- Г-н Трад, вие сте силно свързан със Сирия и познавате добре нравите там, освен това сте специалист по близкоизточните въпроси и наблюдавате събитията отблизо. Бихте ли разяснили на нашите читатели колко са дълбоки промените в страната и как ще я променят?
- Промените в Сирия след падането на режима на Башар Асад са дълбоки и всеобхватни. Свалянето на Асад сложи край на над 50-годишното фактическо управление на семейството му, което управляваше Сирия с желязна ръка. Новото временно правителство, водено от кадри на бунтовническата ислямистка група Хаят Тахрир аш-Шам (ХТШ), обещава политически преход и демократични реформи и засега се справя с обещанията. Планира се 18-месечен преходен период, през който да се изготви нова конституция и да се проведат свободни избори. Именно в този период са най-големите трудности и опасности – възможността за залитане към авторитаризъм е налице при страни, преминаващи през политически и социален преход, излизащи от режим, продължил дълго.
Много сирийци празнуват края на режима, но изпитват и страх от несигурното бъдеще. За тези страхове помага разпространението на дезинформация и фалшиви новини, най-вече в онлайн платформи. Все пак предприятията започват да отварят отново, а хората се връщат на работа, което е изключително важно за възстановяването на страната. Политиките на режима на Асад, съчетани с брутални военни действия повече от 13 години, доведоха до срив на местната валута, разселвания, които навредиха нормалния ритъм на икономиката и ерозия на институциите вследствие на широката корупция.
Рискът от нова гражданска война остава, тъй като различни фракции се борят за влияние. В същото време Израел предприе ограничени военни действия в Южна Сирия. Съществуват също опасения относно съдбата на кюрдското малцинство и контрола върху петролните находища в североизточната част на страната.
- Нека обаче първо започнем със събитията в Израел и Газа. Там примирието е вече факт. Вие твърдите в няколко интервюта, че това примирие не може да бъде стабилно. Защо мислите така?
- Защото това ни показва историята и моделът до този момент и поне засега не виждам с какво ще бъде различно този път. На първо време трябва да се уточни, че не става дума за постигане на мир, а за спиране на огъня. Това е особено важно пояснение, когато обсъждаме сделката за Газа, тъй като поставя различна призма на събитията. Споразумението включва три етапа. Започва с размяна на заложници срещу палестински затворници, постепенно изтегляне на израелските сили и евентуално възстановяване на Газа. Това сме го виждали и преди, винаги се стига до нова ескалация или нарушаване на спирането на огъня. Нещо повече, очакваше се – аз също споделях това мнение – че след спирането на огъня в Газа израелските сили ще се пренасочат към Западния бряг, където също нарастваше напрежението, докато се водеха военни действия в Газа. Сега точно това става – израелската армия извършва операции срещу палестински фракции в град Дженин и вероятно ще засили натиска. Тези действия предизвикаха създаването на оперативна група за действия срещу израелските сили в Западния бряг от палестинската организация „Ислямски джихад“ и Хамас, а това може да доведе до рестартиране на военните действия в Газа. Не на последно място нито едно примирие няма да успее, докато не бъде решен основният политически въпрос за наличието на палестинска държавност.
- Всъщност на кой трябва да благодарим за това, че въпросното примирие е факт? В преговорите се включиха доста играчи. Започваме от САЩ и усилията и на двете администрации, но и също Катар, както и Египет, Турция... На кой принадлежи основният принос?
- Трудно е да се каже, но определено САЩ и Катар имат основна роля. Така например рамката на споразумението е до голяма степен дело на администрацията на Байдън, но прилагането зависи от Доналд Тръмп. Военните действия изтощиха Хамас и причиниха ужасяващи щети в Газа – спирането на огъня беше въпрос на време, като израелските сили също имаха нужда от прегрупиране и преосмисляне на действията. Някои коментатори смятат, че западните съюзници на Нетаняху искат много повече от него спирането на огъня, тъй като има нови и належащи геополитически въпроси като напрежението с Китай и продължаващата война на Русия срещу Украйна. Изглежда израелският премиер е бил притиснат от пратеника на Тръмп Стив Витков да се съгласи на компромиси и да подпише сделката. Това обаче не означава, че тя ще издържи или че няма да се появят спънки именно в контекста на различните интереси на страните, замесени в преговорите.
- Нетаняху каза, че е успял да промени Близкия изток, че го е прекроил. До каква степен това е вярно и как ще се промени регионът?
