- Г-н Финци, като актьор сте свикнали да говорите с чужди думи. По-трудно ли е да застанете пред публика със собствените си?
- По-лесно е. Било ми е цел така да произнасям написаните думи, че да създавам илюзията, че са току-що родени в съзнанието ми. Или по-точно в съзнанието на персонажа. И трудно ставаше. Колко години в професията ми минаха, докато разбера например, че една от причините да не успявам е и лошият превод. Ако е чуждестранна пиеса. Налагаше се да играем съветски пиеси, а с техния превод се заемаха хора с лошо владеене на българския език. Преводът от руски мнозина считаха, че е проста работа. Превод на пиеса въобще е мъчно нещо. Драмописането, драматургията е, бих казал, кондензирана, гъста литература, наситена с много информация която трябва да се консумира с апетит два часа… най-много три.
- Когато пишете за човек, чувате ли гласа му, докато подбирате думите?
- Естествено. Но не се опитвам да го цитирам. Понеже ми е интересен парадоксът, старая се той да излезе на повърхността, когато пиша диалог.
- Имаше ли снимка, която първоначално ви се струваше обикновена, а едва покрай работата по книгата придоби значение?
- С всички снимки стана така. Логично. Когато си ги гледам сам, е едно, но когато са в книга, която ще разгръщат хора, се опитваш да си представиш възприятието им. Какво събуждат? Глупак ли виждат? Или? Какъв? Що за живот е имал този? Как са изглеждали някога тези, а какво им е било?
- Когато пишете спомен, проверявате ли фактите или пазите онова, което паметта ви е съхранила?
- Изпитвам желание да съм честен, да не преувеличавам. По принцип е така. Но понякога си казвам: избери забавното, неочакваното, присмехулното.
- В книгата кое беше по-трудно: да изберете какво да включите или да приемете какво трябва да отпадне?
- Доверих се на редакторката, за която съм сигурен, че ми желае доброто. Нали книгата трябва да е достойна за похвала. Издателството е наше общо - „Филизи 33“. Редактор е Лиза Боева, на нея най-много вярвам.
- Ако можехте да върнете една-единствена сграда или място в София, което днес вече го няма, кое би било то?
- Едни малки ресторантчета на мястото на сегашния ЦУМ с маси навън, пасаж „Свети Никола“, там понякога баща ми ни водеше семейно да хапнем агнешки момици, печени на скара.
- Платформата „Филизи 33“ е образователна – какво е най-важното нещо, на което тази книга може да научи поколението, израснало пред екраните?
- Да научи на нещо някого? Не зная дали би могла. Но след прочита и вглеждането в снимките млади, които наистина са любознателни, на които им е интересно да си представят други времена, други нрави, ценности, още повече от устата на човек, занимавал се с театър, с кино, с музика, такива читатели биха могли да открият откровеност, истини… истини мои… за мен истини.
- Има ли детайл от Стара София, който умишлено спестихте в книгата, за да остане само ваш личен спомен?
- Не един. Много.
- Има ли място в днешна София, където, като затворите очи, усещането за миналото е абсолютно непокътнато?
- Често, доста често напоследък става така: движа се из София, минавам край къща или по площад, или край заведение и си казвам „О, тука точно с Еди Захариев ядохме ония кюфтета“… или: „О, помниш ли как се смяхме на глупости на този ъгъл със Сали и Гьоц...“ (съученици от гимназията), или: „Тука на „Витоша“ 6, в Градския съвет „Септемврийче“ киснехме по цели дни с Младен“. Как изскачат в паметта! Забавлява ме ненадейността.
- Ако баща ви можеше да чуе вашето изпълнение на Едгар Алън По на 12 септември, за какво мислите, че би ви критикувал най-напред?
- Няма да е доволен не защото го правя, а защото не го правя добре. Той не хвалеше. Винаги казваше: „Човек винаги трябва да се стреми към съвършенство, винаги може по-съвършено“. Или: „Истински гениалните личности са изключително малко, неколцина“.
- Едгар Алън По е майстор на ужаса и мистерията. Какво от този мрачен дух имаше в София от вашите спомени?
- Защо ми изникна сега… ние с Младен се скитаме из улиците, нощ е, вали ситен дъжд, нямаме цел, не ни се прибира, не знаем къде да отидем, нямаме пари… мълчим… продължаваме да вървим… Бяхме гимназисти.
- Ако бяхте кмет на София само за 24 часа, кое е първото нещо, което бихте забранили с указ?
