- Г-н Василев, „Носорозите“ откриват #СценаБезГраници. Щастлив ли сте, че именно с ваша режисьорска постановка се дава началото?
- Спектакълът, с който откриваме #СценаБезГраници е резултат от работата ми с трупата на Албанския театър в Скопие. Това са изключително талантливи и отдадени актьори и срещата с тях беше много вдъхновяваща за мен, а както ми казаха и те самите – и за тях. „Носорозите“ е текст, който говори много ясно на съвременния зрител и заедно успяхме да намерим общ език към него.
Важно е да подчертаем, че инициативата не е свързана с една постановка, а с идеята да срещаме българската публика с различни театрални езици и култури. Това, че началото е с този спектакъл, е по-скоро символично – той поставя теми, които ще продължат да звучат и в останалата програма.
- Какво ви привлече в този прочит на Йожен Йонеско днес?
- Привлече ме колко съвременно звучи тази пиеса. Въпреки че е написана преди десетилетия, в нея се говори за загубата на индивидуалност, за натиска на тълпата, за изборите, които правим. Това са изключително разпознаваеми теми и днес. Йожен Йонеско казва, че най-абсурдното нещо е животът, а театърът е просто негово огледало. И да – днес имаме изключително много примери за това.
В моя режисьорски прочит говоря и за личната съвест и удобството да бъдеш като всички, как човек се опитва да се нагласи, да се промени, да следва линиите, в които съвремието ни напътства. На втори план има и друг прочит – как се променя самосъзнанието, как рушиш своята същност и започваш да търсиш друго, да се приобщаваш. А важното е да запазиш човешкото в себе си, защото другият избор е да тръгнеш към животинското и да се превърнеш в носорог. Интересуваше ме това как човек постепенно започва да се отказва от себе си, почти неусетно, за да заприлича и подражава на другите.
- Вие сам казвате, че това е история за избора между съвестта и удобството. Имаме ли днес повече хора, които избират удобството?
- Мисля, че днес изкушението да избереш удобството е по-голямо. Живеем в свят, в който е по-лесно да се слееш с мнозинството, отколкото да отстояваш позиция и да носиш отговорност за нея. Но в същото време не вярвам, че хората са станали по-слаби. По-скоро натискът е по-силен. Затова и изборът да останеш верен на себе си става още по-важен и в някакъв смисъл - по-труден.
- Къде днес виждате носорогизацията?
- Виждам я в моменти, в които хората спират да мислят самостоятелно и започват да повтарят готови мнения. Това може да се случи навсякъде. Наблюдаваме го в социалните мрежи, дори в ежедневни ситуации, в които е по-лесно да се съгласиш, отколкото да се противопоставиш. Носорогизацията не се случва изведнъж. Тя става постепенно чрез малките компромиси, които човек прави със себе си, докато накрая свикне с неща, които преди не би приел.
- Какво означава за вас #СценаБезГраници – културен обмен или нещо повече?
- #СценаБезГраници е преди всичко възможност да отворим сцената на Народния театър към света. Разбира се, това е културен обмен, но е и среща на различни театрални езици, естетики и начини на мислене. Ние осигуряваме възможност на българската публика да види големи и значими международни продукции като „Престъпление и наказание“ на словенския режисьор Йерней Лоренци, което ще гостува на нашата сцена през май. До края на юни сме предвидили гостуването на спектакли от различни европейски страни като Ирландия, Украйна, Чехия, Италия и др. Това разширява хоризонта – както на зрителите, така и на самия театър.
- Във време на разделение може ли театърът да бъде място за диалог между държави и общества?
- Театърът е едно от малкото места, на които хората се събират на живо и преживяват нещо заедно, независимо откъде идват. Той създава пространство за разбиране, показва различни гледни точки и ни кара да се поставим на мястото на другия. В този смисъл театърът може да бъде много силен посредник в един разговор, който иначе трудно се случва.
- Колко трудно се поддържа подобна международна инициатива?
- Не е лесно, защото изисква много добра организация и дългосрочно планиране. Работи се с различни театри, екипи и държави, което винаги носи своите предизвикателства. За щастие като директор на Народния театър имам късмета да разчитам на изключително силен екип. Такива инициативи не се случват благодарение на един човек, а са резултат от общи усилия и много добра координация.
- Темата в спектакъла е за натиска на мнозинството. Усещате ли подобен натиск и в реалния живот като директор?
- Все още живеем в нереформирано общество, което носи белезите на миналото си. Неслучайно наблюдаваме похвати от уж забравени времена, които до ден днешен реално дават посоката ни – доноси и скалъпени обвинения, създадени от бивши агенти или деца на върхушката. Всички примери, които мога да изброя за натиск върху Народния театър, са именно от такъв тип хора. Вижте например кои бяха в първите редици на атаката по театъра в навечерието на премиерата на спектакъла „Оръжията и човекът“, който Джон Малкович режисира. Това беше недопустим опит за цензура и добре подготвено активно мероприятие. Реално хората пред театъра бяха подведени и манипулирани и се стигна до изключително грозното нападение над актьори, служители, сградата на театъра. Не се поддадохме на натиска и бяхме подкрепени от публиката си, както и от международната театрална общност. Това е пример за натиск, който целият свят видя.
Не така видим натиск обаче се случваше в последната година, когато не само Народният театър, но и много други културни институти, не от приятелския кръг на бившия министър, бяха изправени до стената. Този път това се случи с орязване на бюджетите, с нередовни плащания от страна на Министерството на културата, което на практика блокираше голяма част от дейността.
