Румъния, техният брой расте след всеки национален погром. Изхранването на това население, адаптирането му към чуждите условия води до поземлена криза, претоварване на градската среда и сграден фонд, липса на реална защита на частната собственост и вътрешна икономическа дестабилизация.
Границите на Българската екзархия от 1870 г. С щрихи са отбелязани териториите, в които с референдум мнозинството от население е поискало присъединяване към Екзархията.
Не на последно място по значимост е нарастването на външния дълг на България. До войната една трета от брутния вътрешен продукт отива за покриване на Окупационния дълг към Русия по Освободителната война, задълженията на Османската империя към западни банки по силата на режима на капитулациите, „румелийския дълг“- след съединението на Княжеството с Източна Румелия, покриването на неизплатените парични трансфери на Османската империя към Русия, одържавяването на Източните железници, както и цената за обявяването на независимостта. По силата на Ньойския диктат репарациите достигат астрономическата цифра от 2 25 милиарда златни франка с постепенно нарастваща лихва, както и обезщетения в работен добитък и природни ресурси за съседните балкански страни.
Така от длъжник на Изтока България става финансов донор на Запада и заложник на своите съседи. Какъв е глобалният ефект от това за бъдещето на България е ясно – отказ от демократичните конституционни устои в политическия живот, който се изражда в безпринципни политически, бързо разпадащи се формации, засилване на авторитарния монархически режим, доминация на всякакви популистки леви или десни течения, размиване на ценностната система и обезверяване на обществото, което не вижда никакви устои за просперитета си. Това вече не е истинска нация, а сбор от хаотични елементи, които нямат силата да спрат разрухата и упадъка. Всеки може да посегне към такава държава и да я направи придатък към своите завоевателни геополитически стремежи.
И най-сложният въпрос – научихме ли си урока от това безвремие, в което сами вкарахме държавата си. Ни най-малко. Защото сме „потурковци“ по манталитет. От народ, който сам иска да стои на колене, не може да се роди велика нация.
- Освен държавата националната катастрофа засяга тежко и Българската православна църква, тогава Българска екзархия. Какво представлява тя до Балканската война 1912 г. като териториален обхват и диоцези?
- Едва ли е случайно, че Българската екзархия е наричана от съвременниците „Духовната Сан-Стефанска България“. Нашето политическо възкресение има уникален път – преди да станем държавен субект, ние създаваме универсална църковна институция, както и академична общност под името Българско книжовно дружество. Така с вярата и словото, с кръста и перото народът ни започва самостоятелно да се консолидира въпреки съпротивата на всякакви външни далечни или близки сили. За съжаление този възрожденски, напълно български процес е прекъснат и остава незавършен. Това се отразява впоследствие както на политическата ни култура, на интелектуалния ни живот, така и на националната доктрина за обединение на разпокъсаната на пет части българска етническа територия. Българската екзархия още със създаването си предизвиква остри реакции както от страна на Вселенската църква, така и сред останалия православен свят.
Митрополит Авксентий Пелагонийски (Битолски) е един от прогонените от сръбските власти български владици в Македония.,
Обявената едностранно от гръцкото националистическо духовенство схизма през 1872 г. не само изолира нашия млад клир от останалите му събратя, но води до сложно вътрешно устройство с наличието на два духовни центъра – в Цариград и впоследствие в София. Още по-комплицирани са взаимоотношенията между светската и духовната власт в младото Княжество поради възкачването на българския престол на чуждоземни владетели с различна конфесионална принадлежност. До Балканските войни балансът все още е налице, тъй като диоцезите на Екзархията покриват почти всички съседни територии, населени с българи. С угасването на националния идеал се засилват противниците на Екзархийската институция не само отвън, но и вътре в страната. Заграбените от Гърция и Сърбия територии са съпроводени с прогонване на българското духовенство от родните епархии, често пъти чрез насилствени действия. За мен обаче главната вина е в нашия клир. Нека да припомним, че по чужди внушения Екзарх Йосиф самоволно напуска през 1913 г. екзархийския си дом в Цариград, от което последва загубата на всички народни църковни имоти в отоманската столица.
