А ко в Холивуд прочетат редовете по-долу за този невероятен живот - обезателно ще се поинтересуват за героя. Защото животът на Костадин Атанасов Лагадинов, или просто чичо Дине, е не само едно приключение, той е едно необикновено пътуване.
Продължение на разказа от миналия брой на „Златно време“.
Свободен
Началото на войната, 21 юни, ме завари във влака. В Москва – направо при Васил Коларов в Коминтерна. Като ме видя такъв, кожа и кости, и в затворническите дрехи бай Васил се разплака. Веднага се обади във вещевия склад и ме прати да ме облекат. А в склада – четири рускини красавици. Започнаха да ме глезят. Два часа ме обличаха. Накрая ми дадоха и 300 рубли?! Толкова пари накуп аз не бях виждал никога?! От склада – направо в насрещния ресторант. Донесоха ми лист с яденетата. Започнах да поръчвам... от това 2 пъти, от онова - също 2 пъти, 2 пъти, 2 пъти. Момчето изпълни масата с храна и хляб и ме пита: “А где другой?”...Я другой“, посочих му себе си. Казах му, че съм бил “заключеных”. Седна на друга маса насреща ми и с умиление ме наблюдаваше, докато се храня.
После се представих на бай Васил Коларов, а той: „Подготвяме група за изпращане в България с подводница. Сега ще те настаним в една държавна вила и като дойде моментът... отплавате“. След седмица тръгнахме от Курската гара за Севастопол. Всичките 14 души българи ни настаниха във вила „Горки“. Посочиха ни готвачката. Била любимата готвачка на Лаврентий Берия. Тя идва при мен и ме пита какво най-много обичам да ям. Казах й, че каквото е готвила на Берия, това да бъде и за мен“, продължава изповедта си Костадин Лагадинов.
Необикновен рейс
И така датата 5 август 1941 отново става съдбоносна за чичо Дине Лагадинов. Оборудвани с раници, оръжие, храна и радиостанция ни качват на подводната лодка “Щ-211”. Започва този необикновен рейс. Запознават ни с командира, капитан-лейтенант Александър Девятко. И четиринайсетте се струпахме заедно в едната част на подводницата. Командирът веднага дойде и ни се скара... ще обърнем лодката. Разпределиха ни и ни казаха да не мърдаме много. През трите дни и нощи пътуване до българския бряг подводницата излизаше над водата само нощем. Командирът Девятко и нашият водач Цвятко Радойнов седяха заедно и ги чувам да си говорят за мен. Много искали да ме оставят в екипажа, но бай Цвятко отсякъл - той отива да оглави антифашистката съпротива в родния си край. А аз обичах да стъпвам на повърхността на подводницата и да се любувам на нощното море. На километър от българския бряг трябваше да чакаме още три нощи. Защото се случи пълнолуние и нощта беше почти като ден. Казах на командира Девятко, че без шмайзер няма да сляза от подводницата. С усмивка ми даде автомат от зачислените му. Най-после облаци скриха луната и в нощта срещу 11 август в пет надуваеми гумени лодки влязохме в морето. Започнахме да гребем към брега. Оказа се, че и тримата в лодката - аз, Съби Димитров и Тодор Гърлянов, не умеем да гребем. Колко часа сме се въртели с лодката не знам, но когато стигнахме на брега, до устието на Камчия... от другите нямаше и следа.
Нощен преход
Потеглихме пеш към Сливен. Съби е оттам и той настоя. Дали полицията е знаела вече за нас – и досега не ми е ясно, но Сливен и околността бяха в блокада. Казах на Съби да не рискува, той не ме послуша, тръгна към града и... повече не се върна. Разделихме се с Тодор и всеки потегли към родния си край. Вървях само нощем, денем се криех в гората. Помагах си с компас. Случи се много дъждовна есен. Един сух ден нямаше, докато прекосявах България. И така до средата на октомври, когато наближих родния Разлог.
В отряда
Съдбата ме пожали и при срещата с другарите от отряда. В гората, до едно дърво, гледам лежи унесен в сън въоръжен с пистолет човек. Познах го веднага, въпреки че не се бяхме виждали 8 години – Крум Радонов. Радостен тръгнах към него да го събуждам, а той се стресна в съня си, скочи, извика “Стой, горе ръцете” и... стреля в мен!!! Улучи ме точно в гърдите. Премалял от изненада и с вдигнати ръце започнах да мигам с очи. Нищо ми няма. Ококори от изненада очи и Крум! Позна ме! Попипа ме дали ми има нещо и тогава се прегърнахме. Оказа се, че барутът в патрона е бил влажен и оловото едва се е дотътрило до мен!!!
