С героизма на една позабравена българска учителка от Вардарска Македония сме длъжни да запознаем читателите. Със своята смела постъпка тя предотвратява наглите опити на сърбомани да заграбят български църковен имот.
Екатерина Симидчиева е родена в Скопие през 1872 година. Завършва Солунската българска девическа гимназия, след което заминава за Куманово, където е учителка в българското екзархийско училище. Омъжва се за Авксенти Георгиев Борозанов – син на богат и влиятелен българин от града. Ражда им се син Борис. Там основава първото женско благотворително дружество.
Младата учителка е привлечена във ВМОРО от Гьорче Петров и със съпруга си Авксенти Георгиев се отдават на апостолска дейност. Тя тайно пренася писма като куриер на организацията от село на село, среща се с Даме Груев. На годишно тържество при завършване на учебната година пред турския валия тя захвърля даденото й да прочете стихотворение и смело изрича бунтовни слова.
Защитничка
Сърбоманите в Куманово с подкрепата на османската власт правят опит да заграбят български църковен имот и започват да изграждат в него сръбска църква. Макар и в напреднала бременност с второ дете смелата учителка Екатерина Симидчиева предвожда кумановските жени в защита на българщината.
На 24 август 1899 г. напрежението в Куманово се нажежава. Десетки българки, водени от безстрашната Екатерина, влизат в църковната нива, където преди това сърбоманите са изкопали основите и поставили основния камък на своя църква. Смелите жени зариват положените незаконно основи. Османската власт веднага изпраща подразделение войници. Пред надянатите ножове на пушките им Екатерина произнася смело гневните слова: „Няма да мръднем оттук. Ние сме на бащинията си. Никой няма право да ни изпъди!“.
Започва неравна схватка. Низамите насилствено изтласкват от нивата негодуващите българки. Мнозина жени са ранени, не е пощадена и видимо бременната им предводителка – учителката Екатерина. Ударена е в корема от османски приклад. Тежко ранена, няколко дни по-късно тя помята и от предизвиканите усложнения на 2 септември (14 септ. нов стил) издъхва.
Амазонка
Ден по-късно погребалното шествие се превръща в митинг, след който сръбската пропаганда е прогонена от Куманово. Нейният съпруг Авксентий и от името на 2-годишния им син Борис публикува траурен некролог:„Благодаримъ на цѣлото Кумановско българско общество, което съ присѫствието си на погребението доказа, че знае да цѣни своитѣ. Благодаримъ на всички оратори, които говориха при погребението така трогателно, щото цѣлата публика пролѣ горѣщи сълзи…“
Български вестник сравнява Екатерина Симидчиева с Райна Княгиня: „Днесъ, когато Македония се намира въ сѫщото положение, въ което и България се намираше прѣди 25 години, ний виждаме покойната Екатерина начело на Кумановскитѣ Амазонки съ рискъ на своя животъ да отива срѣщу огненитѣ стрѣли на сръбския шовинизмъ, срѣщу остритѣ щикове на турскитѣ низами. Появяванието на Райна въ Срѣдната гора бѣше началото на оная страшна катастрофа, която стана причина за изгинването на цѣло поколѣние и за прѣдизвикване на Руско-турската война. Появяванието на Кумановската героиня не ще да е пакъ безъ нѣкое праздно послѣдствие. Когато и женитѣ почнаха да възставатъ срѣщу кървавия полумѣсецъ, когато и въ тѣхната срѣда почнаха да падатъ жѣртви и да се раждатъ самоотвержени борци, тогава ний трѣбва да разберемъ, че стоимъ прѣдъ прагътъ на единъ страшенъ вулканъ, който въ недалечното бѫдеще ще изригне свойта кървава лава.“
Дружества
След нейното убийство из цяла България се провеждат панихиди и многолюдни протести. Започва създаването на женски благотворителни дружества, носещи нейното име. Първото македоно-одринско благотворително дружество „Екатерина Авксентиева Симидчиева“ е учредено още на 3 октомври 1899 г. в София. Провеждат се вечеринки, на които известни български общественици и интелектуалци четат реферати за националноосвободителните борби на българите в Македония. Дружества са образувани в Русе и на други места.
През 1909 година и в Скопие е основано женско благотворително дружество на нейното име. В Брюксел също се създава женско дружество „Е. А. Симидчиева“. По време на българското управление в Македония през Втората световна война на нейно име са кръстени читалищата в град Куманово и в кумановското село Градище.
Съпругът
Авксенти Георгиев Борозанов, съпруг на героинята, е роден в Куманово. През 1890 г. завършва с петия випуск Солунската българска мъжка гимназия. Присъединява се към ВМОРО и е верен съратник на Борис Сарафов. След убийството на Екатерина и след Кумановската афера от ноември-декември 1900 година той се преселва в София с невръстния им син Борис.
Авксенти е представител на Кумановското братство на Учредителния събор на Съюза на македонските емигрантски организации, проведен в София от 22 до 25 ноември 1918 година.
Борис Авксентиев Борозанов е роден на 8 октомври 1897 година. След смъртта на майка си заживява с баща си в свободна България. Завършва Първа мъжка гимназия в София, от ученик се увлича по литературата и театъра, който става негова съдба.
Актьорът
Борис Борозанов завършва Драматичната школа към Народния театър. Печели обявения от Народния театър конкурс за актьори и от 1920 година е назначен за редовен артист. През 1924 година завършва школата на Исак Даниел, а по-късно и школата на Николай Масалитинов.
От 1920 до 1951 година Борозанов играе над 100 роли в Народния театър. В 1929 година създава детския театър към Народния театър, като почти целият репертоар е от български пиеси. Самият Борозанов пише пиеси, драматизира приказки и режисира. Автор е на либретото на операта „Саламбо“ по едноименната творба на Гюстав Флобер с музика на Веселин Стоянов.
Борис Борозанов се проявява и в киното. През 1922 година играе в един от първите български филми „Под старото небе“. По-късно пише сценарии и режисира близо десет филма. Името му е трайно свързано с първия български държавен филм „Калин орелът“, гледан от над два милиона зрители. Филмът се прожектира не само в София и България, но и в Стокхолм и Москва. Отличен е с награда на фестивала в Карлови Вари през 1950 година. Режисьор е на 11 филма, а сценарист на други 5.
В годината на нейната смърт Иван Вазов й посвещава стихотворението ГЕРОИНЯ
(Екатерина Авксентиева Симидчиева)
Поклон, сестро! Дух велик, незнаен
крил се в тебе - героиньо мила -
и гневът на цял народ отчаен
със стихийна сила.
И сега те виждам как прекрасна,
лъвица разярена,
падаш жертва на борба ужасна -
млада покосена.
Сякаш чувам: „Ето мойте гърди
слаби, женски - бийте, не отстъпам!
Таз земя е наша - и ще бъде.
Тук мра - не се дръпам!
Мра за род и чест, от радост пълна.
Сестри, не плачете за мен, моля."
Ти умря и хладен гроб погълна
крехко тяло и желязна воля,
И ечи гласът ти пак през гроба,
носи се от две страни на Рила,
за да влива пламък нов у роба,
нам дълга да сочи с нова сила.
Той звучи: O сестри, майки, дайте
същия пример на братя, чада!
Как се прав стои, мъже, узнайте -
как се честно пада.
Поклон, сестро - вечно у нас жива!
Поклон на борците чудни, нови -
на земята, де цъфтят такива
майки и гробове!
София, 1899 г .
Румен Жерев