Последиците от тази недалновидна политика все още търпим и днес. По време на Първата световна война наистина нашето духовенство си връща частично някои от старите епархии в Македония, но дългогодишната чужда власт е дала своето отражение не само в етническо отношение. Сега нашето духовенство е изключително предпазливо при институционалното си възстановяване, независимо от възторга, с който е посрещнато. Това не спомага особено за запазването на населението от поредните погроми над българщината и доказателство за това е огромната бежанска вълна към стара България след военния ни разгром от 1918 г. Затова е напълно естествено и Българската църква да понесе негативите – морални и физически, тъй като немалко от клириците също заплащат с живота си тази обречена битка.
- През 1945 г Българската екзархия официално се отказва от претенциите си към тези епархии. Това ли е цената на премахването на схизмата от 1872 г.?
- Винаги съм се учудвала, когато дори сериозни църковни историци коментират схизмата като нещо вредно и опасно за нашия народ в миналото. Веднъж един арабски журналист в София ми каза, че Православната църква в неговата страна трябва да почерпи от нашия опит и да обяви схизма на Вселенската църква, защото тя не позволява висшият им клир да бъде от местни духовници, а само от гърци. Вдигането на схизмата от Екзарх Стефан през 1945 г. е по заповед на командващия Трети украински фронт маршал Толбухин. Налице е само претекст, зад който се крие нещо далеч по-сериозно – унижаване на нашата църква като фактор в православния свят.
Наред с това се поема ангажимент, БПЦ в бъдеще да няма претенции за въздигане до Патриаршия. Това не е само отказ от епархии с българско население, останало под чужда власт. Това е заличаване на вековните усилия на нашия народ за пълен суверенитет по формулата – цар и патриарх. Този акт показва наличието на силен упадък сред нашето духовенство, което става придатък на политическата конюнктура. Така старото духовенство, което с право е наричано „народно“, постепенно се превръща във второстепенен фактор в атеистичната държава. Какви са последиците днес – всички българи в пределите на Турция трябва да се вписват само с гръцки имена.
През лятото Вселенският патриарх посети България за избора на новия православен патриарх Даниил.
Обърнете освен това внимание, че при всяко свое посещение у нас Вселенският патриарх Вартоломей винаги се обръща към Българския патриарх с титлата „Ваше Блаженство“, сякаш той е обикновен Екзарх. И никой политик не реагира…
- Македонската църква искаше БПЦ да бъде нейна „майка църква“, коетo би било своеобразен исторически реванш. Защо не се случи това? В крайна сметка тя добави към името си и „Охридска архиепископия“, пропускайки думата „българска“. Въпреки възраженията и на светската и на църковна общественост това бе подминато от БПЦ. Не бе ли това не просто окончателен отказ от чисто символични права върху историческите български територии, но и отказ от част от българската история?
- Това е един много комплициран въпрос, който не събуди особено силна обществена реакция. Ако се обърнем към миналото, ще видим, че Търновската патриаршия е църква майка на Сръбската православна църква. При възникването на казуса с Македонската църква обаче именно от Белград изпратиха заплашително писмо до синода в София да не предприема подобни стъпки. Следващата провокация дойде от самата Македонска църква, която, както отбелязвате, се обяви за Охридска, като пропусна думата „българска“. Това всъщност беше реверанс към Вселенската патриаршия, от която Скопие погрешно очакваше окончателно решение. И го получи по възможно най-йезуитския начин – обяви се ограничена автономия и никаква автокефалия. Политиката надделя над духовността, което за пореден път показа, че църквата вече не е водач на народа не само у нас, нито пазител на историческото достойнство и приемственост. С огорчение трябва да припомним онова прословуто изречение – каквато държавата, такава и църквата.
Константин Събчев
