П рез нощта на 8 срещу 9 август 1886 г. група офицери, финансирани от Русия, свалят от престола княз Александър Батенберг.
По заповед на майор Петър Груев спешно от Русе към Оряхово потегля параходната яхта „Александър І“ с командир мичман Владимир Кисимов и екипаж от 15 моряци. На борда са още капитан Рибаров, капитан Корабаров, подпоручик Димо Тръмбешки и една полурота пехотинци. На 11 август князът и охраняващите го офицери и юнкери се качват на яхтата и потеглят с пълна пара към Русия, където според плана трябва да бъде оставен политическият престъпник.
Очаквано
Превратът е очакван, само бързият развой на събитието е изненада. Въпросът за принудителната детронация или абдикация на Батенберг е една от злободневните теми в обществото и оживено се коментира от българските и европейските политици и държавници. Много от офицерите детронатори, припомняйки си за 9 август, твърдят, че почти всеки ден са посещавали дома на Петко Каравелов, където в присъствието на председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и военния министър Константин Никифоров открито са разисквали плана за преврата, но никой от тях не ги е възпрял.
Константин Никифоров
Цялото горещо лято Стамболов прекарва в Търново, където си гледа адвокатските дела. На 3 август пристига в Русе и се стяга да замине на лечение в Европа, но получава телеграма от свой клиент, който му съобщава, че делото му е насрочено за 7 август. Стамболов се връща в Търново и разбира, че делото е отложено за 11 август.
Телеграма
На 9 август от София към окръжните градове полита лаконична телеграма, която известява, че Батенберг се е отказал доброволно от престола и приканва управителите и офицерите да подведат армията и чиновниците под клетва за вярност на временното правителство.
Според майор Никола Бонев, командир на Търновския полк, Стамболов присъствал при заклеването на войниците и радостен черпел за преврата. Но идва телеграма, която съобщава имената на новия кабинет – митрополит Климент, Драган Цанков, Тодор Бурмов, Христо Стоянов, Васил Радославов, Константин Величков и майор Петър Груев.
Радко Димитриев
Анастас Бендерев
Стамболов се почувствал изигран и силно се ядосал, че липсва в министерската листа. Тази грешка на Атанас Бендерев и Радко Димитриев – двигателите на преврата – ще обрече делото им на провал.
Мерки
Първата работа на Стамболов е да вземе в ръцете си телеграфа – всички връзки за голяма част от страната минават през Търново. Започва да контактува с полковите командири на Плевен, Видин, Шумен, Русе, Варна и Пловдив. Офицерите са смутени и разколебани. За скептичното им настроение има доста причини – през 1882 г. по предложение на военния министър ген. Александър Каулбарс е прието решение никой български офицер да не бъде повишаван, ако не е служил поне две години в руската армия. Наскоро нова заповед отнема правото на военния министър да повишава офицерите в чин, тази привилегия се отрежда само на княза и началник-щаба майор Рачо Петров, а сега се задава нов кошмар – връщането на руските офицери вероятно ще им отнеме високите длъжности (и високи заплати) като бригадни, полкови и дружинни командири. Тези неспоменавани факти играят решаваща роля армията да застане зад Стамболов. Огромно въздействие за вярност към княза върху бригадния командир на Пловдив майор Сава Муткуров оказва и английският консул капитан Хенри Джоунс.
Така най-големите гарнизони са в ръцете на Стамболов и той поема в ръцете си съдбините на България. Грижата за ликвидиране огнищата на преврата остава на други, а той започва трескава борба за връщане на Батенберг в страната. Сведенията за местонахождението му са противоречиви. Съдбата му е неизвестна.
На 13 август в Русе се получава телеграма от Русия, че князът не е приет в Рени и яхтата поела обратно към България, всъщност Батенберг пътува към австрийския град Лемберг. Веднага русенските общинари и офицери решават да посрещнат княза още по Дунава. В депутацията са избрани майор Андрей Блъсков, капитаните Васил Кутинчев, Севов, поручиците Попов, Владимирев и подпоручик Чернев, от гражданите Илия Трифонов, Коста Армянов, Христо Иванов, Юрдан Геров, Петър Пъргов, Гецо Ангелов (знаменитият опълченец), Яким Попов, Петър Малчев, Българов и Петър Петев. В 17 часа параходът „Голубчик“ с капитан Ангелов потегля от Русе, изпратен с музика и възторжени викове. Спира за кратко в Тутракан и около 19,30 часа е в Силистра. Решават тук да посрещнат княза. Пристанището е ярко осветено от варели със запалителни вещества.
