Ч авдар Гюзелев, художник илюстратор с международни слава и признание, нарисува корицата на новото издание на „Хайка за вълци“. Шедьовърът на Ивайло Петров, превърнал се в съвременна класика, излиза с подписа на „Сиела“. За мнозина сюжетът е познат от не по-малко забележителния филм на Станимир Трифонов от 2000 г. Но препоръката е винаги да се чете и книгата. Това е трагичната родова драма, превърнала се в един от най-знаковите български романи.
Публикуван за пръв път през 1986 г., романът на Ивайло Петров разказва драматична смесица от семейните истории на няколко български рода, в които завистта, страстта и жаждата за власт пораждат конфликти, помитащи цели поколения. В заснежена зимна вечер край едно село група мъже тръгват на хайка за вълци. Но отворените рани, неразчистените сметки и натрупаната омраза между персонажите предвещават един далеч по-зловещ лов. Лов, търсещ отплата за отдавна заровени в миналото грехове, който изважда на повърхността най-първичните човешки емоции. Защото когато вълците излязат от гората и се преселят в душите на хората, последиците са жестоки.
От време на време се чуваше тупане отвън, влизаше някой, навлечен с кожух или балтон, и с него нахлуваше цял облак от ситен, твърд сняг и се насипваше като пясък чак до средата на кръчмата. Влезлият отупваше още веднъж краката си зад вратата и ако носеше вино, оставяше го на масата и сядаше, където намери място. Огромният варел, овален и тъмен като биволски корем, пращеше и се напъваше до червено, около него въздухът трептеше като лятна мараня и помещението се люлееше в сладостен шемет от дъха на ново вино и влажни кожуси. Фантастичните шарки по стъклата на близкия прозорец се превърнаха в мътна влага, някой изтриваше с ръкав най-долното стъкло и тогава се виждаше колко наблизо се превиват клоните на едно дърво, черни като въглен, сиротни и тъжни, виждаха се и призрачните очертания на близките къщи, замрежени с бялата импресия на снежинките, зад тях стърчеше кобилицата на стария геран като кабалистичен знак в небето, а и всичко наоколо, забулено в сиво-бяла невидимост, внушаваше нещо загадъчно и омагьосано. И в кръчмата цареше необичайно за случая настроение. Мъжете вече цял час пийваха на глътки и по бузите им изби лека руменина, но кой знае защо, не повишаваха глас, а с обредна тържественост си говореха тихо и вежливо за тънкостите на винарското изкуство. Дори и най-младият, трактористът, който през цялото време дебнеше сгоден момент да постави отново и отново нерешения въпрос за детето си, остави изпитата чаша внимателно на масата и каза като заклинание:
– Дошъл съм аз през десет села да изкарам някой лев и да изуча детето си. А то какво? Казват ми да го дам на квартира, ала как се дава седемгодишно дете на квартира? И ние с жената трябва да отидем с него. То аслъ тъй ще направя. Даде ли времето, ще се преместя на работа в друго село, дето има училище. Едно ми е, искам човек да го направя…
– Бе, то все човеци ги правим, а после очите им не можем да видим – каза дядо Ради, по прякор Паднигашко. – С трън да замахнеш из село, млад човек няма да закачиш. Дойде миналото лято по-големият с жена си. Не бяхме се виждали три години ни с тях, ни с внуците. Синът ще се сети чат-пат да прати хабер, ама тя, снахата, хич не ни керти. Сърба ракия и пафка цигари като гювендия, пък едни дивотии плещи, да те е срам да я слушаш. Рекохме си с бабата, нà, сетили се за нас, а пък те, от дума на дума, взеха да ми врънкат да продам половината от двора и да им дам паричките. Място за виличка искали да си купят. По-рано бях им дал три каймета кола да си купят, а сега за виличка ме врънкат. Умря Марко, думам. И на брат ти нищичко няма да дам, дорде съм жив, защото и той не се е веснал от години. Без нас, думам, се жените, без нас раждате и кръщавате, без нас ще си правите вили. Ти не мислиш за нас, казват, на години си вече, а ние отсега нататък ще живеем. Анджак де, думам им, щото съм на години, затуй трябва да имам и къща, и двор, и някоя пара за черни дни, та кога падна, да има кой да ме погледне. Изпратих ги с една торба картофи и толкоз.
