- Старшина Мечкаров, какво се случи? Защо ви евакуираха по спешност от мисията на НАТО в Багдад?
- Мисията беше небойна, така се водеше до нощта на 28 февруари, когато Израел нанесе първите удари по Иран. Още същата вечер започнаха ежедневни атаки срещу американското посолство в Багдад, което е едно от най-големите в света. В непосредствена близост до него се намираше и базата, в която работехме.
- Всяка вечер около вас са избухвали бомби.
- Да. Всяка вечер. На не повече от 20 метра от нас. Говорим за атаки с дронове, ракети и импровизирани взривни устройства.
- Как се чувства човек, когато около него падат ракети и избухват бомби?
- Изпитваш страх. Не може да се каже, че си спокоен. Но много бързо осъзнаваш, че си част от хората, които поддържат реда в базата. Говоря конкретно за Военната полиция. На нас разчитаха всички и трябваше много бързо да намериш своето място в тази ситуация.
- Вие бяхте единственият български военен полицай там?
- Да. Имаше още няколко души от Българската армия, които бяха съветници на иракската армия. Но аз бях единственият български военен полицай. До 28 февруари, докато мисията беше небойна, основните ни задачи бяха свързани с поддържането на реда в базата – предотвратяване на внасяне на алкохол и забранени вещества, контрол върху взаимоотношенията между военнослужещите и недопускане на конфликти. В базата имаше представители на повече от 30 националности и когато обстановката е спокойна, понякога хората си позволяват нерегламентирани действия. Нашата работа беше да ги предотвратяваме.
- Разкажете ми за първата нощ на ударите.
- Спомням си я много добре. Беше комбинирана атака с дронове и 122-милиметрови ракети. Една от ракетите падна буквално на 10 метра от мен. Макар и зад оградата, ударната вълна се усети много силно. Тогава вече си пролича значението на подготовката, която непрекъснато провеждахме като военни полицаи.
- Как трябваше да реагирате при обстрел?
- Имаше ясни процедури. При сигнал Incoming първо трябва да легнеш на земята и да се прикриеш. След това, при следващия сигнал, поставяш бронежилетка, каска, взимаш личното си оръжие и се насочваш към бункера.
По време на тренировките не всички приемаха тези процедури сериозно. Но когато опасността стана реална, за секунди всички си спомниха какво трябва да правят. Разбраха защо не бива да се подценяват инструкциите.
- Какво си помислихте, когато легнахте на земята за първи път под обстрел?
- Това е мисълта, с която живяхме 19 дни преди евакуацията. Дано не е върху мен, защото всичко е въпрос на късмет. Там работят системи за противовъздушна отбрана и след като бъде поразен дрон или ракета, той става неконтролируем, може да падне навсякъде. Първото най-човешкото е да помислиш „Боже, да не е върху мен“. Аз може би съм малко по-странен и избягвах мисълта за семейството, защото това още повече ме напрягаше. За мен най-важното беше като военен полицай да си свърша работата. Когато видиш и чуеш по групите, че всеки се оповестява къде е, в кой номер бункер е, си спокоен. Трябва да кажа, че не са били по-малко от 3 комбинирани атаки на вечер, което значи, като почнем от 19 часа и завършим в 6 часа сутринта.
- А на другия ден?
- Животът продължава. Видях как след този 28 февруари всичко се промени. До преди това всички минаваме, поздравяваме се, усмихваме се. Питаме се как е минал денят ти. И знаете ли какъв е парадоксът тук? Че след този ден Военната полиция нямаше работа повече. Всички станаха най-примирните. Нямаше нито едно престъпление. Нямаше нито един инцидент. Мисията на НАТО работеше като добре смазана машина.
- Само за пари ли отидохте на мисията?
- Винаги е било за опита. Винаги. Да си сверим часовниците, да видим как работят натовските държави. Макар и малък екип, бяхме трима сержанти и един офицер, всички от различни държави - Словения, Хърватска, България. Началникът ми беше французин.
- И как сме ние? На какво ниво сме?
- Искам да ви кажа, че стоим доста високо. След първоначалното ни опознаване винаги има дебнене в началото като куче и котка, та след това даже са искали съвети от мен. Например как да се проведе разпит, как да действаме в дадени ситуации, как да се проведе претърсване.
- Малцина са били във вашата ситуация – 19 дни под обстрел преди евакуация. Какво правехте през това време?
