- Доц. Тодоров, ще обясните ли защо операциите при хора с наднормено тегло, каквито все по-често се срещат в България, са по-сложни?
- Ооо, те са наистина много трудни. Дори вчера (б.р. - интервюто е взето на 1 август) имах една пациентка с голямо тегло над нормата. Правихме роботизирана операция, но инструментите ни на някакъв етап бяха късички. Трябваше да сменим инструментите. Добре, че имаме втори комплект за по-дебели хора. Защото по едно време се оказа, че на този голям човек стандартните инструменти малеят. Другото при хората с наднормено тегло е, че влезе ли някаква инфекция през кожата в подкожието, положението става сериозно. В подкожието има много храна и малко защитни сили. Там ги няма войничетата на имунната система, защото е много слабо кръвоснабдено. Получава се все едно крадци да влязат в хазната или държавния резерв. Има всичко, а няма кой да го пази и може да правиш всякакви зулуми.
- Роботизираната хирургия използва ли се вече при повече случаи?
- Да, разбира се. Готиното, което имаме в нашата болница, е, че имаме единственият за Европа функциониращ китайски робот. Сега, много странно звучи като повод за гордост, но имах закачка с едни пациенти. Питаха ме какъв ви е роботът, Да Винчи ли е, викам не е Да Винчи, китайски е. Ооо, благодаря, добре... и ми затвориха телефон. А всъщност какво се оказа. Сядам аз за първи път на Да Винчи. Беше преди около 2 месеца. Иначе съм се учил на китайския, който се казва Тоумай. Това е френска дума, измислена от френски археолози, които през 2007 година откриват в пустинята в Чад един полусмачкан череп и бедрена кост и се оказва, че правят пробив в науката, защото откриват свързващото звено между човешкия род – хуманоидите и шимпанзетата. Там, където еволюцията ни е разделила на двата клона – на маймуни и на хуманоиди. Всъщност Тоумаите са били първите маймуни, които са можели да се изправят и да ходят на два крака за по няколко часа. Можели са и да правят някакви неща с ръцете и палецът е започнал да опозира на другите пръсти. Китайците, когато правят продукт за външния пазар, гледат да му дадат някакво известно и лесно приложимо име. Всъщност това никой не го знае почти, но те са счели, че е много подходящо за техния робот, който има ръце. Това беше отклонение, но какво установих, когато от китайски робот седнах на американския. Да Винчи не чувства какво пипа. Като седнеш на конзолата, с която управляваш ръчките на твоите ръце, не чувстваш какво пипаш с ръцете на робота. Докато китайците, които сигурно са разглобили няколко Да Винчита, прекопирали са ги напълно и са направили техния робот като пълно копие, но са вложили и рецептори за налягане, които предават обратно на ръкохватките какво пипаш, колко го дърпаш и колко еластично. Така освен под око и със собствените си ръце хирургът усеща какво прави. Беше много уау, когато установих, че едва ли не копието е по-добро от оригинала. Тук това се оказа много позитивно и исках да си работя с нашия робот. Инженерите от поддръжката на робота Да Винчи ми издадоха още една тайна. Да Винчито, като го разпънеш докрай, е много леко в основата си и центърът на тежестта му се измества и започва да прави едни фини вибрации, които не се усещат на ръцете, но замъгляват образа на камерата. Докато нашият звяр е два пъти по-тежък от Да Винчи и няма никакъв такъв проблем.
- При какви заболявания най-често се налага и кога е най-ефективна роботизираната хирургия?
- Най-ефективно е, когато пациентът никога не е бил опериран и не е било влизано в коремната му кухина, за да е сигурно, че при влизането няма да нараним евентуални сраствания между предна коремна стена и вътрешен орган. Черва например. Той може да бъде използван за абсолютно всичко – от апандисит до резекция на черен дроб или панкреас, по народному казано, може и трансплантация да се направи с него. Може да се шие всичко. Идеята е, че роботът е направен изключително и най-голямата му сила е онкологичната хирургия. Има между 30 и 70 пъти увеличение. Може да видиш нещо, което под око няма да видиш и ти помага да изчистиш нещо, което няма как да го изчистиш под око - отворено или при друга безкръвна операция. Дава ти много по-голяма свобода на движение. Дава ти движения, които имитират напълно човешката ръка, а както казах, има и чувствителност, като пипаш. Другото, което е, че виждаш кръвоносните съдчета и лимфните съдчета, които по принцип са по-тънки от косъм. Хем виждаш всичко, хем си толкова фин и нежен към тъканите. При последната операция, която направихме, махнахме голяма част от дебелото черво заради онкологично заболяване с кръвозагуба, колкото едно напоено тампонче за грим. Нищо, пет капки кръв. Така пациентът може още вечерта след операцията да стане и да се разхожда. Все едно, че не е било. Реално има четири дупчици на корема, през които са влезли ръчичките на робота.
