В ече не остана селище у нас, покрайнините на което нощем да не се оглася от воя, лая, писъците и хриповете на чакалите. Но нощните концерти, колкото и зловещо да звучат, са само прелюдия към разбойническата шетня на наглите и неуловими хищници.
Преди половин век с екзотично присъствие във фауната на Южна България сега чакалът по някои оценки е най-многобройният хищник на българска територия и числеността му вече се изчислява със стотици хиляди и дори милион.
Подобни огромни цифри обозначават и щетите, които нанася той на живата природа. И затова сега, още преди началото на ловния сезон, е уместно да припомним – ловците са единствените, които ограничават разпространението на тази напаст и спасяват многообразието на прекрасната ни природа.
Напаст
През последните години се забелязва активизиране на чакала, чиято популация се превръща в истинска напаст. С появата на чакали по долината на Струма и планините на Западна България практически цялата територия на страната е овладяна от този изключително нагъл и високо адаптивен хищник.
Хранителните му навици и бързото разрастване на популацията му вече застрашава не само дивечовите запаси, предимно на зайци, фазани, кеклици, яребици и др., но и на домашните животни.
На много места чакалът вече навлиза в селата и градовете, главно през нощта, за да търси храна в отпадъците.
Разбира се, тази напаст не е от вчера. Като куриоз се разказва, че още по време на Балканската война български войници нощували в един дол близо до Бургас.
Сутринта войниците останали смаяни, като се съгледали боси. През нощта, с присъщата им предпазливост, тихо и внимателно чакали прегризали вървите и изяли цървулите на хората, както им били на краката…
Митология
Чакалът и в източната митология, и в народните приказки е символ на подлост, а вредите, които нанася на дивеча и домашните животни, както и болестите, които разнася, са причина отдавна той да е подложен на изтребване.
Благодарение на систематичните действия в миналото числеността и ареалът на този хищник непрекъснато намаляват и през 1962 г. се стига дотам, че чакалът е обявен за защитен вид.
В България по това време се открива почти само в Странджа. Но само няколко години са достатъчни, за да може този пластичен жизнен вид да възвърне старата си слава.
В началото на седемдесетте години го има вече в цяла Югоизточна България, а днес – навсякъде из страната.
Може да се каже, че по начина си на живот чакалът заема средно положение между вълка и лисицата. Казано на шега, вроденото му източно притворство (първоотечеството му е Азия) го прави твърде опасен враг и на дивеча, и на животновъдството.
Значителна част от храната му представляват птичи „ястия“. Чест обект на наглите му нападения са почти всички дивечови видове у нас и, естествено, кокошарниците в селските дворове (по това доста си прилича с лисицата).
Бяс
Изостаналите домашни животни по пасищата също стават жертва на чакала. Нахлува и в овчарниците.
В половината от изследваните стомаси на убити чакали в Бургаско и Ямболско са намерени остатъци от агнета.
Селяни се оплакват, че тези хищници подкопават стените на по-примитивно изградените овчарници и по този начин се вмъкват вътре, за да злодействат. Освен всичко това чакалът е опаразитено животно и е сериозен разпространител на трихинелозата и ехинококозата.
А на всичкото отгоре е и приносител на беса. Освен че е твърде хитър хищник, трудността на борбата с него се състои и в това, че се укрива в мъчнодостъпни места и основно нощем търси плячката си, въпреки че когато е гладен, броди и денем.
Ловците в България ежегодно отстрелват по над 40-50 хил. чакала, но тази цифра не накърнява чувствително популацията му у нас.
Йото Пацов