– Пангаровите не дойдоха да погребат баща си – обади се някой от същата маса. – Двама синове и две дъщери, та един не дойде да хвърли шепа пръст на гроба му. Тоз не получил навреме телеграмата, онзи бил в командировка… А кога трябваше да делят къщата и двора, всички пристигнаха наведнъж. Изпокараха се, дорде поделят и последната керемида…
Виелицата удари в прозорците и ги засипа със сняг, кюнците завиха зловещо като сирена, а кюмбето с биволския корем се задави, закашля се, блъвна огън през устата си и сякаш се понадигна към тавана. Дойде ред да се опита виното на Жендо Иванов Хайдутина. Кръчмарят извади царевичния кочан от гърлото на шишето и посегна да налее, но в това време се отвори вратата и силно се удари о стената. В бялата струя на виелицата се появи жълто като пламък куче и застана сред кръчмата на три крака. Всички се вторачиха в него, като че бе влязъл някакъв зъл дух, превъплътен в това жълто и куцо куче. То извръщаше глава и ту с лявото, ту с дясното око обхождаше всички мъже, като че търсеше някого да му каже нещо или да го бележи с черния знак на зла орис. Никой не смееше да шавне, за да не го привлече към себе си.
– Анани Бурунсуза! – извика кръчмарят. Той бе съсед на Анани и всеки ден виждаше кучето в двора му. – Държи го гладно и затуй скита мастията му с мастия. Чиба бе, Анани, хюуу!
Кръчмарят замахна да го прогони и събори една чаша от масата на пода. Кучето, изглежда, се сети, че посещението му в кръчмата не е приятно на мъжете, излезе и се изгуби във виелицата. Суеверните старци видяха в това лоша поличба. Кучетата предугаждат земетресенията, развалянето на времето и настъпването на смъртта. Анани бухалува, да рече, не дай боже, да направи някоя беля, никой нима да знае. Стоян Кралев обаче каза, че само преди час видял Анани да се връща с кобилица от чешмата, същото потвърдиха и други и комката продължи. Дойде ред да опитат и виното на Жендо Иванов Хайдутина. Той свали каскета си и го притисна под лакът. Имаше лозе отскоро, за пръв път бе направил свое си вино, та докато чакаше благословията на другите мъже, застана нащрек като на изпит. Оказа се, че кръчмарят бе съборил от масата чашата на Солен Калчо, потърси друга, ала не намери и му наля вино в едно лимонадено шише. Сега беше негов ред да отпие от виното и да си каже благословията и той хвана шишето, ала не го поднесе към устата си. Пръстите му се отдръпнаха от шишето и като пет приказно малки човечета събраха главичките си, сякаш заговорничеха за нещо и решаваха какво да предприемат. Мъжете на масата се умълчаха и се загледаха в тези човечета, като че се опитваха да чуят за какво си шепнат и да отгатнат намеренията им. Не мога да кажа колко продължи така, но трябва да е било твърде дълго, защото ми стана неловко и тягостно. Но и аз като всички не смеех да помръдна, за да не наруша, както си помислих, някакъв техен ритуал. Позволих си само да ги огледам и забелязах, че олисялото чело на Жендо е много бяло, а очите на Солен Калчо са овлажнели. Възбуден, изглежда, от комката, той не издържа на напрежението, което ставаше все по-мъчително, закри очите си с длани и от устата му се изтръгна някакво диво, покъртващо стенание:
– Ммааах!
Кръчмата затихна, мъжете от съседните маси оставиха чашите и се обърнаха към масата на Солен Калчо. Минаха няколко секунди в тежко мълчание. Жендовото лице от бяло стана моравочервено, избърса с каскета потното си теме и пак го притисна под лакът. Ръцете му трепереха и той започна да ги трие една о друга. И тогава Иван Шибилев скочи на крака, като че бе си спомнил нещо много важно и весело, отпи една глътка от чашата и каза усмихнат:
– Ей, хора! Че аз дойдох тук да ви съобщя за вълците, ама нà, туй пусто вино ми отнесе акъла. Знаете ли, че в нашата мера се появили три вълка? Тази сутрин Керан овчарят дойде у дома да ми иска пушката. Натръшкаха, казва, десетина овце, ама си нямаме оръжие, не можем да се отървем от тях. Изгоним ги от едната кошара, налитат на другата. Толкоз ловци има в село, казва, за нищо време ще ги опушкате. Дирите им стигали до Кариерата, там се завирали денем. Не му дадох пушката, щото си рекох, че ако тръгнем сега, до довечера ще ги очукаме. Тръгваме ли? Ще направим хайка.
