Професор д-р Дилян Николчев е преподавател в Богословския факултет на СУ “Свети Климент Охридски“. Той е специалист в областта на църковното право и устройство и управление на Българската православна църква (БПЦ). Магистър по римско право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е в Института за изучаване на източните църкви в Регенсбург, Германия. Разговаряме с проф. Николчев за актуалните проблеми на БПЦ и разкола, който пося войната в Украйна.
- Професор Николчев, войната в Украйна изправи пред тежки дилеми целия православен свят. Правилна ли бе позицията на православната ни църква?
- За съжаление БПЦ изпадна в известна безтегловност в православното пространство още през 2016 г. по време на Критския Всеправославен събор, в който не участвахме. Тактиката на изчакването „Какво ще каже Москва“ породи една негативна тенденция, която си има своя стара инерция. Слава Богу, като че ли част от архиереите проумяха нещата и се предприеха едни по-адекватни действия. Разбира се, че има и такива, които продължават да градят един положителен образ на Руската православна църква, която се превърна в оръдие на Кремъл през последните години и особено след началото на войната в Украйна.
- Преди това обаче БПЦ бе поставена в деликатно положение с въпроса за автокефалията на македонската църква (МПЦ)?
- Това, което може да се оцени като положително в случая, е фактът, че БПЦ след десетилетие на мълчание се опита да изиграе някаква роля относно даването на независимост на македонската църква. Веднага обаче искам да подчертая, че тя няма този капацитет - нито академичен, нито административен, за да се ползва с доверие и авторитет сред останалите поместни православни църкви. И тук отново ще се позова на нейното неучастие в Критския събор. Тя се опита да „влезе в играта“, казано разговорно, но резултатът бе предизвестен - в смисъл, че нейната дума няма да тежи. Нека не забравяме, че в списъка по реда на старшинство на православните църкви – такъв, какъвто е подреден преди векове – тя се намира във втората половина, което я прави не толкова авторитетна. Но добре е, че тя не реагира първосигнално и изчаква издаване на томоса от Вселенската патриаршия. Но докато въпросът с признаването на МПЦ все още не е окончателно решен, независимо от свалянето на схизмата, на различните декларации и официални документи, както от страна на Вселенската патриаршия, така и на Сръбската православна църква, все още има какво да се направи за защита на българските исторически права. Защото македонската църква сега трябва да бъде призната от всички поместни православни църкви.
- Нещата около признаването на украинската църква обаче бяха още по-сложни?
- Имаше индикации, че Светият синод ще вземе решение по въпроса за признаването на автокефалната украинската църква още преди войната. Тогава моят съвет към някои от архиереите, които се допитаха до мен, бе да се изчака позицията на останалите поместни църкви. Още повече че от украинска страна нямаше такова искане преди издаването на томоса от Вселенската патриаршия. Тогава синодът преодоля емоциите, защото всеки архиерей можеше да постави на преден план своите политически пристрастия. Аз лично бих казал – да, БПЦ трябваше да признае веднага автокефалията на Православната църква на Украйна (ПЦУ). Но в случая няма място за емоции, а трябва да се следва опитът на установената традиция през вековете и съответните канонични процедури.
- Вие твърдите, че руската църква се е превърнала в оръдие на геополитическите амбиции на Кремъл. Не е ли това притеснително за съдбата на православието въобще?
- Една статистика показва, че след започването на войната в Украйна, именно поради тази прокремълска позиция на Московската патриаршия, определящите се като православни в Украйна са намалели, а броят на католиците, протестантите и атеисти се е удвоил.
Това е нормална негативна реакция на поведението на Руската православна църква. Но по принцип към подобни статистики относно религиозната принадлежност е желателно да се отнасяме критично. В България 80% от хората се определят като православни. Но колко от тях стъпват въобще в църква, освен на венчавки, опела и кръщенета? Колко от тях могат да кажат „Отче наш“ или „Символ веруюто“? За тях православието се свежда до великденските козунаци, съборите и курбаните. Впрочем същото важи и за самата Русия, където като православни се определят 50 процента от населението. Но не повече от 7-8% може да се смятат за истински вярващи по всичките критерии - които се изповядват, причестяват и така нататък.
- Това ли са предизвикателствата и пред родната църква – да превърне „битовите християни“ в истински?
- Да, нашата църква е натоварена с подобни очаквания. Те обаче по никакъв начин не могат да бъдат обединени под общ знаменател. Защото една част от обществото очаква от православната ни църква да заеме националистически позиции, друга голяма група акцентира върху социалната и религиозно просветната дейност, на което впрочем наблягат и медиите. И е добре, че именно тази тенденция е доминираща. Затова са и големите очаквания църквата да се върне към своята изначална същност като носител и защитник на универсалните човешки ценности.
- Сега обаче виждаме, че политиците използват църквата в своята предизборна пропаганда. Най-актуално в момента е „общият фронт“ срещу джендър идеологията. Какво е мястото на църквата в този случай?
