- Г-жо Христова, какво почувствахте, когато чухте за фаталния инцидент на „Струма“, как разбрахте за него?
- Разбрах в три и половина през нощта. Когато чух, настръхнах, защото знам какво е, особено за живите.
- Вие сте една от оцелелите в катастрофата край Своге през лятото на 2018 година, когато загинаха 20 души. Успяхте ли да го преживеете?
- То си е вечно в мен. Не мога да го преживея. Просто съчувствам на всички, защото е било още по-страшно, да горят живи.
- Мога ли да ви върна към инцидента през лятото на 2018 година? Какво усетихте, къде беше грешката и какво се случи тогава?
- Ние седяхме накрая на автобуса, предпоследната седалка, от лявата страна. Трябваше да спрем за почивка и кафе на Своге. Шофьорът не поиска да спре, защото някои от пътниците бързаха. И продължихме. Помня катастрофата. Той се удари в първата кола и не можа да овладее автобуса и отново последва удар в друг автомобил. После се ударихме в мантинелата и някой отпред извика - „Падаме!“. И това си спомням. Не помня как сме изхвърлени от автобуса, как сме падали надолу. Знам, че повече от двадесет метра сме се търкаляли надолу в дерето.
- Имате предвид, че сте дошли в съзнание чак когато вече бяхте долу?
- Долу се свестих и бях изхвърлена преди автобуса. Аз бях пред автобуса.
- Усетихте ли някакво напрежение, да кара по-бързо шофьорът?
- Аз после разбрах, че е имало ограничение, но да, караше по-бързо. Това е, което знам.
- Кога осъзнахте какво се случва? В този момент какво си мислехте? Предполагам, че човек си казва - жив ли съм?
- Точно така. Като отворих очите, си казах - жива ли съм, какво става?! Като погледнах, видях труповете. Пред мен беше една възрастна жена, която беше баба на едно момче, което също беше с нас. Видях да лежат двама мъже, още една жена. От дясната ми страна видях жена, която се изправи, хвана се за главата, видя, че аз мърдам. Отгоре, от пътя, хората викаха: „Има ли живи?“ Аз се опитах да извикам да се обадят на 112, но самата аз не си чувах гласа. След това дойде при мен Бистра, която е моя приятелка, също пътник в злощастната екскурзия, но ходеше и изглежда нямаше много травми, и ме попита „Какво стана?“ До мен беше детенцето, което се надигна един път и повече не го направи. На десния ми крак лежеше още една жена, която беше все още жива, поне докато дойдоха линейките. После не я чувствах да мърда. Усетих, че не мога да стана, да мръдна. Усетих ужасна болка в кръста, видях от лявата ми страна някаква тубичка и не знам с каква сила, но я взех и леко се повдигнах, за да сложа тубичката под кръста. После вече нямам представа за времето, започнаха да идват разни хора. Една жена, на която съм много благодарна, така и не разбрах коя е.
- Защо сте й благодарна?
- Тя мина през всеки един от хората, които бяха на земята, и помагаше с всички сили на тези, които са оцелели. Започна леко да ръми. Един от мъжете донесе найлони. Покриха ни, за да не ни вали, но аз не можех да дишам. Всички - и умрели, и живи, бяхме под найлона. Аз не можех да дишам и тя ми отвори найлона на главата, за да мога да дишам. Тичаше, на всеки искаше да помогне. Помня, че Бистра отиде към автобуса и след малко дойде с шофьора. Той се хвана за главата и каза: „Майко мила, какво направих?!“. И повече не съм ги видяла. Зад гърба ми се пищеше.
- Вие сте една от тежко пострадалите. Какви наранявания имахте, колко време трябваше, за да се възстановите физически?
- Имах счупване на прешлени. Бях седем дни в реанимация. Казаха, че трябва бързо да се оперирам, защото се държи на косъм, било до главния мозък. И ме свалиха в неврохирургията. Оперираха ме на 31-ви. Казаха, че е много тежка операция. Имам шест титаниеви импланти, които ще са в мен до живот.
- Тези импланти са на гръбначния стълб?
- На гръбначния стълб са, да. Няма да ги махат. На ръката имам шевове. На главата също имам. И цялата бях синя, на бучки.
- Възстановихте ли се физически, или все още усещате болки, нещо, което ще остане травма вследствие на ударите, които сте понесла при падането?
- Все още ги усещам и никога няма да се оправя. Вечно е студен гръбнакът. Като легна и докато се наместя, скърца. Това е за цял живот.
- Когато ви изписаха от болница и се почувствахте физически по-добре, мислехте ли за случката, за това, което сте преживели всички, какво почувствахте тогава? Промени ли се нещо?
- В началото не ми казаха, че има жертви от катастрофата и че е загинал и най-близкият ми човек - Емилия. Но като че ли имах някакво предчувствие. Докато бях в болница, близките ми не ми даваха да гледам нито телевизия, нито телефон. Деня преди да ме изпишат, сънувах, че има некролог на вратата на моята приятелка. На другия ден казах на роднините ми, че вече съм по-добре и трябва да ми кажат кой е жив и кой е починал. Но те отказаха и тогава аз им заявих, че знам, че Емилия е починала. А те ме попитаха - кой ти каза. Аз им отговорих, че го сънувах. И така. А на автобус не се качвах доскоро. За първи път ми беше миналата година, когато с две-три приятелки решихме да ходим на разходка в Банкя. Те се наговорили предварително, като целта им била да ме качат на автобус от градския транспорт. Аз отказах, но те успяха да ме убедят и като се качих, ръката ми стискаше много силно отпред седалката. След тази случка свикнах да се возя, но само на градските автобуси. А за екскурзия мисля, че вече никога няма да тръгна с автобус.
- Смятате ли, че това е можело да се предотврати? Дали трябва да се промени начинът, по който се отнасят с тази професия, защото шофьор на пътнически автобус е много отговорна професия. А много от тях понякога пренебрегват правилата за почивка и карат изморени?
- Това трябва да се промени по някакъв начин. Те трябва да знаят, че карат хора, а не някакъв товар отзад. За този случай казват, че е щяло да бъде по-добре, ако сме били с колани. Но аз не мисля така, смятам, че ако бяхме с колани, всички щяхме да бъдем мъртви.
- Казахте, че почти всяка нощ се будите в ранни зори.
- Да, от три до пет часа сутринта будувам.
- Това се случва след инцидента...
- Да, от стреса, иначе си бях спокойна.
- Преди инцидента мислили ли сте, че може да ви случи такова нещо?
- Мислила съм си и за това съм била предпазлива, но уви.
- Много хора казват, бог да прости хората и пак се качват на автобус, и пак пътуват, без да се притесняват.
- Пътуват, да. И хора, които са останали живи от нашия автобус, виждам, че ходят пак на екскурзия.
- Казахте, че сте сънували некролога на най-добрата ви приятелка, още преди да разберете, че сте я загубили. Имахте ли други такива сънища?
- Не, само това сънувах. Но мога да кажа, че ми се е случвало да говоря с Мимето (Емилия) през оградата, ние така си говорехме. При разговора я питах къде е, а тя ми отвръщаше, че е тук и че е оздравяла.
Стефка Христова е родена е в София на 29 декември 1957 г. Пенсионер от една година. Оцелява след катастрофата с автобус край Своге през лятото на 2018 година.
Елена Иванова
