- Доц. Пампоров, стряскащи ли са данните от новото преброяване на населението и къде трябва да е червената лампичка?
- Данните, по начина по който бяха анонсирани в публичното пространство, вероятно наистина са стреснали доста хора. Ако обаче следите демографските процеси, в тях няма никаква изненада. Нещо повече, НСИ този път не се справи добре с теренната работа и затова публикуваните данни стъпват на статистически процедури, познати като екстраполация и заместване – като използва данните от предходното преброяване и регистрите на ГРАО. Така данните отразяват тенденции, които и без друго наблюдаваме на годишна основа - раждаемост, смъртност, вътрешна и външна миграция. Което в известна степен пък обезсмисля самото преброяване.
- С 844 781 души сме намалели за последните 10 години, това ли наистина е най-големият срив у нас?
- Да, това е наистина най-големият спад от статистическа гледна точка, но той фактически беше заложен като очаквана тенденция в резултат от спад от 460 000 души през 1992 спрямо 1986 г. Причината е, че сега намаляването на населението се дължи на естествения процес по застаряване, а тогава спадът се случи механично - от огромната емиграционна вълна – първо, в резултат от възродителния процес и отварянето на границата с Турция през лятото на 1989 г., второ, с началото на прехода и миграцията към САЩ, Канада и Западна Европа.
- Смъртността ли е по-големият проблем или по-скоро външната миграция?
- И двете са значим проблем. Емиграцията се отразява негативно, защото засяга най-вече младите хора в репродуктивна възраст. На практика трайните емигранти стават граждани на други държави и раждат децата си там, а т.нар. циркулиращи/сезонни мигранти ограничават броя деца, които създават, защото са своеобразна пречка пред мобилността – трудно е както там да се намери къде да живее съответното семейство, така и тук да се намери кой да гледа т.нар. „сламени сираци“. Смъртността беше в нормални граници за Европа до началото на пандемията, но абсурдната параноя от ваксините и липсата на достатъчно болнични легла доведоха до това, че брутният коефициент за смъртност нарасна с 6 на 1000 души само за две години и от 15,5‰ през 2019 г., вече е 21,7‰. Това се отрази веднага и на средната продължителност на живота, която спадна с приблизително година и половина за мъжете и една година при жените само за периода на активната пандемия. Това на практика означава, че Ковид-19 засяга не само възрастните хора, но и хората в средните възрасти. Затова онези, които се върнаха заради т.нар. локдаун на Запад, ще заминат обратно.
- Обезлюдяването на селата ни всъщност не е нова тенденция, може ли обаче да бъде променена и по какъв начин?
- О, обезлюдяването на селата е процес, заложен с ускорената индустриализация след 1946 г., като на практика от 1985 г. насетне съотношението градско-селско население е приблизително сходно с това днес. Всъщност към момента това е водещата глобална тенденция и само в Африка селското население е по-голям дял от градското, но и там текат ускорени урбанизационни процеси и се очаква, че към 2050 в Африка градското население ще е 60%.
- Преди време се забелязваше обаче и обратната тенденция - връщане към селата. Само пандемията ли беше причината и наблюдава ли се още това?
- Трябва да си даваме сметка, че в България има 5000 села и 200 малки града от т.нар. селски тип. Сред тях се наблюдава голямо разнообразие от демографски процеси. Високопланинските села се обезлюдяват изключително интензивно и вече има места без население в тях. Големите равнинни села обаче в някои случаи продължават да се разрастват, защото в тях има всичко - училище, детска градина, здравен център, читалище, религиозен храм и т.н., и хората се чувстват пълноценно в тях. Важно е да се подчертае, че връщането към селата, което наблюдаваме през последните десетина години, не е връщане към селския начин на живот, а е по-скоро част от процес, познат в демографията като субурбанизация – т.е. създаване на предградия с ниско строителство, малък интензитет на застрояване и по-малка динамика на социалния живот. Казано иначе, това е процес на бягство от шума, задръстванията, мръсния въздух и пренаселването в градския център. София, Пловдив, Варна, Бургас и Велико Търново вече имат ясно изразени подобни пояси от села и малки градчета, в които се живее на 15-20 минути с кола от центъра на съответния град. Но такива процеси се наблюдават на практика във всички областни градове.
- Можем ли да говорим за т.нар. дигитални номади у нас и възможно ли е такива хора да променят негативната ситуация в селата?