- С вас за това е хубаво да си говорим, защото имате по-оптимистичен поглед...
- ...Ама те сегашните роботи са гиганти. Следващото поколение, което ще се появи, ще бъдат и малки. Ще се минимизират с още по-фини ръчички... Хирургията ще стане още по-фина и миниинвазивна.
- Има ли нещо оптимистично и от гледна точка на наистина тежките диагнози?
- Това, което мога да кажа, е, че например за онкологичните заболявания българинът малко или много започна да си обръща повече внимание. Тук трябва да отбележим двете функции на интернета. Едната е, че много наплашва хората. Това е лошата му функция и заради нея често казваме на пациентите да не четат в интернет. Те обаче четат и се наплашват. Тези, които са много страхливи, идват на доктор да се прегледат, дори и да няма нужда. И в София, и в провинцията има много хора, които се грижат за себе си и знаят кога при какъв лекар са били и за какво са се консултирали. Българинът излезе от стереотипа, да дойде полуумрял и едва дишащ и да се бие в гърдите, че за първи път идва на доктор. Няма го вече този просташко-идеалистичен образ, според който човек е много добър, понеже никога не е ходил да се прегледа. Определено ми харесва това, което се случва.
- Ако се върнем към роботизираната хирургия, има ли ограничения тя да се използва при по-възрастни пациенти и от какво произтичат?
- Специфично и индивидуално подхождаме. Със сигурност технологията е много по-щадяща и по-ефективна. Имах обаче и обратния случай. Наскоро оперирах 84-годишна жена от онкологично заболяване. Тя много искаше с робота, като се оказа, че мен са ме препоръчали точно заради нашия робот. Но при нея се оказа, че клапите на сърцето й от възрастта вече не работят както трябва. Кардиолозите казаха, че ако се раздуе коремът, което винаги се прави, за да има място къде да работим, това няма да й се отрази добре на функцията на сърцето и се наложи да я оперираме отворено, за съжаление. Иначе щеше да стане много хубаво, но този фактор ни лимитира. Така че всичко е до преценка спрямо конкретния пациент.
- Много ли по-скъпи за роботизираните операции?
- Не. Здравната каса вече има нова пътека, която поема самите инструменти, които се ползват, и така пациентът няма да доплаща повече. Тепърва ще започнат да се отчита тази нова пътека и ще видим как НЗОК ще работи с нея, но доколкото ни се каза, би трябвало да се поема лечението и финансовата част да не е водещ мотив при избора на лечението. В крайна сметка всички се водим от това, че трябва да се помогне на пациента.
- Какво е вашето отношение по темата с младите лекари и специализанти в България?
- За тях има следното нещо. Държавата се оплаква, че няма лекари и медицинските университети вдигнаха бройката на студентите, които обучават. Аз, когато влязох да уча медицина през 2003 година, випускът ни беше от 120 човека. Сега е доста по-голям и мисля, че е от два потока по 220, което ще рече около 440-450 човека, които се обучават всяка година поне в Медицинския университет в София. Имаме още Плевен, Варна, Пловдив и Стара Загора. Това са доста хора, които се обучават. Повечето хора бягат от провинцията и се набутват в София. Защо го правят? Защото в провинциалните болници няма места за специализации. Там е много трудно да си намериш място за специализация, докато ако останеш в столицата, все ще успееш. Проблемът на политиците е, че не отпускат достатъчно места за специализации. Абе, отворете ги, пуснете лимитите, пуснете навсякъде места от всички специалности. Нека за 10 години се нароят специализанти. Като се отвори процесът след 5 години, ще има всякакви специалисти. Като се натрупат всички в София, ще стоят една-две години, ще останат гладни и ще си хванат пътя за провинцията по естествен начин. Самата природа на човешкото общество е такава, че те ще се пръснат. Ще се получи точно ефектът, който се получи с един мой съученик и колега. Той се опита да остане в София, не му се отвори парашутът. Отиде в Благоевград, стана кардиолог и дойде на един курс, където се събирахме за 15 години от завършването или нещо такова. Той беше вече заместник-шеф на отделение. Беше идвал на курс в една от големите кардиологични болници в София и там едни колеги около нашата възраст му се таралежили колко коронарографии правят и колко стентове са сложили. Той свел глава и ги питал по колко са сложили. Единият казал 75, другият 40, той им отговорил, че предния ден в провинцията му бил 856-ият. Оказва, че там има по-голямо търсене и като един-единствен, естествено, ще натрупа повече опит. Друг пример мога да дам с моя съквартирант от Студентски град, който е стоматолог. Опита да остане в София, но в крайна сметка се върна в родния си град и там за около две години уби всички стоматолози, защото е много добър.
