А ко в Холивуд прочетат редовете по-долу, за този невероятен живот - обезателно ще се поинтересуват за героя. Защото животът на Костадин Атанасов Лагадинов, или просто чичо Дине, е не само едно приключение, той е едно необикновено пътуване. Достатъчно е само да се спомене за четирите години в сибирски лагер и принадлежността му към групата подводничари на Щ-211.
Приключения
Роден е на 11 април 1913 година в Разлог. Баща му по това време е на фронта. От починалата си рано майка той е запазил спомена, за да го споделя с родените след него братя Асен, Борис и сестрата Елена. Завършва в Горна Джумая, днешен Благоевград, всеизвестната Солунска гимназия “Св. св. Кирил и Методий”. Дала на България Гоце Делчев, Даме Груев, Димитър Талев, Андрей Ляпчев, Данаил Крапчев и още плеяда личности. После записва право в Университета. Първокурсникът прекарва ваканцията си в Разлог, свързва се с Никола Парапунов и започват доставяне и разпространение на социалистическа литература. Провал става някъде по “трасето”. На 1април 1932 година, рано сутринта през пердето той вижда полицаи пред портата на родната си къща. Прескача оградата на задния двор и... дава началото на страховитите приключения в своя живот. От Партията му казват, че ако го осъдят задочно до 7 години затвор – предава се и отива да ги лежи. Ако са повече, Партията ще се погрижи за него. Т.е. ще се организира бягството му зад граница. Близо година немил и недраг се крие в Дупница, София, стига до Бургас, пак в София. Научава от Държавен вестник присъдата си – 12,5 строг тъмничен затвор и 500 хиляди лева глоба. Ами сега?! Тръгва пак за Бургас с още деветима като неговата сродна съдба. Намират една ”пенсионирана” моторна гемия и отплават на изток. След няколко дни, по средата на пътя моторът на гемията угасва завинаги, питейната вода им свършва и те продължават към заветната цел с помощта на две гребла. Късмет, срещат се с кораб, оказва се съветски, завързват гемията на буксир и след половин ден вече са в Одеса. Гладни, изтощени и обезводнени.
От брега направо ги затварят в милицията. Проверяват ги да не би да са шпиони. Двайсетгодишният българин се добира до Москва и отива направо при Васил Коларов в Коминтерна. Първоначално лепи автомобилни гуми и работи като шофьор, но след година мечтата му започва да се сбъдва. Завършва танкова и парашутна школа и военната му служба продължава в Първи механизиран танков полк. Охраняващ Кремъл: “Бях старшина, нещо като командир на рота и всяка седмица, с маршова стъпка водех войниците на баня. Преминавайки през Кремълския площад, веднага забелязвах красивите млади московчанки, които ни се любуваха с навлажнени очи. Една красавица ме посочва на приятелката си и ушите ми, като локатори засякоха: “Смотри, какой красивой солдат”!... С пламъче в очите си спомня блажено 97- годишният чичо Дине.
Арест
И така до 5 август 1937 година. Когато го арестуват и се озовава на Люблянка в НКВД. После го прехвърлят в Бутирския затвор. Обвинението е кратко и ясно - участие в опит за организиране на покушение срещу другаря Сталин: “Слагат ме да седна на стол до маса, срещу мен следовател, на масата писалка и купчина бели листя – „Надо пишет“, ми казва следователят. После ме повеждат през дълги тъмни коридори в килията. След осем часа пак на същия стол, маса и бели листя. Не ме докоснаха с пръст, но скоро започнаха да ми се размиват дните, нощите седмиците, месеците. В моята килия е лежал Пугачов, а съсед по килия ми беше самият Туполев: „Привилегиите” ми не свършваха дотук. Бивши съветски министри, зам.-министри и генерали бяха основна част от моето обкръжение в Бутирка. Белите листя си останаха празни и... идва развръзката. Прочетоха ми присъдата, без да съм влизал в съд – осем години тюрма в сибирски лагер.
Лагер
Близо седмица пътувахме с влак до Сивтивкар, Коми. После пеш около 60-70 километра до лагера. Вървяхме стотина “заключенъйх”. Интернационална компания бяхме. Досега си спомням имената на двама китайци... Ти Чуй Фа и Сан Ю Су?! А в лагера – повечето бяха...тежолъйх криминали...рецидивисти и убийци. Но ние бяхме с по-тежки досиета. Ние бяхме “шпионий”. Дори убийците се държаха надменно и брутално с нас. Под път и над път ни наричаха “шпионий”. Докато един ден не издържах, дръпнах тартора им настрани и от упор му казах на чист руски език: ”Аз съм български революционер! Ако още веднъж ме наречеш шпионин...аз теб ще те убия!”. Дотук беше тормозът ни. Даже започнаха да ни се подмазват. Но, кучешки студ. Добивахме с кирки асфалтит в открит рудник. Спираха ни от работа само когато температурата паднеше под -42 градуса. Имало е зимни дни, до -60 градуса стигаше. Близо 2 години ни хранеха само с каша - брашно и вода!!! Без никаква мазнина. После сами започнахме да си правим хляб.
Ошибка
Една сутрин в средата на юни 1941 година строиха всички “шпионъйх” и ни казаха, че сме свободни. На мен ми връчиха една бележка. Да ми служи като документ за самоличност до Москва. На бележката началникът на лагера саморъчно беше написал:
“Берия Лаврентий Павлович извиняется. С вами сделано ошибка!“
Свободен
Началото на войната, 21 юни, ме завари във влака. В Москва – направо при Васил Коларов в Коминтерна. Като ме видя такъв, кожа и кости, и в затворническите дрехи, бай Васил се разплака. Веднага се обади във вещевия склад и ме прати да ме облекат. А в склада – четири рускини красавици. Започнаха да ме глезят. Два часа ме обличаха. Накрая ми дадоха и 300 рубли?! Толкова пари накуп аз не бях виждал никога?! От склада – направо в насрещния ресторант. Донесоха ми лист с яденетата. Започнах да поръчвам...от това 2 пъти, от онова - също 2 пъти, 2 пъти, 2 пъти. Момчето изпълни масата с храна и хляб и ме пита: “А где другой?”...Я другой, посочих му себе си. Казах му, че съм бил “заключенъйх”. Седна на друга маса насреща ми и с умиление ме наблюдаваше, докато се храня.
После се представих на бай Васил Коларов, а той: „Подготвяме група за изпращане в България с подводница. Сега ще те настаним в една държавна вила и като дойде моментът... отплавате“. След седмица тръгнахме от Курската гара за Севастопол. Всичките 14 души българи ни настаниха във вила Горки. Посочиха ни готвачката. Била любимата готвачка на Лаврентий Берия. Тя идва при мен и ме пита какво най-много обичам да ям. Казах й, че каквото е готвила на Берия, това да бъде и за мен“, продължава изповедта си Костадин Лагадинов.
Следва...
Румен Жерев