Контра
На 14 август към 10 часа сутринта се появява яхтата „Александър І“. На борда й цари униние. В Галац детронаторите са узнали за контрапреврата. Чуват се гласове да емигрират в Русия, но не се стига до решение. Докато спорят, стигат Силистра. От брега подават сигнал на парахода да спре. „Голубчик“ с капитан Панайот Ангелов се отделя от понтона и застава по средата на реката.
„Александър І“ продължава с ускорен ход да се носи срещу „Голубчик“ и същевременно дава сигнал да се отдръпне от пътя й. В отговор на това „Голубчик“ насочва двете си оръдия срещу яхтата. Ясно се вижда как юнкерите, войниците и офицерите на борда му се готвят за въоръжен отпор. Един от детронаторите, капитан Панчо Корабаров, крещи: „Клетвата не пристъпвам!“. Майор Блъсков отвръща: „Аз съм Блъсков, а капитаните Севов и Кутинчев викат: Панчо стой!, но Корабаров продължава да отвръща, че държи на клетвата. Двата парахода започват заплашително да се приближават един към друг. Мичман Владимир Кисимов предлага да даде пълен ход на „Александър І“ и да пререже на две „Голубчик“. Това е първият опит за нанасяне на таранен удар в историята на българския флот. Разстоянието между двата съда е по-малко от сто крачки. Капитан Ангелов преценява трезво драматичната ситуация и нарежда „Голубчик“ да се отдръпне и спре. Офицерите на яхтата, стреснати от идеята на мичман Кисимов, му оказват натиск и той нарежда да спрат машините. Капитан Корабаров сигнализира: „Голубчик“ на далечна дистанция да стои, да дойдат офицери за преговори. С лодка отиват майор Блъсков и капитаните Кутинчев и Севов. Часът е 10 и 20 минути. Преди да се качат на яхтата, се обезоръжават. Преговорите продължават час и половина, след което капитаните Велико Кърджиев и Георги Янков отиват в телеграфната станция на Силистра, за да разговарят със София. В столичната апаратна е Стамболов, който им заповядва да се предадат, но Кърджиев го кръщава с една яка псувня. Завръщат се на яхтата и след дълго умуване и пререкания всички напускат кораба, слизат в Силистра и се предават. „Александър І“, под командата на майор Блъсков и „Голубчик“, потеглят за Русе.
Оживление
Градът вече кипи от радостно оживление. Батенберг лично е известил любимите си русенци, че с Божията милост и народната воля пристига на 17 август.
Вече втори ден и нощ барабани ехтят и известяват радостната новина. Издигат се арки, сградите се кичат с цветя, портрети на княза и трикольорни знамена. Улиците са посипани със зеленина и цветя. Русе прилича на цветна градина.
В Букурещ Батенберг е приветстван от министри, дипломати и общественици. Дъщерята на дипломатическия агент Григор Начович го дарява с красив букет. До Гюргево пътува с кралския влак, а на пристанището го очаква кралската яхта „Галац“.
Към 7 часа сутринта богато украсените „Александър І“, „Голубчик“ и два военни кораба потеглят от Русе към Гюргево. На борда на яхтата са Стамболов, Радославов, депутация от 12 знатни русенски дами и представители от Русе, Търново, Варна, Добрич, Разград, Силистра и Тутракан. В 13 часа Батенберг пристига в Гюргево и се отправя към румънската яхта, българската му се вижда черна. Стамболов с повелителен жест го поканва в „Александър І“, където Елисавета Филова го поздравява от името на всички български жени.
Посрещането в Русе е бляскаво и трогателно. Целият терасообразен бряг е почернял от хора. Въздухът се тресе от топовни гърмежи и френетични възгласи. Стамболов първи слиза от яхтата и казва на княза: „Поех властта във ваше отсъствие, за да запазя честта на България. Днес ви предавам управлението, за да спасите отечеството. Народът е с вас, той ви обича, той е готов да се жертва за вас. Цялата страна от Дунав до Черно море вика от сърце: Искаме, искаме, искаме си княза!“.
Батенберг благодари за топлите думи и гологлав се отправя към очакващото го множество, сред което са и консулите, включително и руският Борис Шатохин, облечен в парадна униформа. Митрополит Григорий дълго и бащински прегръща изтерзания княз и през сълзи произнася своята пастирска благословия.