- Конкретно по темата със заплащането им какво ще кажете?
- Добре де, нека го помислим и от човешка гледна точка. Всеки един човек какво иска? Да кажем, че е на 26-27 години? На тия години човек иска едно нещо. Ако е имал благоразумието или неблагоразумието да се ожени като студент, съответно има семейство и има едно или две дечица, за които трябва да се грижи. Заплатата им трябва и за да могат да специализират, а специализантите, да знаете, че ги товарят най-много. Тази заплата със сигурност трябва да стига и за детегледачка. Защото детето дори да ходи на детска градина, родителят често се налага да отсъства. Имам дъщеря, която вече стана на 11, но докато стана на 6, схемата беше – два дни ходим, две седмици не ходим. Когато са двама родители, които най-често са лекари, защото така се случва в нашата професия, единият трябва да ходи на работа, а другият трябва да отсъства и започваме да се гледаме и да ставаме врагове... И после защо се разбивали семейства и защо нямало специализанти. Трябва инвестиция, за да получим такива кадри, които ни трябват за провинцията. Но инвестицията не е толкова страшна, ако се отпуснат места за специализации. Но те сега казват: Ще пуснем само три места кардиология и пет места за очен, защото имаме много кардиолози и много очни. Добре де, пусни им 100 места за всички специалности. Нека да се набият в една. Като се пръкнат 100 кардиолози и няма къде да си намерят място, те ще отидат в провинцията. Ще запълнят дупките и в Оряхово, и в Козлодуй, и в Дулово, и в смолянските села, и в Петрич, и в Малко Търново, и в Тополовград. В цяла България. Да, ще липсват очни, но ще се появят следващата година. Да. Ако се погледне списъкът със специализациите, той е някаква гавра на фона на общата липса на специалисти в България. Пускат места, все едно че сме презадоволени с кадри, а аз не ги виждам. Иначе човек, като завърши медицина, за разлика от стоматологията, в която от втория семестър на трети курс се започва да се правят зъби на минимални цени за оценка и работят с ръцете си, освен да станеш личен лекар друго не можеш. Ама и лични лекари има достатъчно. Според мен е важно тези млади лекари да могат да стават специалисти по нещо.
- Къде има най-големи дефицити на специалисти?
- Няма обща статистика, но в моя роден край – в Козлодуй, има един уролог между 60 и 70 години, който е обхванал част от Врачанска област, която опира на Дунав плюс половината Монтанска област. Е, добре, ако тоя човек реши да отиде на море за един месец, какво ще стане? В оня край до Дунав тия две области ще останат без уролог ли? Добре, че България не е много голяма и хората могат да пътуват до София. Но София не е всичко. Това е град държава. Не живеем в Древна Гърция.
ТОВА Е ТОЙ:
Доц. Радослав Тодоров завършва Медицинския университет-София през 2009 г.
Придобива специалност „Хирургия“ през 2016 г., а през 2020 г. придобива научна и образователна степен "доктор" след защита на дисертационен труд на тема: Постоперативни панкреатити.
Професионалните му интереси са в областта на чернодробно-панкреатична хирургия, лапароскопската и миниинвазивната хирургия, онкологична хирургия и онкология, лечение на хронични и трудно заздравяващи рани и язви
От 2024 година е доцент в УМБАЛ „Александровска“
Людмил Христов
