Н а 17 юни 1913 избухва втората Балканска война, останала известна в историята още и като Междусъюзническата или братоубийствената война на балканските народи. Това е войната, която окончателно погребва българския национален идеал и стремежа и вярата в бъдещото обединение на трите части на българското етническо землище: Мизия, Тракия и Македония. Крахът за националното обединение и разочарованието за българския народ започва веднага след Освобождението, когато съгласно клаузите на Берлинския договор земите, населени с българи, не са обединени в единна държава, а са разделени на части и са включени в състава на пет балкански държави: България, Османската империя, Румъния, Сърбия и Гърция. С акта на Съединението една голяма част от българските земи в Източна Румелия е успешно присъединена към Княжество България. За останалите части обаче се оказва невъзможно да бъде повторен този сценарий отново.
Фердинанд виждал себе си като възродител на новата Византийска империя.
Шансове
Единственият шанс, за да се случи националното обединение, си остава една бъдеща война и бъдещото териториално преразпределение на балканските земи. И такъв шанс се открива с избухването на първата Балканска война през 1912 г. В нея балканските държави се съюзяват срещу Османската империя. България влиза в тази война с най-голямо количество военна сила, войниците ни са изключително надъхани от мисълта, че се бият за връщането на Македония и Тракия към българската държава. Тук обаче българското военно командване допуска една огромна от стратегическо гледище грешка. Вместо да насочи още в първите дни повечето от своите сили към Македония, нашето командване ги праща към Одринска Тракия, където, макар и да живеят българи, голяма част от населението е мюсюлманско. Още повече и като се има предвид, че Одринският регион е близо до столицата Истанбул и в никакъв случай нито султанът, нито Великите сили биха позволили тези територии да станат български. Така, докато българските войници настъпват на югоизток, без изобщо да се бавят, сръбските и гръцките войски нахлуват в Македония и я окупират почти цялата.
Ген. Михаил Савов запалил искрата на Междусъюзническата война.
А това ще окаже съдбоносно значение при разпределението на отнетите от Османската империя земи между съюзниците в края на войната.
Примирие
Примирието, с което се слага край на военните действия между съюзниците, е сключено на 31 март и влиза в сила на 1 април 1913 г. Лондонският мирен договор обаче не регулира разпределението на отнетите територии между съюзниците победители, като с това се създава перфектният повод за една нова бъдеща война, този път междусъюзническа. По време на мирните преговори Сърбия и Гърция се обединяват, като застъпват искането териториите да бъдат разпределени на принципа на фактическата окупация. Иначе казано, отнетите земи да станат собственост на тази държава, чиято войска ги е окупирала. Така България ще трябва да се откаже от мечтата и претенциите си за Македония и да се надява да получи земите в Одринско. Които обаче, както вече стана ясно, Великите сили не биха й дали в никакъв случай. Тъй като не могат да разрешат самостоятелно проблема помежду си, балканските държави се обръщат с молба за арбитраж към Русия. Това обаче също не би било в полза на нашата страна, тъй като към онзи момент Сърбия е много по-близка на руския император от България. До същински арбитраж обаче, за добро или лошо, изобщо не се стига, тъй като избухва втората Балканска война, като неин подбудител е България.
Заради безумието на царя и генерала министър-председателят Стоян Данев подава оставка.
Виновници
Главните виновници за избухването на Междусъюзническата война са българският цар Фердинанд Сакскобургготски и помощник-главнокомандващият на войската ген. Михаил Савов. Причините за това тяхно поведение са различни. За генерала е ясно, той няма как да не изпълни заповедта, издадена от владетеля. Неговата грешка е в това, че не уведомява за заповедта министър-председателя Стоян Данев и Народното събрание. Какви са обаче причините, тласнали Кобурга към тази откровена проява на държавническа лудост и политическо безумие? За да си отговори на този въпрос, човек трябва да познава, ако не в детайли, то поне отчасти характера и амбициите на българския владетел. Кобургът иска да бъде не просто цар на една малка държава като България. Неговите мераци са далеч отвъд това. След избора му за български цар и след успеха на българското оръжие в Първата балканска война той вече се вижда като възродител на старата и славна Византийска държава, а себе си, разбира се, като неин император и владетел на по-голямата част от Балканския полуостров и извън него в Азия. А какъв по-удобен повод за реализиране на неговите болни амбиции от една нова война, в която според Фердинанд българите ще натрият носа и на доскорошните си съюзници разбойници.
Действия
През нощта на 16 срещу 17 юни 1913 г. царят заповядва на генерала, а той на свой ред на военното командване на българската войска настъпление срещу позициите на сърбите и гърците в Македония. В рамките на часове българските войници изтласкват гърците от течението на Струма и овладяват Гевгели. Рано сутринта на 17 юни правителството с ужас научава за едностранното подновяване на бойните действия от страна на нашите войски.
Премиерът Данев нарежда българското настъпление незабавно да спре. Уви, фаталната крачка вече е направена и Кобургът и генерал Савов са отворили Кутията на Пандора. За бившите ни съюзници безумната постъпка на българите им идва като неочакван подарък.
Български бежанци напускат родните си места, завладени от съюзниците.
Без изобщо да губят време, на 18 юни сърбите минават в контранастъпление. И като се има предвид че в същото време българските войници вече са спрели на позициите си съгласно получената заповед от командването, сърбите без проблем ги изтласкват от териториите с изцяло българско население, които нашите войски са освободили няколко месеца по-рано.
Същото правят и гърците. Играта загрубява на 28 юни, когато във войната на страната на съюзниците срещу българите се надига и Румъния. При вестта за форсирането на Дунава от северните ни съседи кабинетът на Стоян Данев подава оставка. Сформирано е новото правителство начело с Васил Радославов, което започва да търси компромисен вариант за сключване на мир с бившите съюзници. Те обаче отказват да преговарят с българите, тъй като това за тях вече не е изгодно. А на 6 юли Османската империя, която зорко следи за случващото се, също минава в настъпление и си връща позициите в Одринско. България, притисната отвсякъде, се обръща официално към Великите сили с молба да бъде спряно настъплението на съюзниците и да се гарантира спазване на Лондонския мирен договор, но без успех.
Букурещ
На 28 юли 1913 г. в Букурещ е сключен новият мирен договор, с който се слага край на Междусъюзническата война. Той обаче е крайно неизгоден и унизителен за България.
Тя е принудена да отстъпи Южна Добруджа на Румъния. Сърбия си връща Вардарската част на Македония, а границата с Гърция е преместена и минава по Беласица и Места. Все пак България успява да запази Беломорска Тракия. Лозенград, Бунархисар и Одрин обаче са върнати обратно на султана независимо, че са окупирани от българските военни части.
Равносметката от двете Балкански войни за българската държава е тъжна. Срещу близо 200 хилядите загинали по фронтовете български войници страната ни увеличава размера си с едва 8%. За сравнение териториалното увеличение на Сърбия е с 40%. В резултат на всичко това българският народ изживява първата си национална катастрофа. За съжаление само две години по-късно страната ни изживява и втората такава. През Първата световна война в резултат на недалновидната политика на тогавашните български управляващи страната ни залага отново на грешния кон и се включва на страната на губещата коалиция. Така се ражда и втората ни национална катастрофа, след която вече за нашата страна нищо няма да е същото.
Иван Първанов
