К ъм края на 1843 г. някои търновци, търговци в Цариград, канят Раковски за учител в техния град. Той приема и през ноември пристига в Търново. Съгласно обичая първо се представя на градските първенци, членове на общината и настоятели на школото. Чорбаджиите му дават своята благословия. Сетне трябвало да бъде одобрен и от гръцкия владика Неофит Византийски, който оглавявал Търновската епархия от август 1840 до август 1846 и от юни 1849 до март 1857 г.
Младият даскал се явил пред владиката, казали си по няколко думи и Неофит поискал да узнае какво е учил, какво училищно свидетелство има – тогава образованието е под надзора на църквата. Битува преданието, че Раковски си отворил устата, изблещил езика и го показал с пръста си: Това е моят диплом. Станал скандал, двамата си разменят обиди. Раковски изпсувал владиката, заканил му се люто и се простил с търновското школо.
Според друг спомен Раковски се представил на Неофит за грък, но той разкрил измамата и затова пламнала разпрата.
Богатства
Докато Раковски се мае из старопрестолницата, научава от търновци, че митрополията притежава злато и безценни старини – корона и жезъл, църковни принадлежности и богослужебни книги, обсипани със скъпоценни камъни. Народната памет казва, че короната и жезълът са принадлежали на търновските патриарси. Шушукало се, че всеки нов гръцки митрополит си присвоявал от брилянтите, сапфирите, смарагдите, топазите и рубините, а на тяхно място монтирали пъстроцветни стъкълца. Още тогава Раковски започва да мисли как да прибере тези богатства, но пристъпва към осъществяване на идеята си през пролетта на 1864 г.
По това време той пребивава в Румъния и с материалната подкрепа на братовчед си Никола Балкански и Тома Младенов от Лом започва в Браила да организира чета, която да открадне безценните старини и да убие владиката. Раковски разговаря по този въпрос и с Христо Георгиев, от когото също иска пари. По това време представител на Цариградската патриаршия в Търново е епископ Григорий Митилински, който заема високия пост от август 1858 до март 1867 г. Той е заместник на омразния Неофит, но търновчани не го приемали за свой духовен водач и отказвали да му плащат традиционните църковни налози – владичина. При освещаването на черквата в Караисен, Ловешко, хората го посрещнали с възгласа: Бягайте, братя, вълк влиза в църквата. Той е причина да погине нелепо в Диарбекир уважаваният свищовски книжовник Теодор Хрулев. Недоволството било толкова силно, че Мидхат паша се вслушал в народната воля и убедил епископа да си замине за Цариград. Григорий е верен син на гръцката патриаршия, но лични конфликти с Раковски е нямал.
След като набира нужните средства, Раковски възлага на Стоян Люцканов Попов (Папазоглу) и Хаджи Димитър, да си подберат момците. Стоян Люцканов е брат на Бойка, първата жена на Панайот Хитов, и е негов спътник от първия ден на хайдутуването му. Хаджи Димитър (Хаджията) става подвойвода и байрактар. В четата се включили още Стефан Караджа, Тодор (Божидар) Запрянов, Димитър Николов Дишлията, Никола Ловчалията, Стефан Шипкалията (вероятно Стефан Дянков Орешков), Михаил Таушана, Жельо Чернев (липсват твърди доказателства за участието му), Стефан Арабоолу, Михаил Цонев и Никола (Нено) Тодоров Странджата. Последният Вазов митологизира чрез литературата и го превърна в романтичен символ на хъшовската епоха.
Пищовлия
Странджата е роден през 1834 г. в Търново. Родната му къща се намирала недалеч от мястото, на което били обесени въстаниците от 1876 г. и сега се издига паметник. Неговият баща Тодор на младини скитал по балканите като хайдутин и носел прозвището Странджата.
