И коном Йоан Карамихалев, дългогодишен свещеник в столичния храм ”Св. София”. От 2020 г. той е член на Съюза на българските писатели. Автор е на осем книги с лирика и проза, които издава с рожденото си име Янчо Михайлов. През юни 2022 г. излезе от печат най-новата му книга – сборникът с разкази „Хлъзгаво време”, някои от които вече публикувахме и в сп. „Чудеса и вяра“.
- „Хлъзгаво време” звучи като диагноза на съвремието, в което щъкаме нагоре-надолу (по израза на Радичков). Кои са опорните точки, които най-добре предпазват от подхлъзване и падане днес?
- Не се изживявам, подобно на някои творци като съвестта на времето, в което живеем, и нямам никакви претенции да му поставям диагноза и оценки. В книгата си засягам предимно теми от духовния живот. В духовния живот няма статично положение – ако не вървиш нагоре, падаш. Затова като мото на сборника ми с разкази съм поставил един стих от първото послание на апостол Павел до коринтяни: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне”. Постоянно трябва да внимаваме над себе си, за да не се подхлъзнем в една или друга посока. Да не се превъзнасяме над другите, да преглъщаме егото си, когато се чувстваме наранени, да не изпадаме в малодушие и отчаяние пред трудностите, а здраво да стоим във вярата.
- Разказите в двата ваши сборника са населени с миряни и духовници, на които нищо човешко не им е чуждо. Кои са по-добри читатели на книгите ви – събратята ви от църквата или миряните?
- В разказите ми някои от свещениците разпознават себе си, защото са се сблъсквали в служението си със случаи, подобни на описаните. Един бивш ректор на Софийската духовна семинария по повод първия сборник с разкази „Лъх от тих вятър” сподели впечатлението си от разказите като каза, че книгата ми трябва да се изучава като помагало в часовете по Пастирско богословие. Мой някогашен преподавател от Духовната академия пък ми направи забележка, че изнасям неща от кухнята. Казаха ми, че се носел слух между софийските свещеници: „Внимавай какво говориш пред отец Йоан, за да не вземе да те опише”.
Някои от миряните също се разпознават в разказите. Но най-много ме радва фактът, че книгите ми докосват и хора, които не са църковни и даже заявяват себе си като атеисти. Хора, които са живели с определени свои предубеждения за църковния живот и хората в Църквата и сега чрез моите разкази ги преоткриват и ги припознават като по-близки до себе си.
Бих могъл да определя моите разкази като скрита, индиректна, ненатрапчива проповед.
- Какво е общото и какво различното между психотерапията и изповедта. Психоаналитици ли са свещениците, когато слушат изповедите на вярващите?
- Психотерапията се е зародила през XIX век в американските баптистки общини. Постепенно във все по-обезцърковеното общество изповедта почти се загубва като практика и бива изместена от психотерапията. Но психотерапията и изповедта съществено се различават. Изповедта не е разпит, в който свещеникът подобно на психотерапевтът задава въпроси, като се опитва да извади на бял свят наслоеното в подсъзнанието на човека. В изповедта християнинът със сърдечно съкрушение следва да изповяда осъзнатите от него грехове и да поиска опрощение за тях, а не да търси вината за житейското си неблагополучие у другите или да дири корените на злините, които го сполетяват, в ранното си детство. Разбира се, има и християни, които очакват от свещеника практически съвети за разни житейски проблеми и ситуации, като например дали да се разведат или не, дали да се подложат на хирургическа интервенция или не. Някои пък бъркат изповедта със споделянето – оплакват се от живота или от свои близки, а не се вглеждат в себе си, оправдават своите постъпки с дадени обстоятелства или с прословутото „всички правят така”.
- Все повече лекари, особено хирурзи, казват, че има нещо над тях и над медицината, от което в крайна сметка зависи дали един пациент ще бъде излекуван или не. Вашето мнение?
- Медицината през всички времена е била свързвана с религията, а религията с лечението. И това не е случайно, тъй като и религията, и медицината са в основата на живота и смъртта.
Отношението на Библията към медицината е изразено най-ясно в книгата на Иисус син Сирахов: „Синко, в болестта си не бивай небрежен, а се моли Господу, и Той ще те изцели. Остави греховния живот, изправи ръцете си и очисти сърцето от всякакъв грях. И дай място на лекаря, защото и него Господ е създал, и да се не отдалечава той от тебе, защото е потребен. В някое време и в ръцете на лекарите има успех; защото и те се молят Господу, за да им помогне да дадат на болния облекчение и изцеление за продължаване живота” (Сир. 38:9-10;12-14).
Понякога медицината е безсилна и лекарите вдигат ръце: „Ние бяхме дотук, нататък е Бог”. Знам поне за два случая, когато медицински лица са насочвали близките на безнадеждно болния към храма и след съответни молитвени последования болният по Божията велика милост е оздравявал.
Един руски лекар психотерапевт казва: „Ако сравняваме Църквата и медицината, Църквата също е медицина, даже върхът на медицината, защото в нея се лекуват човешките души”.
- Не са малко и учените, особено сред физиците, които вярват в Божествената нишка в материята и законите на природата. Колкото повече се развива науката, толкова по-силно се усеща и силата на ирационалното. Защо?
- Науката и религията на пръв поглед са несъвместими. Струва ни се, че не е възможно да вярваш в Бога, притежавайки обширни знания за човека и устройството на света. Въпреки това вярващи учени винаги е имало. Към тях например може да причислим Галилео Галилей, Исак Нютон, Томас Едисон, Иван Павлов, Алберт Айнщайн, Макс Планк. Айнщайн казвал: „Всеки сериозен естествоизпитател трябва да бъде по някакъв начин човек религиозен. Иначе той не е способен да си представи, че тези невероятно тънки взаимозависимости, които той наблюдава, са замислени не от него”.
Създателят на квантовата теория Макс Планк споделя: „Естествените науки, колкото и да са точни, имат своите граници. Човешкият ум не е в състояние да проникне в тайните на битието. Съществува една висша недосегаема Сила, пред която се прекланяме с благоговение. По отношение на богатата, постоянно подновяваща се природа човек ще си остане удивляващо се дете”.
Разсъдъкът според Блез Паскал не може да постигне дълбоките тайни на съществуването; тях ги постига вярата. Тя ни показва, че животът, макар и да зависи от разума, има другаде своя извор и сила, в нещо свръхестествено и чудодейно.
*Публикуваме интервюто на Йоан Карамихалев пред БТА