- Относно джендър идеологията, както и кореспондиращата с нея тема за Истанбулската конвенция, тези неща не бяха добре артикулирани в публичното пространство. И това доведе до действия и прояви, които аз лично не мога да нарека църковни, защото придобиха наистина политическа и националистическа окраска. Това се отнася и до други етични проблеми, например като репродуктивната медицина и сурогатното майчинство. Тогава митрополити дори влязоха в парламента, за да заявят позицията на Светия синод, но в крайна сметка не се прие нищо.
- С една дума църквата не може да избяга от политиката, нали така?
- Да, и това е големият въпрос – доколко е отделена църквата от държавата. И по-конкретно след 1989 г. Защото иначе това формално е закрепено още от т. нар. Димитровска конституция от 1947 г. Този принцип е възприет от всички модерни държави, но в българския контекст звучи твърде двусмислено. Много често това е само параван, фасада, зад които се крият съвсем други реалности. Аз съм много критично настроен към политиката на ГЕРБ-СДС към БПЦ по време на тяхното управление. Не се учудвам на славословията на един владика по адрес на Бойко Борисов. Има защо - потекоха потоци от пари за строеж на нови църкви и манастири и за ремонти на старите. Но най-вече – държавният бюджет пое заплатите на свещениците, изравнени с учителските.
- Къде е тогава разделението между църква и държава?
- Владиците твърдяха, че им е трудно да осигурят заплатите на свещеничеството.
Още една заблуда – че БПЦ е бедна. Никак не е бедна! От прозореца на моята зала в Богословския факултет често посочвам на студентите сградите около площад „Света Неделя“. Половината от тях са собственост на БПЦ – или директно на Светия синод, или на Софийска митрополия, или на храм „Света Неделя“. Или земята под други, като например парцелът, върху който се намира Министерството на здравеопазването. Тук големият проблем е липсата на прозрачност относно финансите на Светия синод. Никой не знае какви са приходите и разходите на БПЦ като цяло. Както за Светия синод, така и по отделните митрополии. Което означава и още нещо – че Светият синод не спазва решенията, които сам е приел на Шестия църковно-народен събор, състоял се през 2008 г. в Рилския манастир. Там има решение за създаването на централизиран бюджет, както и да се направи регистър на църковните имоти в България. Нищо от това не е изпълнено. Шегувам се, че ще пиша шестица на този студент, който може да покаже какви са приходите и разходите на православната ни църква. Светият синод не спазва дори основния принцип на самото устройство на БПЦ – свикването на Църковно-народен събор. В Устава е изрично казано, че такъв се провежда на всеки 4 години. Само че след 2008 г. досега няма нито един. Следващият трябваше да се проведе през 2012 г. Но тогава бяха излезли досиета на владиците - сътрудници на Държавна сигурност (ДС), и имаше основателни опасения, че на събора можеше да се стигне до сериозни сътресения. А и патриарх Максим беше вече на смъртно легло, което още повече усложняваше ситуацията.
- Все пак не можете да отречете, че БПЦ се промени доста през последните десетина години?
- Това е така. Преди всичко започна да реагира сравнително бързо и адекватно на обществените проблеми. Като например при сблъсъка в Катуница между българи и роми през 2011 г., където можеше да се стигне и до кръвопролитие. Тогава Светият синод излезе с навременно и много силно изявление, осъждащо насилието и езика на расовата омразата. И призова към спазването на закона и решаване на проблема в духа на християнските ценности. С което спомогна много за успокояване на напрежението, което не се знаеше до къде щеше да ескалира. Друг положителен момент е обновлението на кадрите. Навлезе едно ново, образовано и енергично поколение духовници, които със своята ерудиция, поведение и дейност допринесе много за положителното отношение към самата църква в обществото. За съжаление това дори предизвика ревност у някои митрополити. И има случаи, в които те им пречат и дори им налагат административни наказания за социалната или друга дейност, която се опитват да развият в енориите си, вместо да им помагат и да ги поощряват.
- От вашите думи излиза, че църквата у нас си остава една средновековна феодална институция?
- Точно такава е моята позиция. Причината за това е, че в Устава й липсват ясни критерии за контрол върху дейността на митрополитите. В него се пише много за правата им и съвсем малко за отговорностите им. Дори там, където става въпрос за тях, не е казано каква е процедурата за контрол. Така че наистина днес може да се говори за абсолютна власт на митрополитите в техните епархии. На теория те трябва да бъдат контролирани от епархийските съвети или други институции, но на практика това го няма. Самият публичен образ на някои архиереи, връзките им с местния бизнес и политика свидетелстват за това. Да не говорим за самолюбивата гордост и демонстрация на власт, която се изрази в прословутото раздаване на архонтски титли. Такъв сан в БПЦ никога не е съществувал, но трябваше Светият синод изрично да го забрани. Но въпреки това тази практиката продължава.
Константин Събчев
