О тричаният от официалните съветски власти, но обичан от народа поет, певец, театрален и филмов актьор си отиде от този свят само на 42 години. Неговите блатни песни, белязани със своята творческа гениалност и непримиримост към несправедливостите на тоталитарната система, са орисани и присъстват не само във всеки руски дом, но и навсякъде по света. С неизменната китара в ръка, но най-вече след брака с френската кинозвезда Марина Влади той успя да надникне зад желязната завеса в Европа и САЩ. След смъртта на Володя през лятото на 1980 г. са открити в личния му архив 800 песни и 1100 стихотворения. Остави около 30 филмови роли, а името му е увековечено в московския театър на площад „Таганка“.
Още приживе той беше назован „говорителя на народа”, изразител на руската душевност, песните му са пропити със сатира и болка: "Аз не обичам изхода фатален, и няма да ми писне да съм жив. И мразя се, когато съм печален, когато пея, а не съм щастлив!“.
Детство
Владимир Семьонович Высоцкий е роден на 25 януари 1938 г. в Москва. Кръстен е на русифицираното име на дядо си Волф. Баща му Семьон Висоцки е от еврейско потекло и става офицер в армията. През март 1941 г. Семьон Висоцки е мобилизиран, а малкият Вова временно е настанен в детски дом. Родителите му се развеждат официално след края на войната. През следващата година баща му получава по съдебен път родителските права и от есента на 1946 г. Володя живее с баща си и втората му съпруга Евгения Степановна. На 2 януари 1947 г. Семьон Висоцки е изпратен в съветските окупационни войски в Германия. През следващите три години малчуганът учи в местно училище, взима уроци по музика. Баща му купува пиано и Вова започва да говори немски език.
През лятото на 1949 г. семейството се завръща в Съветския съюз, а Владимир е добре обгрижван от мащехата си. Пише първите си стихове, а през 1953 г. започва да посещава театрален кръжок. За 17-ия му рожден ден Евгения му подарява първата китара, която става негова неизменна съдба.
Началото
Току-що завършил гимназия Висоцки става част от голяма младежка компания, която оказва изключително влияние върху артистичната му натура. Гвоздеят на тези сбирки в таванска квартира винаги е рециталът на младия поет с китара. Тук прозвучават първите му блатни авторски песни. Слушатели са приятелите му връстници Василий Шукшин, Андрей Тарковски, Людмила Гурченко, Юлиан Семьонов, Иля Глазунов, Олег Стриженов, станали по-късно легенди в артистичните среди на Москва.
По настояване на семейството си Владимир Висоцки е приет в Московския инженерно-строителен институт, но не проявява особен ентусиазъм към инженерното образование. През декември 1955 г. напуска института и през юни 1956 г. е приет в школата за актьори към Московския художествен академичен театър „Немирович-Данченко“ (МХАТ). Преподавател по литература му е Андрей Синявски, който години по-късно е осъден за „антисъветска пропаганда“. Синявски запознава Висоцки с работата на Булат Окуджава, чийто концерт в школата подтиква Висоцки да наблегне на заниманията си с китара.
Дебют
Като студент получава своята дебютна роля в постановка на Александър Щейн „Хотел „Астория“. Участва и в други учебни постановки - в пиесите „Иванов“ на Антон Чехов, в драматизация на„Престъпление и наказание“ на Достоевски, в спектакъл по разказа „Вещицата“ на Антон Чехов, Първата му кинороля е във филма „Връстнички“ (1959). В дипломния спектакъл през юни 1960 г. играе ролята на Бубнов в „На дъното“ на Максим Горки.
След дипломирането си Владимир Висоцки постъпва на работа в Московския драматичен театър „Александър Пушкин“. През септември 1964 г. е приет в Театъра на Таганка, където остава да работи до края на живота си. Първата голяма роля в театралната му кариера е в постановка на „Животът на Галилей“ на Бертолд Брехт. Следва ролята на избягалия каторжник Хлопуша в моноспектакъла на Сергей Есенин „Пугачов“.