Венци
Майор Блъсков снижава коляното си и му целува ръка. Офицерите окичват княза с венци, вдигат го на ръце и под дъжд от цветя го повеждат към двореца. Батенберг провежда кратко съвещание със Стамболов и му споменава, че в България се очаква да пристигне нов руски комисар – княз Долгоруки. Стамболов отвръща, че страната вече няма нужда от комисари и уморен се оттегля да почива. След пет безсънни дни и нощи спи близо 14 часа. В тези фатални часове Батенберг е посетен от руския консул Борис Шатохин. Разговорът им продължава да бъде една от най-тъмните тайни в историята от тази епоха. Излизайки от палатата, консулът отива направо в станцията и предава телеграма от княза до императора. Търсейки мост за затопляне на влошените българо-руски отношения, Батенберг уверява Александър ІІІ, че ще изпълнява руската воля за извеждане на страната от опасната криза и в доказателство на своята беззаветна преданост към августейшата му особа декларира: „Русия ми е дала короната и тая корона аз съм готов да я предам на нейния монарх“.
Някои автори смятат, че текстът е съчинен от Шатохин. Симеон Радев го определя като млад човек с голямо самомнение, голяма посредственост и е категоричен, че неговият ум не може да роди такава макиавелистична мисъл. Този извод се подкрепя и от Захари Стоянов: „Завършил студиите си в Петербург, но все едно нищо не направил. После с парите на баща си заминал за чужбина, където благодарение умението на французойките (не на французите) парите набързо му се стопили и се видял принуден да закотви лодката си в Ориента, където, както знаете, се прави лесна кариера“.
Банкет
На другия ден Батенберг дава прощален банкет на русенци в салоните на Ислях хане. Вечерта ще се запомни с конфузния тост, който държи кметът Петър Винаров. В желанието си да възхвали Стамболов той извиква: „Вий, г-н Стамболов, върнахте позора на България!“
Слава богу, гостите приемат „колосалната грешка“ с весел смях, а Винаров, нищо не разбрал, си пие шампанското спокойно…
На 18 август Батенберг потегля от Русе за София през Свищов, Търново, Елена, Стара Загора, Нова Загора, Пловдив.
Това било едно триумфално шествие, на всяка стъпка акламирано от многохилядно множество, но князът е загрижен.
Отговорът на телеграмата му се бави. Приета от външното министерство, тя попада в ръцете на секретаря Вангели (втори по ранг след министъра Гирс), който я резюлира с мнение Батенберг да остане в България. Поднесена за подпис на император Александър ІІІ, той задрасква написаното и с повелителна суровост пише, че не може да одобри връщането му в страната.
Грешка
Смята се, че телеграмата, определена от лорд Солзбъри като най-голямата политическа грешка на княза, застига Батенберг вечерта на 20 август на банкет в Нова Загора. Депешата наистина пристига в Нова Загора, но Батенберг вече е потеглил и му е препратена в Пловдив. Написана е на френски език. Получава я началникът на Пловдивската телеграфна станция Любомир Михайлов, който с изумление прочита категоричното становище на руския император: Не одобрявам (Je n’approuve pas) възвръщането на Ваше Височество в България… В този фатален час князът приема възторжените акламации на пловдивчани. Първи е известен Стамболов и той веднага пристига в станцията, която се помещава в старо здание край Марица заглъхнало от гъсти буйни плачещи върби, чиито крехки клончета плуват във водите на реката. Представя се и иска лично да види оригиналната телеграма. Прочита я с мрачен поглед. Сбогува се и си тръгва като човек, комуто лично нему руският монарх да е обявил дуел.
Стамболов дълго не може да приеме факта, че Батенберг е действал зад гърба му. Цялото му дело рухва от лекомислената постъпка на княза, но намира сили, махва с ръка и поема новия си кръст – да води България напред!
Стефан Стамболов
На 26 август 1886 г. Батенберг подписва последния си указ, с който назначава за регенти на България Стефан Стамболов, Петко Каравелов и подполковник Сава Муткуров и на 27 август напуска страната през Видин.
