Н а 26 юни църквата почита Преподобния Свети цар Давид Български, наречен Мокри. Той е живял през X век, като е канонизиран заради мъченическата си смърт. Знае се, че е бил брат на цар Самуил и най-големият от четиримата синове на комит Никола. Те повеждат борба срещу Византия за отвоюване на източните предели на царството, завладени от византийците през 971 г. от император Йоан Цимисхий.
Българското болярство, вярно на изконната древна традиция държавата да се управлява от царския род, избрало четиримата комитопули - Давид, Мойсей, Арон и Самуил - за наместници на царския престол. Според учените синовете на комит Никола били най-близките роднини на династията, най-вероятно по линия на Гаврил, брат на цар Симеон Велики. Предполага се, че Давид е управлявал или областта, намираща се в югоизточната част на Македония между реките Вардар и Бистрица, или - което е по вероятно - на югозапад, в Преспа.
През 976 г., използвайки неочакваната смърт на император Йоан Цимисхий и избухналата във Византия гражданска война, комитопулите преминали в решително настъпление. Давид ръководел войските в направлението към Солун - в конкретната ситуация най-важният византийски център за агресия срещу свободните български земи.
За нещастие Свети цар Давид загинал още в началото на похода. Това станало в местността Красивите дъбрави по пътя между Костур (дн. Кастория, Гърция) и Преспа. На връщане от една военна кампания в Солунско той бил коварно нападнат и убит от скитници власи, които вероятно са имали договорка с византийците за съвместни действия.
Но дали власите всъщност не са били пазителите на прохода между Костур и Преспа, или убийството е организирано от Византия, и до днес е предмет на догадки.
В памет на най-големия си брат Давид и на родителите си - Никола и Рипсимия, през 993 г. българският предводител Самуил поставя каменен надпис, открит в древната църква при село Герман, разположено на Преспанското езеро, днес в Гърция.
Според Паисий е управлявал България
Свети Давид е един от типичните примери за народна канонизация, усвоена и от църквата. Още в късното средновековие той започва да бъде възприеман като български цар и светец. Така е записано името му в Зографския поменик, запазен в препис от 1591/1592 г. Ранният български възрожденец Христофор Жефарович (1690-1753) поставя „свети Давид, цар Болгарский...“ в листата на средновековните ни владетели и дори рисува негов портрет в своята „Стематография“ (1741 г.). Паметта за Давид преминава в „Историята“ на Паисий Хилендарски (1762 г.), според когото малко преди смъртта си Давид „... оставил царството...“ на брат си Самуил и се оттеглил в манастир. Подобни разкази откриваме в „Зографската история“ от 60-те години на XVIII в. и онази на йеросхимонах Спиридон от 1792 г. Ликът на „светия цар“ се появява в редица български църкви, като е един от любимите персонажи на Захарий Зограф.