- Дигиталните номади все още са екзотика в България – макар че страната има потенциал да реализира подобна тенденция в бъдеще. Това са хора със свободни професии, които могат да практикуват онлайн, и затова разни бизнес издания у нас често се изкушават да опишат каква прекрасна дестинация сме. Но не е съвсем така. Дигиталните номади са действително по-скоро млади хора – те имат нужда от места за интензивен нощен живот в края на работната седмица, социални контакти с хора, които говорят английски или френски например, но и мислят в перспектива – създаване на семейство, трайно устройване на живота. В България обаче има огромни социални неравенства между регионите. Почти всички села и малки градове са оставени на произвола на съдбата- няма институции, няма индустрия и съответно – цели райони се обезлюдяват. Към момента дигиталните номади сякаш се съсредоточават около Капана в Пловдив и районите „Възраждане“ и „Оборище“ в София. Нищо не можем да променим в селата, след като преди години един министър реши да „оптимизира“ държавата и закриха редица селски училища и здравни служби.
- Много се говореше за младите хора, които напускат страната ни. Има ли го и обратния процес?
- Процесите на външната миграция са динамични. Статистиката обаче показва, че страната напускат по-скоро хора на възраст 25-34 години, а онези, които се завръщат, са на възраст над 55 и деца на възраст 0-4. Ковид-19 за момент даде надежда, защото мерките в България бяха изключително либерални в сравнение с Австрия, Гърция и Франция например. Но за съжаление цените в супермаркетите вече настигнаха, а в някои случаи дори изпревариха тези в Южна и Централна Европа, но трудовите възнаграждения са в пъти по-ниски.
- Откъде дойде разликата в данните на преброяването на НСИ и данните на ЦИК за избирателните списъци? Само заради живеещите българи в чужбина ли?
- Избирателните списъци се изготвят от ГРАО на база регистрацията на гражданите по постоянен адрес. По тази причина има приблизително два милиона души повече, отколкото реално живеят в страната. Всеки емигрант обикновено има постоянен адрес, свързан с издаването на личната му карта. НСИ се опитва да обхвана реално живеещите тук. Но пак казвам, този път процедурата е съпроводена с твърде много екстраполации и замествания на липсващи данни, така че преброяването също не е панацея.
- Кажете като социолог и човек, който наблюдаваше кампаниите на партиите на терен, на какво се дължи ниската избирателна активност - само на умората на обществото от избори или има и нещо друго?
- Ако ГРАО признае, че няма информация за хората, живеещи в чужбина, или ако се постарае през регистрите на Гранична полиция да актуализира списъците (в момента няма такова задължение), то тогава вярвам, че изборната активност, която формално отчитаме, ще скочи до към 55-60%. Няма как да сме коректни в сметките при такива големи диаспори извън страната. Вероятно трябва да се помисли за нов начин – например с предварителна регистрация. Т.е. всеки български гражданин има право да гласува, но всеки трябва да е длъжен да обяви къде ще го направи – по постоянен или по настоящ адрес (тук или в чужбина). В момента има такава процедура само за някои секции в чужбина и само за хората, които желаят да гласуват по настоящ адрес. Не е нито трудно, нито страшно, просто трябва да се помисли за механизъм за оптимизация на този процес – така ще се изчистят и мъртвите души, а ще се пресече и изборният туризъм, при който човек може да гласува в една страна с паспорта си, а след това да бъде извозен с автобус и в България да гласува с личната си карта.
- Какъв е шансът обаче за съставяне на правителство?
- От теоретична гледна точка шансът е 50 на 50. Като човек, който следи кампанията, мога да кажа, че ако лидерите на партиите държат на думата и принципите си – вероятността клони към нула. ГЕРБ са токсични за останалите партии. ДПС – също. „Възраждане“ смятат за вреден всеки. Коалицията ПП-ДБ-БСП вече преживя един вот на недоверие и едва ли ще се осмели пак да стане заложник с правителство на малцинството. Единственият, който е готов на коалиция и политически компромиси, е Стефан Янев, но пък би било абсолютно несериозно от страна на президента, ако даде третия мандат на „Български възход“ – това все пак е седмата партия едва прескочила бариерата.
- Коя беше изненадата за вас?
- Ами нямаше изненада. ГЕРБ, ДПС и ДБ взеха горе-долу толкова, колкото обичайно получават. За БСП през януари бях направил прогноза, че – ако остане лидер Корнелия Нинова – ще продължи да спада до 210 хил. към 2025 г., така че 233 хил. (или 35 хил. по-малко за година) е съвсем в пресметнатата тенденция. Патриотичните формации са разединени, така че „Възраждане“ бележи ръст, но е на 100-150 хил. гласа от исторически най-добрите резултати както на „Атака“, така и на „Обединените патриоти“. Колегите от агенциите казваха, че „Продължаваме промяната“ бележи спад, а че „Български възход“ има вероятност да влезе. Така че резултатът сякаш беше предизвестен.
Това е той:
Алексей Пампоров е доцент в Института по философия и социология при БАН
Магистър е по културология (2001) и доктор по социология (2006)
Специализира демография в института „Макс Планк“ (Рощок, Германия) през 2002-2003 г.
Чете лекции по социология на семейството и антропологическа демография в СУ и демография и публични политики в ПУ
Яна Йорданова
