Близо 3400 насилници са били и са се гаврили с жените си както Георги Николаев с 18-годишната Дебора. Страшната цифра е само за миналата година по данни на прокуратурата.
Плашещото е, че истинският брой на насилници е поне два пъти по-голям и расте в геометрична прогресия. Просто жертвите не намират куража да подадат жалба срещу тях. Ако го направят, след няколко часа отиват да я изтеглят дори придружени от изверга, а страхът буквално витае около тях, но чиновниците все не го виждат. Това го знаят всички – и институциите, и неправителственият сектор. Време е проблемът да бъде измъкнат от ъгъла, където години наред беше тикан по едни или други причини. Вярно е, че имаше спонтанни протести след пореден случай на агресия, но след него всичко затихваше. Има обаче нещо още по-страшно. Защо никой не говори сега за децата – жертва на домашно насилие? В над 80% от случаите на ужасяващи побои гаври и юмруци отнасят и децата на жертвите. Понякога дори злобата на насилниците се излива с още по-голяма ярост върху невинните душици.
Безпътни
Всяка втора жертва на домашно насилие е жена, която търпи побоите и зверствата, защото няма къде да отиде, не разполага със собствено жилище, има деца и в повечето случаи е без сериозни доходи. В доста от случаите агресорите насаждат и психологически тормоз, постоянно обвинявайки половинките си, че са ненужни и само благодарение на добрата им воля ги „търпят“. Това допълнително смазва психиката на тези жени и на практика те остават безпътни. Точно в такива моменти трябва да се намесват държавните и обществените организации. Да осигуряват защитени жилища и работа, както и грижи за децата. Това струва пари, разбира се, но не са ли най-добре вложените те, ако се използват за спасяване на човешки живот? Няма нужда никой да отговаря, достатъчно е да си го представи.
Колан
Както всеки път, в момента всеки в България се е превърнал в експерт по домашното насилие и коментира като последна инстанция. В дебата е демокрация и именно в спора се ражда истината. Но тук има две страни на проблема. Едната е в наказанията на насилниците, другата – в последващата грижа за жертвите. Няма кой да оспори, че завишаването с 2 години на наказанието е добро, както и премахването на пробацията. Но ако става въпрос за баща насилник, който пребива сутрин, обед и вечер малолетното си дете, това не е ли домашно насилие? Но жертвата вече е малко дете, което би трябвало да утежни още повече наказанието. Никой обаче не повдига този въпрос. А случаи на бруталност има много в цяла България. Те биха разплакали и най-коравосърдечния човек. Включително и на приемни родители, които по нечовешки начин се гаврят със сирачета. Нека само припомним този на вързано за верига на двора момченце посред зима, на което отрязаха пръстите на крачетата. Това не е ли домашно насилие? Или пък на един диджей, който изнасилваше дъщеричката си в продължение на години, а когато майката разбра, го даде на съд. Това не е ли домашен садизъм?
Наказателен кодекс
За всички тези гнусни престъпления има предвидени наказания в закона. Наказателният кодекс обаче е толкова стар, че не отговаря на новите извращения в 21 век. Няма нищо по-похвално да се затягат присъди за изверги, но ремонтът трябва да е по-мащабен и да засегне още куп други случаи. Не на последно място е и фактът, че манталитетът на българина е доста особен. Ако чува, че в съседите гърми и трещи, крещят и се бият, няма да си помръдне и пръста да позвъни на тел. 112, за да извика полиция. Не го вълнува дали някъде там под или над него в апартамента могат да убият жена или дете. Имаше преди години изключително показателен случай с вече бивш вътрешен министър. Съседът му пребивал жена си, а топполицаят всеки път влизал у тях да го усмирява и респектира. В един момент посинената жена го помолила да спре да й помага, защото го... “обича“. Стокхолмският синдром се шири в цял свят, но винаги трябва да се правят опити да се лекува. Има начин. Времето настъпи и у нас!
Виктория Пенкова