Яхтата „Александър I” - две в едно
Първият кораб, който България закупила след Освобождението, била параходната яхта „Александър І“. През 1882 г. началникът на флотилията и морската част капитан лейтенант Александър Конкеевич бил изпратен в Марсилия, където поръчал товаропътнически кораб от яхтен тип. В мирно време той трябвало да е две в едно – да служи за яхта на княза, а във военна обстановка – за минен заградител и военен транспорт. На 14 април с.г. правителството превело 150 000 франка на „Банк дьо Креди-Лион“ за сметка на фирмата „Ла сосиете де форж е шантие“ в Марсилия. На 15 май 1883 г. яхтата застанала на русенския кей. Тя била с 350 тона водоизместване, а главните й размери били: дължина 61 м, широчина на корпуса при мидела – 8 м, а при долапите – 13 м. Яхтата имала метален корпус и палуба от бук. Рангоутът се състоял от фок и грот мачта. Главният му двигател бил парна машина тип „Компаунд“, която била захранвана с пара от два котела с 5 атм. работно налягане. При пълен ход машината развивала 55 к. с., като разходът на въглища за 1 час достигал 500 кг. Двадесетте тона гориво, които вземал корабът в четири въглищни бункера, осигурявали 40-часово непрекъснато плаване при развиване на скорост 14 км/ч по течението и 9 км/ч – срещу течението. Двата комина и двете странични колеса с диаметър 5,80 м, всяко от които имало по 14 лопати, придавали внушителен вид на кораба.
Впрочем той наистина бил един от най-красивите и бързоходни кораби по Дунав от това време. В случай на нужда била предвидена възможност да се монтират на палубата му две малокалибрени оръдия.
През Сръбско-българската война яхтата извършвала транспортна дейност. Тя редовно плавала между пристанищата Русе, Свищов, Лом, Видин, Галац, Рени и други, като извършила 35 рейса, превозвайки войски, боеприпаси, продоволствия и др.
На 9 август 1886 г. екипажът на яхтата взел участие в детронирането на княз Александър Батенберг.
До 1888 г. корабът пропътувал 11 000 мили по Дунав и до руските пристанища Одеса и Севастопол. Мобилизиран и взел участие в Балканската война, „Александър І“ бил потопен заедно с другите кораби на флотилията през 1913 г. край Русе, а след това изваден, почистен и ремонтиран. След завършване на военните действия корабът бил предаден на Русенското пристанищно управление, което през 1914 г. го бракувало.
Заради метежа през 1887 г. осъждат на затвор Владимир Кисимов
Първият български морски офицер Владимир Кисимов е син на известния възрожденец Пандели Кисимов. Когато на 4 юли 1871 г. 31-годишната му майка Клеанта умира, семейството има седем деца – от 5-месечно кърмаче до 15-годишен юноша – Райна, Страшимир, Асен, Борис, Владимир, Павел и Юрий. Райна и Юрий умират млади, а останалите деца са отгледани от сестрата на баща им. Владимир е приет като стипендиант във Военноморското училище в Санкт-Петербург през учебната 1882–1883 г., но от България продължително време не му изпращат определената месечна издръжка. Това принуждава началника на Дунавската флотилия – Морска част капитан-лейтенант Зинови Рождественски, да изпрати на 6 ноември 1884 г. остър рапорт до военното министерство, че ако въпросът не се уреди, ще събере нужната сума чрез подписка между офицерите от флотилията. След завършване на училището Кисимов служи в руския Балтийски флот, но през 1885 г. е уволнен и зачислен в българската Дунавска флотилия като командир на парахода „Опит“. Взема участие в Сръбско-българската война. След завършването ѝ участва в работата на комисия, натоварена да прегледа състоянието на параходите и причинените им повреди по време на войната. На 1 октомври 1886 г. е назначен за временен командир на „Голубчик“. На 23 декември с.г. Кисимов поставя началото на българската товаро-пасажерска параходна линия между Силистра и Видин, просъществувала около два месеца.
Владимир Кисимов
На следващата година Кисимов е издигнат за командир на княжеската яхта „Александър І“.
За участието си в русофилския метеж през февруари 1887 г. е осъден на няколко месеца затвор, които излежава в канцеларията на 5-и пехотен полк. През 1890 г. емигрира в Одеса, постъпва в руското държавно параходство „Доброволен флот“ и работи предимно по линията Одеса-Порт Саид-Аден-Сингапур-Владивосток. Отначало като помощник-капитан, а след това като капитан далечно плаване.
През 1917 г. е задължен като капитан на 15 000-тонния параход „Нижни Новгород“ да пренесе над 150 души, осъдени на заселване в Далечния изток, и да ги стовари във Владивосток. Изпълнява курса под заплахата да бъде даден на военен съд.
При едно от поредните пътувания му е наредено от Аден да се насочи към остров Цейлон. Два дни след пристигането на кораба в пристанището в Коломбо Кисимов умира от тропическа болест.
Боян Драганов