В гъстите зашумени гори вероятно го е проводила нуждата, както се пее в народната песен: Айде да отидем войводи да станем, пари да спечелим, борча си да платим. Един спомен говори, че веднъж той бил заварден от заптиета в дома си, които заприщили и улицата с две товарни коли със сено. Странджата се появил с два пищова в ръце и с нож в устата. Започнал да гърми срещу стражите, които се уплашили. После запъхнал пищовите в силяха и с ножа си пробил път. Щом видял на пътя изпречените коли, той като че хвръкнал над тях, прескочил ги и избягал на Марно поле, а оттам при дружината си в Устино, горе в скалите. Спирам се на това премеждие, защото видоизменено то се приписва на сина му Нено, който нямал бащината си храброст и хладнокръвие. Според тази лъжовна легенда баща му искал да купи кола с дърва от турчин. Закучил се пазарлъкът. Десетгодишният Нено се намесил в спора с думите: Ако прескоча колата, ще ли ги дадеш по-евтино? Продавачът с шеговита усмивка му отвърнал, че колата с дървата и воловете са негови, ако може да ги прескочи. Момчето се засилило и литнало като птица над колата. Турчинът смаян възкликнал: Бабан Странджа! (истински юнак).
Кога и защо Нено се установява да преживява във Влашко, не се знае. Със сигурност е установено само участието в четата, тръгнала да обере и убие владиката Григорий.
Обир
На 6 юни 1864 г. четата преминала Дунава с каик, изпратен от Свищов. Отседнала в града за един ден, след което потеглила за Търново. Едва тръгнали и между шурея на Хитов – Стоян, и Хаджията (Х. Димитър) се породили дрязги и караници. Корените на неразбирателството тлеят още от времето, когато заедно са шетали из Балкана. Един ден Стоян се забавил нещо из пътя и изостанал от дружината. Момчетата рекли на Хаджията: Няма войвода, но той отсякъл: Да е вървял с назе и да не е изоставал и поел напред.
Стоян цяло лято се скитал сам из горите, а зимата прекарал в закътани пещери край Сливен.
Четата, водена от Хаджията, за когото Хитов отбелязва, че имал мъстителен и завистлив характер, стига до Търново и се прикрива в малка гора (Ксилифор), ширнала се на два километра от митрополията. Решават да изпратят Нено Странджата, като търновец, да проучи обстановката и да набележи кога е най-сгодно да се извърши обирът.
Кръстник на Странджата е Кръстю Момчев (Момчоолу), богат търговец, член на съвета и на градската управа. Негов син е Джорджо Момчев (1846–1903 г.), учил в Париж. През април 1876 г. е арестуван, по-късно е кмет и народен представител. Дъщеря му пък е женена за Стефан Карагьозов (1818–1878 г.), човек с предприемчив дух и умение да е пред времето. Пионер на индустрията в Търново. Започва от бакалин и стига до фабрикант. Имал е няколко срещи с Левски.
Странджата не посмял изпървом да навести важните си сродници, а се вмъкнал в долната махала, където живеел познат кожар. Приятелят му съобщил, че цялото митрополитско имущество е записано по опис в общината и отговорност за опазването му носи Григорий.
Печатарят Димитър Паничков
Странджата решил да разпита по-издълбоко Стефан Карагьозов, който играел важна роля в общината и в окръжния съвет и трябвало да знае всичко по-подробно. Няма данни дали двамата са се срещали. При това положение според Хитов Хаджията не посмял да нападне владишкия конак и обърнал четата обратно към Балкана. Най-вероятно тя се е движила в Троянско-Карловския и Сливенския Балкан. Времето било лошо, свил студ. По Петровден (29–30 юни) рукнал проливен дъжд и четири дни не спрял. Четниците простиват. Един ден поставили Странджата да варди караул на Балкана, но той захвърлил пушката и се примъкнал в Търново при даскал Костаки Иванов (1832–1876 г.), дописник на вестници, автор на няколко учебни помагала, посял знания в Стара Загора, Видин, Търново и Браила. От 1864 г. започва да се подписва с прозвището Търновски. Умира в Браила в пълна мизерия. Костаки му дава една лира и Странджата бързо намира пътя за Браила, където се подслонява в гостилницата на многострадалния витяз на българското печатарство Димитър Паничков.