- Политическите изказвания в момента са нужни, за да консолидира влиянието си. Но Близкият изток определено преживява сериозни промени и войната в Газа, ударите срещу Хизбула, Хамас, Иран, хутите в Йемен имат своята роля в това прекрояване. Все още не сме усетили реалните измерения на разместването на пластовете. Така например нямаме представа докъде ще доведе израелската инвазия в Сирия и какви последици ще има; не знаем Китай как ще опита – или няма – да установи влияние в района; Русия и Иран имат какво още да постигнат, а има и местни трансформации – Ирак например, където има политически процеси, които могат да се отразят на съседните държави.
- Хамас тръгнаха да ликуват и заявяват, че това всъщност е тяхна победа. До каква степен може да се възприема примирието като победа? Изключвам несиметричния брой освободени от двете страни. Всъщност освободените палестинци са десетки пъти повече.
- Очаквано и двете страни обявиха победа, но е видимо, че едната е повече победител от другата. Газа е срината до основи. Унищожението е толкова голямо, че според някои оценки ще има райони, които никога няма да могат да бъдат възстановени отново, а за други ще са нужни милиарди в продължение на години. Населението на Газа е сериозно ударено и разбито. Цената, която палестинският народ плаща за амбициите на лидери, е голяма и кървава. Хамас няма бъдеще, което да е лесно – структурите на организацията няма да имат никога отново същия имидж сред палестинците, както преди. Преди самата атака върху Израел през октомври 2023-та процентът на одобрение на Хамас беше минимален. Хамас твърди, че е победила, но това е за пропагандата – в действителност организацията не е наясно дали ще запази офисите си в Катар, или ще търси ново убежище, вероятно в Алжир.
Последната война в Газа е преломен момент за палестинското национално движение. Предстоят трудни решения и сериозни проблеми. Насилието в Западния бряг ескалира, политическите сили са раздробени и липсва единство. В момента е много напрегнато и ако няма трайни решения за деескалация, ще видим още една война скоро.
- Всъщност какво е бъдещето на Хамас? Как ще влияе на събитията в Газа и до каква степен е отслабен?
- Както споменах, Хамас има проблеми дори с бъдещото си ръководство. Организацията успява да набира нови бойци, но това не е решение. Все пак Хамас изгуби около една трета от силите си, което е постижение на фона на 15 месеца война с Израел. Хамас, както и Хизбула в Ливан, трябва да решат до каква степен могат да продължават да се доверяват на Иран, който ги разглежда единствено като буфер с Израел и проводници на влияние.
- Израел изглежда се справя с всички предизвикателства от военен характер в района, дори с враг като Хизбула. Но какви ще са отношенията с новите власти в Дамаск?
- Много е рано да се каже - със сигурност е рано. Засега нещата не изглеждат добре предвид израелската офанзива и завземане на територия в Сирия.
- Израел побърза да унищожи военните арсенали на Асад, за да си гарантира гърба, но засега няма проява на враждебност от двете страни. Въпреки че новите лидери в Дамаск предупредиха Тел Авив за прекомерно присъствие в Голан.
- Сирия в момента не може да реагира кой знае колко. Както казахте, арсеналите, използвани от Асад, са почти напълно унищожени, а отбранителната инфраструктура беше влошена и преди войната. Новите лидери засега имат приоритет ограничаването на Иран и Руската федерация, но действията на Израел ще създадат огромно недоволство и впоследствие натиск този въпрос да бъде адресиран от Дамаск.
- От другата страна е Турция на Ердоган и кюрдите. Там какво да очакваме? Казвам го в един въпрос, но всъщност са два аспекта.
- Зависи за кои кюрди говорим. Често се изключва фактът, че кюрдското движение за самоопределение не е монолитно и включва разностранни съюзи. Например Иракски Кюрдистан поддържа отношения с Турция, докато Кюрдската работническа партия с нейните клонове в Сирия, Турция и Иран няма подобни намерения след пропадането за пореден път на мирния процес. Дългогодишният лидер Абдула Йоджелан е още в затвора, но неговото влияние стига все по-трудно до структурите извън Турция. В планината Кандил в Северен Ирак, където е една от основните бази на ПКК, командирите имат своя визия. В Иран е още по-сложна картината.
От друга страна, важи същият въпрос за Анкара – коя Турция? Ердоган все по-често обещава отстъпки на националистите и това има своите последици. Иронията е, че докато ПСР беше стриктна спрямо консервативните си политики, дори можеше да се говори за някакъв мирен процес. В момента това е невъзможно или много, много трудно за постигане. Турската армия провежда редовни операции в Северна Сирия и Ирак, унищожавайки командир след командир на ПКК, но крайният резултат е незадоволителен.
