- Здравейте, Горица, за първи път виждам българин от фронта в Украйна и съм развълнувана. Вие сте млад човек, разкажете ни накратко как решихте да отидете там?
- В началото на пълномащабната война бях силно впечатлена от отбраната на Мариупол - 86 дни. При това тогава фронтът се движеше много бързо и редица градове бяха окупирани. От дете се възхищавам на героите, които се борят за свободата. Не съм мислила, че в нашето съвремие има такива хора, защото, слава Богу, живеем мирно. Но като видях какво става в Мариупол, ми се прииска да отида там, да се запозная с тези момчета. Друга причина – от началото на войната ми се струваше, че повечето хора - и тези, които са за Украйна, и тези, които са за Русия, без достатъчно информация от какъвто и да е първоизточник, си съставят мнение и гледат събитията от дивана. Аз исках да съм в центъра.
- Правилно, така се събират най-точните впечатления. Можем да кажем, че от актриса сте станали военен кореспондент. Предавате от Украйна за Offnews. Вие сте при отряда Азов. Знаете, че у нас те имат слава на убийци, главорези... Разкажете ни малко от първа ръка.
- Знам, че има такова мнение. Самата аз до 2022 г. не съм се интересувала особено какво става в Украйна. По новините съм хващала по нещо - какво става в Донбас, но през 2014 г., когато се развиха първите събития и Русия окупира части от Източна Украйна, съм завършвала училище и съм започвала първи курс актьорско майсторство – съвсем на друга вълна. Когато видях отбраната на Мариупол през 2022 г., започнах да се интересувам по-конкретно и задълбочено от Азов. Понаучих руски и украински, започнах да чета повече неща. При първите обмени на пленници взеха да се завръщат азовци и излязоха дълги интервюта с тях онлайн. Гледах ги и се уверих, доколкото е възможно от разстояние, че това няма нищо общо с нацизма. Първото интервю, което преведох на български, беше с азовец. Защото написах в Гугъл на български и като видях какво излиза... да кажем, много странни неща. После се запознах лично с този човек и направих мое интервю.
Бойци от Азов на възпоменателно събитие за загинали другари в Мариупол
- И какви са те?
- Нормални хора, които си обичат страната, имат принципи, смелост, чест, достойнство. За нацизъм – предполагам, всички разбираме под нацизъм човек да мисли, че неговата нация е над останалите - там няма такова нещо. В Азов има и бесарабски българи, и таврийски българи, и кримски татари, международен батальон с хора от целия свят, има различни религии.
- В момента е много тежко, как се справяте, какво е настроението?
- От дълго време фронтът е плюс-минус статичен. Всичко, което се обявява по медиите – това населено място падна например – ами то е село със седем къщи. Разбира се, много често става въпрос и за по-големи населени места, но глобално фронтът се мести за две години 20-30 км.
- Вие в коя точка действате?
- В Донецка област. Миналата година бях и в Покровск, сега този град го няма. Под украински контрол е, но всичко е в развалини. Аз живея в Харков, но ходя до Донецк по два пъти в месеца за по пет-шест дни.
- Обучена ли сте да стреляте?
- Любителски.
- Обучили са ви за всеки случай?
- Не, просто ми е интересно и след обучението имам право да ходя на тренировки, понякога ме вземат. Вече съм много по-добре от началото, първия път се изумих колко тежи автоматът.
- Има ли други жени на фронта?
- Има жени военнослужещи. Конкретно в Азов са при медиците и в тила. Иначе има подразделения, където жени воюват – в пехотата например. В Азов на бойни позиции жени не вземат.
- Тоест вие сте доброволка. С какво основно се занимавате?
- Да. Правя различни кампании за събиране на средства. Онлайн търгове с предмети с азовска тематика и хората в коментари могат да задават различни въпроси. Записвам интервюта с бойците. За мен е много важно да излизат на български интервюта с азовци. И когато някой нещо е чул-недочул, да изпратя линк и да кажа – ето, прочети как разсъждават.
- Това е много важно, да останат свидетелствата на времето.
- Те са различни хора, от различни региони на Украйна, с различни професии в цивилния живот, на различна възраст и досега поне нацист не съм срещнала. Един път в коментар по време на търг ме попитаха за езиковия въпрос - руски, украински. Отговорих – уцелихте момента, от едната ми страна е военен от Западна Украйна, който разбира руски, но не говори, а от другата - от Харковска област с майчин език руски. И двамата казаха едно също.