Угощение
Той наскоро бил побягнал от Цариград, защото отпечатал брошура с няколко реда думи, с обидни за мохамеданската религия изрази. В Румъния се захванал с черпака, но това занимание не му било присърце. Странджата мълчи, не споменава на благодетеля си, че пристъпил хайдушката клетва за вярност и побегнал от дружината. След месец пристигат и част от останалите хайдути – Хаджията, Караджата, Тодор Запрянов, Димитър Дишлията, грамадният българин и други. Заръчват на Паничков да им приготви угощение. Масата сложена, агнето опечено, виното налято, гостите идват. Но като зърват Странджата, вадят ножовете и налитат да го колят. Паничков едвам удържа тая побесняла хала и успява със сетни сили да изблъска Странджата през вратата.
След като обръщат по няколко люти ракии, побелелите от яд горски побратими на беглеца обяснили на Паничков, че след бягството му те се уплашили, че е отишъл да ги предаде, разтурили набързо четата и се прибрали само със 70 лири кяр.
Хаджи Димитър
Стоян Люцканов също научил, че четата му се прибрала в Румъния. Срещнал се с Михал Куртуоглу, хлебар от Гюргево, и заръчал да му събере 4–5 момчета, с които да тръгне из гората. Казал още да съобщи на Хаджията (Хаджи Димитър), че когато се върне в Румъния, ще го заколи насред Букурещ.
Скоро Михал пристигнал с Никола Манчов от Сливен, Димитър Общи, Мавро Казанлъченина и Трифон от с. Турия, Казанлъшко.
Стоян тръгнал с новите си юнаци да хайдутува. Според Общи след месец и половина, един ден, докато спял, той бил убит от Трифон, близо до Жеравна, за да му вземат парите. За убийството му знаел и Никола Манчов. Хитов многозначително се пита дали и Хаджи Димитър не е знаел за това гнуснаво дело.
Завист
Хаджията пък обвинява за убийството Хитоолу (Хитов), който обичал да убива другарите си от пуста завист. Дишлийчето (Димитър Николов) го напуснал, защото не можел да търпи войвода, който с ръката си е убил най-юначното момче в четата си от завист. Стоян бил отличен стрелец: той хвърляше камъка нагоре, грабваше пушката и умерваше камъка, както падаше, като го прасваше с куршума си във въздуха. Хитов като виждал, че от ден на ден момчетата обикват Люцканоолу и че са привързани към него, уплашил се да не му отнеме воеводството и намислил да го премахне. Намислил и го извършил. Един ден легнали да спят по пладне. Стоян се мушнал по-настрана, под една дебела сянка в шубраците. По едно време се разшавал и започнал с ножа си отчаяно да сече шубраците около себе си и се хвърлял чудесно от едно място на друго като да се бие с неколцина. Хитов стоял наоколо с пушка в ръка. Четниците видели, че Стоян е облян в кърви и че всичко това той правел със смазана глава, докато най-после паднал. Хитов не позволил на четниците да се доближат до Стоян и дал нареждане да потеглят. На другия ден Дишлията и още четирима побягват от войводата и отиват до лобното място на своя другар и виждат, че главата му била смазана с голям камък. Единият от четниците казал, че той видял как Хитоолу убил Люцканоолу с този камък, като спял.
Захари Стоянов твърди, че убиецът на Стоян е Мавро Казанлъченина.
Спомените са изпълнени с лични пристрастия и е трудно да се установи истината, но трагичната и нелепа смърт на юначния Стоян е факт.
ВТОРА ЧАСТ четете следващата седмица...
Боян Драганов