- Много се говори за това как ще се дава свобода в Сирия, свобода във всякакъв смисъл. Но все пак инцидентът с отказаното здрависване с Аналена Бербок... какво ни говори това, какво да очакваме? Християните вътре в страната също...
- Разбирате, че няма как да се случи даването на всякаква свобода – не се случва в демократични държави с институции на столетия, а какво остава за страна, изпитала върху себе си унищожителен режим в продължение на 60 години. Традицията на политическия живот е силно закърняла от периода на 1950-те, когато е имало плурализъм и що годе свободно общество. Когато партията Баас идва на власт и Хафез Асад окончателно консолидира властта си, последните наченки на политически живот са унищожени. Следващият период на относителни свободи е т.нар. Дамаска пролет от 2000 година, когато умира Хафез Асад, а синът му Башар Асад още не е стабилизирал позициите си. След 2001 година той затваря дискусионните групи, овладява пресата и налага рециклиран вид управление от времето на баща си, но с отчетливо олигархическо-мафиотски привкус. Светската държава е толкова делегитимирана в очите на мнозина сирийци заради наследството на Асад, че това е най-важната задача на новото управление – да върне вярата в институциите.
Въпросът за малцинствата е особено важен. Институциите и държавата не трябва да допускат фаворизиране подобно на системата в Ирак и Ливан, която унищожава демократичността на политическия процес, гарантирайки квоти за всяка общност. Подобни системи се провалят и водят до дестабилизация.
- Всъщност каква ще бъде Сирия утре?
- Отговорът на този въпрос е дълъг и съдържа много неизвестни. Няма как да знаем, уви. В момента е възможно всичко – само допреди три месеца никой не е мислел, че режим на близо 60 години може да бъде отстранен.
Сирия навлиза в нова ера, която ще прекрои региона. Смятам, че съюз на Анкара, Ербил и Дамаск би имал значително влияние върху региона, а също така ще служи на стратегическите интереси на Турция и Вашингтон.
За Анкара този съюз може да донесе стратегически печалби. Може да отнеме време, но е осъществимо - стабилизирана и силна Сирия би ограничила мобилността и дейностите на ПКК, отслабвайки способността й да действа свободно в региона.
- Ще се промени ли картината в района след идването на Тръмп на власт? Как и в каква посока? Кой ще е печелившият? Да очакваме ли още пренареждания на картите?
- Определено трябва да сме готови за още промени. Свидетели сме на исторически събития, които се случват въпреки желанията на редица политици – те имат своята динамика, която се обуславя от поредица взети решения през последните две десетилетия. Тръмп или друг лидер в Белия дом, в момента това е част от нюанса на отговора, но не е с най-същественото значение. Въпросът е до каква степен международната общност е готова за срива на системата за международна сигурност, който наблюдаваме в момента.
- Нас до каква степен ни касаят всички тези събития? Ето тук имаме много мигранти от Сирия, повечето интелигентни и образовани хора. Един общ поглед - ние как сме ситуирани в тези събития?
- България трябва да следи изкъсо събитията в Близкия изток. Независимо дали става дума за бежански поток или военни събития, страната ни няма лукса да стои безучастно и да наблюдава отстрани. Погледът на агенциите ни за сигурност е вече сериозно разширен, но този на политиците продължава да е изключително опростен и късоглед. Нужно е създаването на добра комуникация с експерти и учени, общи усилия, които да впрегнат потенциала на обществото с възможностите на държавата, но за целта е нужна политическа воля и осъзнаване на проблемите. Визионерството не е от чертите, които можем да видим в парламента.
Това е той:
- Руслан Трад е роден в София през 1987 г. Специалист по близкоизточните въпроси, анализатор, блогър и журналист
- Той е научен сътрудник в Лабораторията за цифрови изследвания (DFRLab) към Атлантическия съвет на САЩ
- Фокусът на анализ на Трад е Евразия, Сирия, конфликтите, способите на хибридната война и наемнически групи
- Работил е като рисков анализатор, консултант и военен журналист на свободна практика. През последните години работата му се фокусира върху OSINT разследвания и информационни операции
- Автор и съавтор на три книги и множество статии за гражданската война в Сирия, руската външна политика и сигурността
- Бил е кореспондент в различни страни: Ливан, Турция, Иракски Кюрдистан, Саудитска Арабия, Тунис и Тайланд
Иван Петрински
