В предишния брой на „Златно време“ започнахме разказа за Никола (Нено) Тодоров Странджата. Вазов митологизира тази личност в „Немили-недраги“ и го превърна в романтичен символ на хъшовската епоха. Ето как се стича натам съдбата му.
ЗАБРАВЕНАТА ИСТОРИЯ: Кой е Странджата – хъшът кръчмар!
След като успял да се спаси от гнева на разлютените хъшове, които го обвинявали, че ги е предал, Странджата станал градинар, но скоро зарязал битката с калната земя и отново се захванал с кръчмарство. Явно занаятът му допадал, защото още през 1852 г. е въртял кръчма в Бабадаг, град в Северна Добруджа, Румъния. Оттук датира и познанството му със Стефан Караджа. Тихо и кротко тече животът му и в Браила, докато на 29 януари 1866 г. отива да види драмата „Стоян войвода“, поставена от Добри Войников. Върви третото действие… Зинан паша придумва българската царкиня Мария да се потурчи и да стане бяла ханъма. Когато тя отказва, той нарежда да я отведат и мъчат, дорде обещае да се потурчи… В този миг в залата се чува отчаян и заплашителен вик. Странджата държи в едната си ръка револвер и колкото му държи глас вика: Как е възможно това? Как смее този поганец, тоя гаджалин да туря ръка на нашата царкиня, той иска да се спусне, да скочи на сцената и да убие Зинан паша. Трима-четирима го хващат и му обясняват, че това се е случило преди 500 години, а не сега…
Обрат
През 1867 г. следва поредният обрат в живота на добродушния и примирителен гостилничар Странджата. Той се включва в четата на Филип Тотю, която преминава Дунава на 15 май 1867 г. Тотю титулува Странджата като знаменосец, но вероятно става дума за помощник, защото почти е сигурно, че дружината е нямала знаме. Съдбата пожелава първата пролята кръв в свищовските лозя да бъде на тридесетгодишния Исмаил, кротък и много наивен човек, обичан от всички свищовлии, защото е бил добряк и голям певец, без него веселба не се е вдигала. Пълен бедняк, за да прехранва семейството си, пасе чардите на богатите си сънародници и на две малки черкезчета, храненичета на богатия Мехмед Бакташоолу. Следва една постъпка на Странджата, която трудно може да се обясни – той взема хубавите дрехи на бейчетата, за да не стават зян. По-късно се гиздосва с тях.
На 20 май 1867 г. четата води знаменитата си битка в местността Косматица, в гората, наречена Пусията, между Върбовка и Сухиндол, определяна от еленския учител Стоян Робовски като първи венец, оплетен от Тотю войвода за България.
В разгара на тежката и неравностойна битка Тотю с изненада установява, че някои четници са напуснали сражението: Георги Алеков няма го, Пани Драгоев, Стойчо, Иван Казанлъклията, Иван Просешкия, Никола Странджата – няма ги! По-късно в гората се събират Странджата, казанлъченинът Мано, Аврам Дашков, Христо Марков и Трайко Сопотчанчето и потеглят към Търново, където се надяват, че Странджата ще им намери спасителен подслон. По пътя си петицата се сражава край Лясковец.
Дописка
По този повод в. „Дунав“ пише: Единият от тия петима души на име Странджа Никола, като се разделил от тях, взе се известие, че се криел тук-там. Причината, задето досега не се уловил, е, че той се бил опасал с един зелен пояс и вързал на главата си една чалма, която бил взел от едно от убитите турчета при Свищов, и с този изглед, дето отидел, показвал се за турчин. Според описанието, по което го издирват властите, Странджата е бил 35-годишен, от Търново, с висок ръст, светлосини очи и руси мустаци. Вероятно при Лясковец групата се разпръсква. Странджата и Христо Марков поемат към Дунава. По пътя си нападат село Бушево и накарват ходжата да излезе пред тях и с хляб и сол да ги моли за пощада. Наплашват и други села, но с малък келепир достигат до Русе. Открадват един каик и теглят към Румъния, но лодката трудно върви. Принуждават се да се върнат и цял ден се крият в една върбясала вадичка. Най-сетне стигнали Влашко. На румънска земя открили, че под каика имало вързани кожи.
Занаят
Това е последното хайдушко скитосване на Странджата. Завръща се в Браила и отново подхваща безметежния кръчмарски занаят. Според румънски източници кръчмата му се намирала на ъгъла между улиците „Св. Петър“ и „Тъмплари“, пред хана на Петър Бояджията. Тук Вазов го е видял вече като преждевременно състарен, бледолик, сух като скелет, с гъста черна брада. Охтиката в гърдите често го карала да кашля раздразнено, от 1873 г. боледува от туберкулоза. Но в повестта „Немили-недраги“ Вазов го рисува с романтична окраска и възвеличава като революционер. Според един от изследователите на Раковски, гостилницата на Странджата описана от Вазов, реално е била собственост на Тодор Станев от Котел. Този факт е важен и съществен, но несъмнено кръчмата на Странджата, е била оживено свърталище на българските хъшове в Браила, където те винаги намирали черпак фасул и чаша стипчиво вино.
Обикновено всички спечелени пари хъшовете изпивали при Странджата. Вдигали се наздравици за смърт или свобода, размахвали се ножове, стягали се чети да потеглят за Цариград и да убият султана, но на сутринта от снощното въодушевление и патриотичната ярост нямало и папер. Султан Абдул Азис бил спасен.
Странджата умира на Благовещение, четвъртък, 25 март 1875 г. След смъртта му народната кръчма поема Юрдан, син на Васил, брат на Странджата. Роден е през 1858 г. в Търново. Дълги години бил помощник в кръчмата, разливал вино и подканял слугите да бъдат по-чевръсти. За да изтъкне близостта си със стария хъш, започнал да се нарича Странджев. Взема участие в Сръбско-турската война през 1876 г. На 30 април 1878 г. се записва опълченец, 5 дружина, 1 рота. Ранен на Шипка на 11 август 1878 г. След Освобождението живее в Търново. Служи като старши стражар, контрольор в тютюнева фабрика и като писар при Търновския мирови съдия. Занимава се и с дребна търговия. По време на Сръбско-българската война през 1885 г. е доброволец в четата на Йордан Инджето.
Умира на 8 юни 1918 г. в Търново.
Тайната на търновските скъпоценности
Раковски и Странджата умират, но легендата за безценните старини в Търново продължава да пламти и да разгаря авантюристични помисли. Руският консул във Видин Александър Рачински също ги е търсил. Граф Игнатиев, могъщият руски представител в Цариград, организира и изпраща в Търново нарочна група, която да открие пергаменти, книги, короната и българския жезъл. Четицата се водела от гавазина му Христо Карагьозов, придружавали го Висковски, по-късно съдия и чиновник в софийската библиотека, и едно младо бейче. Експедицията завършила с неуспех.
През 1891 г. Киро Тулешков се среща с митрополит Климент (Васил Друмев) и разглежда какво е останало в Търновската митрополия. Короната, изработена твърде тънко, имала разни украшения от изтеглено на жици злато, емайлови елементи, но камъните, които я украсявали, били съвсем прости, от най-долно качество, надали са смарагдови, аламантимови, рубини и гранатови. Жезълът е сребърен, само върхът му е позлатен. Работата му е доволно майсторска. Направен е през 1800 г. във Враца по приказание на Терновскому митрополиту кир Герману.
И така тайната на търновските скъпоценности остава неразгадана. А може всичко това да е плод на нечие разпалено въображение. Кой знае? Животът често ни поднася неочаквани изненади. Търновските старини може да бъдат една от тях.
Боян Драганов