Но не мога да си простя убийството на брат си Асен. Пак е 5 август, но вече 44-та година. Намира ни едно овчарче в гората, наш ятак, и ни казва, че сръбски партизани има наблизо и искат връзка с нас. Съгласихме се радостни. Съветската армия вече прекосяваше Румъния. Вървим към мястото на срещата, Бетоловото. Асен вървеше след мен и когато видя на стотина метра десетина въоръжени мъже, започна да бяга към тях с възторг: “Братя!”. Задмина ме и само след минута беше свален на колене и разстрелян. Пред очите ми, на 50 крачки! Преоблечени контрачетници се оказаха. Никога няма да си простя, че му позволих да ме задмине и да наруши правилата за безопасност.
След Девети
Много несправедливост имаше и след Девети. Какво мисля за сталинските лагери ли?! Много, много съм мислил за това. Русия не е имала никаква индустрия до съветската власт. После Западът и Америка не им даваха и един долар заем. Трябваше да се започне отнякъде. Може би това е бил единственият начин за построяването на пътища и заводи. На път за лагера в Сибир през 37-а пътувахме по една жп линия. Гарите бяха дървени бараки. След четири години се връщах по двойна жп линия. Гарите бяха нови, тухлени постройки. Вече имаше съветски танкове, самолети. Всичко това е построено основно от “заключеных”. Не е справедливо, но може би не са имали друг начин. Капитализмът надви над нашия социализъм, но ето виждаме днес, че и тази формула не е справедлива. Сигурен съм, че рано или късно и те ще стигнат до извода - само чрез общонародна собственост ще има социална справедливост!
Ще почакам да се уверя – отново усмивката заигра по лицето на 97-годишния Дине Лагадинов!
Легло
От 1 април 1932, когато минах в нелегалност, та до Заговезни 1945-а не съм имал мое си легло. Къде ли не съм спал?! По тавани, мазета, в гората, на Люблянка, в Бутирския затвор, в лагер в Сибир, в Московска градска тоалетна даже, в подводница, в плевня, в землянка, в пещ... къде ли не. Чак на Заговезни 45-а, като се венчахме с Драга в Банско, и тя ми застла легло. Та до ден днешен... 65 години сме заедно!
Съпругата Драгана е братовчедка на Никола Вапцаров по линия на баба Елена. Като ученичка в София е гостувала често на Никола и Бойка в квартирата им на ул. “Ангел Кънчев”. И тя най-добре знае колко много обич е изпитвала Бойка към Кольо и колко непрактичен към себе си е бил той. С Костадин запознанството им става през лятото на 1942 година. Тя си е във ваканция в Банско. Баща й я взима на нелегална среща с партизаните. За да им разкаже подробности за процесите и екзекуциите на Цвятко Радойнов, Вапцаров и другите. Тогава пламва искрата между двамата. Макар че не са имали възможност да останат насаме. В началото на 45-а Дине иска ръката на Драга, но без венчавка майка й не му я дава да живеят заедно. И от Заговезни същата година са заедно. Той си довършва правото в университета, тя – агроикономика.
Стриктно следвайки пътя на съдбата си, проблемите на Костадин Лагадинов не приключват. В годините на така наречения култ към личността неприятностите му продължават. Покълва семето на недоверието към него?! Щом е бил в лагер в Сибир - не може да е така без нищо. И как така всички подводничари и парашутисти ги избиват, остават само двама-трима?! Едва ли не е виновен, че е останал жив. През 1965-а вече е председател на Софийския военен съд. Но след случая с Горуня и опита за сваляне на Тодор Живков се подменят изцяло шефовете на съда, прокуратурата, МВР. Хайде, пак без работа! И без спокойствие!
През 1965 година го пенсионират на 52-годишна възраст като най-младия генерал в България. Смъртта му на 29 октомври 2011 година го прави най-възрастния български генерал.
Изповедта на Костадин Лагадинов записах през 2010 година в софийския му дом.
За него социалдемократът Петър Корнажев каза преди години: „Аз познавам един комунист, който не е откраднал нито един лев през живота си!“
Румен Жерев