Да не забравяме, че преди години имаше и друг министър, който създаде интриги в театъра с определена група привърженици, част от неговия приятелски кръг. Целта беше да кадрува и да управлява репертоара. Днес този министър е осъден окончателно от мен за дискриминация – вече има административно производство на ВАС, че спрямо мен в качеството ми на директор е осъществил дискриминация въз основа на тормоз по няколко признака – обществено положение, политическа принадлежност и убеждения.
- Лесно ли се отстоява позиция в среда, в която често има шум, напрежение и противопоставяне?
- Аз намирам отстояването на позиция за естествено. За мен е лесно, но може би не е така за хората около мен или екипа ми, защото ежедневно имат „приключения“. Реално си плащаш цената, когато имаш позиция - много хора не те харесват, защото позицията им се различава от твоята. Но въпреки това смятам, че човек трябва да отстоява позицията си, особено когато тя включва неща, за които си струва да се бориш – като формиране на вкус към културата, свободата на творците да посягат към различни теми, понякога непопулярни и неудобни, както и възможността публиката да намира това, което й харесва. Днес Народният театър може да се похвали с голямо разнообразие на темите и жанровете, които предлага на българската публика. Едно от нещата, за които се боря, е също тази публика да има достъп до успешни режисьори от международната сцена, чиито спектакли поставихме в последните години. Стана дума за Джон Малкович, но още – „Медея“ на Деклан Донелан и Ник Ормерод, „Глембаеви“ на Ивица Булян, „Хеда Габлер“ на Тимофей Кулябин, са само част от тези примери.
- Имаше и твърдения, че театърът е пред фалит. В какво реално състояние е институцията?
- Аз смятам, че националните културни институти трябва да минат на нова програма за финансиране от Министерството на културата, защото те са съпоставими и конкурентни със сходни такива от други европейски държави. Говорим от години за проблемите във финансирането на сценичните изкуства. Народният театър е един от десетките, които имат финансови проблеми. Обявихме, че театрите в България са в колапс първо в обща позиция с другите големи театри – Сатиричния театър, Театър „Българска армия“, Младежкия театър, Пловдивския, Варненския театър и други колеги. След това го казахме и на съвместна пресконференция. Безпрецедентно е това, което се случи – директорите на театри да се обединят с конкретни искания и да заявят – така повече не може, в трудна ситуация сме не защото няма публика, не защото няма пари и не защото не сме добри мениджъри. Просто системата на финансиране е морално остарява, не е балансирана и не отговаря на нуждите на сектора. Нямаме предвидимост на финансирането, а всяка година прехвърляме дълг от предишната година. Министърът на културата в служебното правителство Найден Тодоров присъства на тази пресконференция и се ангажира да работим по нова методика на финансиране заедно. Само преди дни той даде много ясен отговор по този въпрос. Финансовата ситуация не само на Народния театър, а почти на всички държавни културни институти в сферата на сценичните изкуства е тежка и в момента се търси вариант за смяна на системата на финансиране.
- Има ли опасност театърът като изкуство да започне да губи своята роля?
- Театърът винаги е реагирал на времето, в което съществува. И днес не е по-различно. Не мисля, че той може да загуби своята роля. Формите може да се променят, начинът на общуване с публиката също, но нуждата от жива среща и от споделено преживяване остава. Дори в дигиталното време, в което живеем.
- Какъв е изходът – както за Народния театър, така и за културата у нас?
- Изходът минава през диалог и ясна дългосрочна политика за сектора. Както казах - неслучайно директорите на водещите държавни културни институти излязохме с обща позиция – защото проблемите не са единични, а системни и изискват общо решение. За мен е важно Народният театър да продължи да работи на високо професионално ниво и да отстоява своя статут на национален културен институт, но това не може да се случва изолирано. Необходима е ясна стратегия, устойчиво финансиране, както и нещо много важно – отношение към културата като инвестиция, а не като разход. Това е ключово – парите за култура наистина са инвестиция в хората на България и без нея ще ни излезе скъпо. Вярвам, че когато има открит разговор между културните институции и държавата, могат да се намерят правилните решения. Потенциалът го има, въпросът е да бъде подкрепен с реални действия. Надявам се, че поставихме началото в последния месец и разчитам, че диалогът с Министерството на културата ще продължи.
- Оптимист ли сте за бъдещето на българския театър?
- Да! Българският театър има силни традиции, талантливи актьори и режисьори и публика, която продължава да търси тази среща. Последните отличия на Народния театър, включително и номинациите ни за Наградите ИКАР в категориите за водеща мъжка роля, поддържаща мъжка и женска роля, драматургичен текст, режисура и най-добър спектакъл, показват, че тази работа се забелязва и оценява. (бел. ред. - разговорът се осъществи ден преди връчването на Наградите ИКАР).
- В „Носорозите“ последният акт на бунт е да останеш човек. Трудно ли е днес да останеш човек в България?
- Трудно е, но не само в България. Това е един от въпросите на нашето време. Все по-често човек е изправен пред избора дали да бъде верен на себе си или да тръгне по по-лесния път. Да останеш човек означава да запазиш съвестта си, дори когато това не е удобно. От опит знам, че този избор никога не е лесен, но винаги е възможен.
Елизабет Методиева