- През тези 19 нощи няма как да мигнеш. Не можеш да спиш, защото ударите са през 2 часа. От леглото падаш на земята, изчакваш бункер и после отново. На другия ден трябва да работиш, а моята работа е важна. Бих определил тези 19 дни като напрегнати и с много малко сън. И пак казвам, не можеш да кажеш, че не те е страх. Страх те е и то много. Въпросът е колко го контролираш? Аз успявах да го правя благодарение на моя опит. Не може да си непукист, защото непукистите излизаха от бункерите и гледаха дроновете, като падат отломките.
В нашия случай, слава богу, нямаше ранени. Това за толкова хора на едно място събрани е абсолютно постижение.
- Кога беше най-страшно и трудно?
- Най-страшното и трудното е накрая, когато вече идва физическата умора, когато просто физически си изтощен, а гледаш да си свършиш работа. Реално не съм спал тези 19 нощи, между атаките по два-три часа, но то не е и сън точно. След бункера се прибирам, лягам си и просто в съзнанието ми е да чакам.
- Как се стигна до евакуацията?
- Рамаданът свършваше и се предполагаше, че ударите ще започнат и през деня. Командването на мисията реши да евакуира целия личен състав, както военнослужещите, така и цивилните, което стана за 72 часа. Казват ти 15 минути по-рано какво предстои и се стягаш. Причината за това малко време е да не изтече информация.
- Имаше ли хора, които изпадаха в истерия?
- Не точно истерия, но имаше паника. Като пример мога да ви дам, че някои хора и до тоалетната ходеха с бронежилетки. До такава степен ги беше страх, което е разбираемо. Личеше си веднага разликата между цивилните и военните.
- Преди ударите и тези 19 дни какви случаи сте пресичали?
- Имаше случаи от всякакъв характер. Говорим за кражби. Буквално крадат една запалка от местния магазин. За спорта. Тук обаче не говорим за военни, говорим за служителите, които са в мисията - чистачи, готвачи и т.н. И не го правят заради липса на пари, а за спорта.
- Военните извършваха ли престъпления?
- Престъпления, силно казано. Военнослужещите правиха по-скоро нарушения от рода на неносене на бадж и неща от такъв характер.
- Сънувате ли кошмари от Багдад?
- Не, но помня всичко. Когато се прибрах, ми трябваха две-три седмици, за да се възстановя физически, да се наспя. За мен това беше най-важното, че всички сме като едно цяло и се прибрахме. Това е и слагам точка.
- Едно от основните задължения на вашия отдел във Военна полиция е ескорт на военни колони. През България минават доста и хората се скъсват да ги снимат. Имало ли е случаи като този на „Челопешко шосе“ и Калашниците, хора да се врязват в колоните?
- Първо искам да кажа, че нашата работа е колоните да стигнат от точка А до точка Б по възможно най-безопасния начин, като в това време не се допускат инциденти. Тази колона е наша отговорност. Често поведението на водачите на пътя не съответства с това да бъде в безопасност колоната.
- Какво опитват да правят?
- Опитват да се врежат в колоната, да изпреварват колоната, когато не е разрешено. Това е абсолютна предпоставка за много тежко пътно транспортно произшествие, защото, както знаете, ние караме изключително тежки колони с тежка техника. Те не могат да спрат така, както спира цивилен автомобил. И всяко едно такова действие от тези водачи застрашава както живота на военнослужещите, нашия живот и респективно живота на въпросния шофьор. Такива виждаме всеки ден. Ние караме и той решава, че трябва да изпревари, въпреки че ние затваряме пътя и трябва да се изчака не повече от 2 минути.
Започват да свиркат, да стават нетърпеливи. Искам тук да подчертая, че единствено изключителната подготовка на колегите от ВП, във всички регионални служби, спира инциденти. Просто моите колеги са най-подготвените професионалисти.
- Ако някой е агресивен и иска да изпревари, какво става?
- Просто няма да допусна да ни изпревари. Реално той трябва да се блъсне в мен, а това няма как да стане. Не се е случвало досега чак такива ексцесии да има и пак ви казвам, това го отдавам главно на добрата подготовка на военнослужещите от ВП. Но опити има ежедневно.
- Когато се прибрахте в Пловдив, какво казахте на жена си?
- Понеже и съпругата ми и военнослужещ, стана така, че аз се прибрах, а тя беше тръгнала на занятия. Първото нещо, което ѝ казах, когато се видяхме очи в очи, беше, че я обичам и че ми е липсвала.
Виктория Пенкова