Цензура
През пролетта на 1968 г. цензурата забранява постановката на Театъра на Таганка „Жив“, а Висоцки и ръководителят на театъра Юрий Любимов са подложени на натиск. Официозът „Правда“ от 14 април подлага на унищожителна критика набиращата все по-голяма популярност на поета с китара Висоцки. Оприличават го на актьор, „дрезгаво виещ блатни песнички и примляскващ криминален жаргон“. Други вестници нарочват песните на Висоцки в пошлост и безнравственост, определят героите им като порочни и непълноценни хора. Към критиките се присъединяват и композитори като Владимир Соловьов-Седой, който определя песните на Висоцки като „унили и скучни“. Героят му от филма „Стопанинът на тайгата“, в който Висоцки е в главната роля, е определен от цензурата като „морално занемарен човек, разложен до самото дъно“.
Нелегално
В началото на 60-те години Владимир Висоцки става все по-популярен със своите авторски „блатни“ песни. Първа сред тях е написаната през юли 1961 г. „Татуировка“. Песните му започват да се разпространяват нелегално на магнетофонни ленти. През октомври 1964 г. Висоцки записва на магнетофон всичките 48 песни, написани от него до този момент. Характерно за песните от „блатния цикъл“, е използването на разговорен и уличен език, силната индивидуализация на героите, заради която мнозина вярват, че те имат реални прототипи. Последните песни от блатния цикъл Висоцки пише през 1965 г., макар да продължава да ги изпълнява и след това.
Той продължава активно да пише и изпълнява нови песни, които превръща в цяла „енциклопедия на руския живот“. Все по-голямо място заемат теми от всекидневието и иносказателни критики на съветския строй.
Първия си несанкциониран самостоятелен концерт изнася през април 1965 година по време на гастроли на Театъра на Таганка в Ленинград. Тогава е поканен да изпълни свои песни в кафенето „Молекула“ на Института за високомолекулярни съединения. На 4 януари 1966 година той изнася концерт и в зала на Института за руски език в Москва. Концертите са в малки зали и културни центрове из цялата страна.
През 1966 година Висоцки прави опит да получи официално разрешение за концерти в големи зали, но му е отказано. Те продължават да се провеждат като неофициални „срещи с актьора от театъра и киното“.
Алкохол
Женската любов не спасява барда от пиянството. От съвсем млад запоите му са пословични. През 1969-а в състояние на алкохолен делириум той си прерязва вените. Тогава лекарите го спасяват. Висоцки неведнъж се опитва да се излекува от алкохолизма. Имплантират му "вечна" ампула от платина, но и това не го опазва. Без алкохол той вече не може да пише, да пее, да играе в театъра. Съветват го да вземе слаба доза морфин, за да облекчи зависимостта към водката. Така се пристрастява и към наркотиците. Отношенията им с Марина се влошават, Живеят вече разделени, тя обмисля развод, но не й стигат силите. Кончината му изпреварва решението й!
Краят
Последните дни от живота на Висоцки съвпадат с откриването на 19 юли 1980 г. в Москва на XXI летни Олимпийски игри. Той е изпаднал в силна абстиненция и за пореден път нарушава лекарската забрана. На 20 юли синът му Аркадий идва при баща си и го заварва в неадекватно състояние. Пристигат приятели, които носят водка и дрога. Временно се съвзема, дори на 21 юли излиза от дома си и стига до театъра. Трябва да участва във вечерното представление на „Таганка” - „Престъпление и наказание”, но моли режисьора Юрий Любимов да извика артист от втория състав да го замести. Следва познатият запой с приятели, който продължава в жилището му. Разгневена, младата любовница на Висоцки Оксана счупва едната от донесените две бутилки водка и излиза.
Късно през нощта срещу 24 състоянието му се влошава. Започва да буйства, мята се, стене, пада много пъти. Вечерта Володя изпява, или по-скоро изкрещява за последно откъси от свои песни.
На 25 юли, в 4,10 ч. сутринта Висоцки умира в съня си. Д-р Анатолий Федотов установява, че причина за смъртта е инфаркт на миокарда вследствие от прекомерна употреба на морфин и алкохол.
Съобщения за смъртта на всенародния любимец в съветските медии липсват. Излиза единствено информация във вестник „Вечерная Москва“. Главният редактор на вестника е уволнен след две седмици. Над гишето на касата на „Таганка” е залепено кратко съобщение: „Почина актьорът Владимир Висоцки”.
Десетки хиляди изпълват площад „Таганка“ пред театъра, за да се сбогуват със своя идол.
Румен Жерев