- Возя се в трамвай номер 7 и винаги чувам: „Спирка „Площад Македония. Следваща спирка Площад Македония“. Бих ги променил на „Македония 1“ и „Македония 2“ например. Има няколко места в София с подобни еднакви съобщения за спирки по високоговорителя. Това са единствените дефекти в София.
- След като написахте тази книга, София стана ли ви по-мила или усещането за загуба се засили?
- Може би ще ми стане по-мила, ако видя, че хората харесват книгата и масово я купуват.
- Ако утре се събудите в София от 1945 или 1950 година за един ден, кое е първото банално нещо, което ще отидете да си купите или направите?
- Ще отида на ъгъла на ул. „Княз Борис“ и „Пиротска“. Там имаше млекарско магазинче. Там ме пращаха с тенджера да купувам кисело мляко. Чаках на опашка. Полагаше се само по килограм за вкъщи и по една порция за изяждане в самата млекарница. Киселото мляко беше в легени, режеха порцията с лопатка, а хляб си носех от вкъщи. Внимавах да ми се падне каймак. Първо изяждах него. Има хора, които си оставят методично най-вкусното за накрая.
- Ако трябваше да направите саундтрак към този албум, но без класическа музика – какъв стил би подхождал най-добре?
- Френски шансон.
- Случи ли се снимка да ви накара да промените вече написан текст?
- Не. И по-добре стана, че снимките подбра редакторът, а не аз. Така те са допълнителна информация, а не илюстрации.
- Има ли в книгата снимка, която дълго сте се колебали дали да публикувате?
- Не, няма.
- Писахте ли различно за хората, които вече ги няма, и за онези, с които все още можете да разговаряте?
- Разбирам въпроса като - „Ако беше жив човекът, за когото пишете, пак по този начин ли бихте писали за него?“. Да.
- Кое е по-трудно за понасяне: физическото разрушаване на едно любимо място в града или промяната на хората, които го посещават?
- Преди, в детството ми, в София имаше много повече любезни хора, отколкото сега. Мъчно ми е, че не сме масово любезни.
- Кой е най-големият мит от бохемския живот на София, който в тази книга е възвеличен?
- Митът за онзи бохемски живот, чийто център беше домът на Джони Пенков.
- Редактирате ли много написаното от вас? Трудно ли допускате редактор до собствен текст?
- Да. Прочитам го на следващия ден, поправям, може и на по-следващия… Но после не го пипам. Аз не съм писател. Ще ми се да се усеща като говор.
- Променя ли една фотография начина, по който човек помни собственото си минало?
- Разбира се. Затова са ценни фотографиите.
- Докато правехте книгата, случвало ли се е снимката и паметта ви да си противоречат?
- Интересното е, че за някои от нещата, които си спомням, са виновни снимките. Много пъти съм ги разглеждал в годините.
- С възрастта човек става ли по-точен към миналото, или по-снизходителен към него. Има ли опасност носталгията да направи миналото по-хубаво, отколкото действително е било?
- Хващам се, че като пиша, инстинктивно ми се ще да създам свой образ на човек, който заслужава разбиране, съчувствие, дори симпатия и… насмешка. Не е ли така с всеки?
- За кого пишехте – за хората, които познават онази София, или за тези, които никога не са я виждали?
- Сега се замислям. Пред себе си съм имал ту приятели, които знам, че ме разбират, ту зрители, които допускам, че ме одобряват заради изиграни роли, ту млади хора, които не познават онзи живот, но са любознателни, искат да научат как е било.
- Когато една книга вече е отпечатана, имате ли усещането, че текстът все още е ваш или вече принадлежи на читателите?
- Започвам да изпитвам тревога, че съм пропуснал важно нещо, че съм се изложил, загдето не съм заявил най-важното…
- Има ли човек, на когото бихте искали да подарите книгата, но вече няма как?
- На баща ми.
ТОВА Е ТОЙ:
Ицхак Сами Финци е роден на 25 април 1933 г. (93 г.)
Баща му е видният театрал и актьор Самуел Финци
Театралната му кариера започва в Димитровградския драматичен театър, а след това работи в трупите на Бургаския театър, Сатирата, Младежкия театър и Малък градски театър „Зад канала“
Сред запомнящите се негови роли в театъра са тези на Точилко в „Както ви харесва“ от Шекспир, Ромул в „Ромул Велики“ от Дюренмат, Старият в „Когато розите танцуват“ от Валери Петров и др.
Има роли в множество популярни филми, сред които „Преброяване на дивите зайци“, „Вилна зона“, „Закъсняло пълнолуние“, „Щурец в ухото“, „Откраднати очи“ и др.
Лео Богдановски