- Какво?
- Че е нормално официалният език на държавата да е украински, а кой как си говори – негова работа. В армията езиков въпрос няма, има отделни хора, които опитват да създават проблеми там, където ги няма.
- Много ли са изморени войниците?
- Не. Всички са подготвени, че това ще продължи много дълго.
- И не губят кураж.
- Не. Това дава сили. Смеят ми се понякога, като кажа пет, десет години, но по-добре психологически да си подготвен за по-дълго и да свърши по-рано.
- Като човек, като млада жена, какво ви е потресло най-много от войната?
- В Одеса, когато уцелиха многоетажен блок, докато правех репортаж, извадиха от развалините труп на тригодишно дете. То просто е спяло. С това не се свиква, но когато е за първи път, е много тежко. Също снимах един блок в селище, където фронтът два пъти се е сменил. Той е разцепен през средата и са направили графити – слънчоглед например. И в една от стаите в блока – стената разрушена, но дрехите на човека си висят на закачалките в гардероба.
- Това е човешката страна на нещата...
- Когато загина един от побратимите от отряда, също беше много тежко. Не знам кое беше по-зле - това, че се случи, или реакцията на мои близки хора. Казват ми - това е нормално, нали е война. Да, война е, но когато си записвал интервю с човек на 20 години, който мечтае след войната да попътува в Европа, защото не е излизал от Украйна, и да създаде семейство... и този човек го няма. Не, не е нормално двайсетгодишни да умират.
- По този повод – как живеят обикновените хора? Днес ти разрушават блока – къде отиваш, с какво се храниш, ходиш ли на работа?
- Отиват при близки, общината осигурява временен подслон. Продължават да работят. Слагат талашитени подпори на прозорците. В Харков всичко е така. Той е на 27 км от фронта.
- По отношение на руснаците - според мен в нашето, а вероятно и във вашето поколение тези хора – украинци и руснаци - никога няма да започнат отново да се харесват. Много ли се мразят? Има смесени семейства страшно много, говорят понякога на един език... Бях на вашите години, когато избухна войната в бивша Югославия. И до днес, три десетилетия по-късно, хората, семействата, роднините, остават разделени в Косово, в Босна... Нещата не са поправени.
- Мисля, че и тук ще стане нещо подобно. В смесените семейства има много ситуации, когато се разделят, част от семейството например живее в Русия и се радва, че другата част е под бомбите. Много съм мислила и аз по този въпрос, за себе си лично мога да кажа, че няма да успея да им простя. Надявам се да успея да не ги мразя.
- Руснаци в плен виждали ли сте?
- Да.
- И как се държат?
- Как да се държат? Очакват, че азовците ще им режат определени части от тялото и ще им правят гадости, а момчетата им оказват медицинска помощ. И те са в шок.
- Вие правите сега кампании за военнопленниците, носите фланелка за свобода за защитниците на Мариупол. Има ли сред пленниците етнически българи?
- Да - бесарабски, кримски и таврийски. Най-много са таврийските, защото те живеят по крайбрежието на Азовско море, което е окупирано. Сред пленените има и цивилни наши сънародници. Има също и човек, който е с българско гражданство.
Горица организира акция за свобода за военнопленниците, сред които има и етнически българи.
- Имате ли приблизителен брой за пленените наши сънародници?
- Не. Защото основно са с украински документи и руснаците не ги делят по етнически признак.
- А има ли българи, които са участвали в бойните действия?
- Да, те повечето така са пленени. Има и един, който е пленен в завода Азовстал. Съпругата му също е таврийска българка, тя е загинала в завода.
- Знаете ли къде се намират?
- Не, руската страна е подписала Женевската конвенция, но нищо не казват, не пускат Червения кръст, не им дават да се обаждат. Но когато има обмен на пленници, завърналите се разказват кого са видели, получава се някаква информация. Надявам се българските институции да направят нещо, защото всеки обмен се реализира с помощта на трета страна - посредник. Кримските татари, които са били в плен, Турция отдавна ги е спасила. Има хора, които четвърта година вече са в плен.
- Вие сте с кученцето си в Украйна. То как живее във войната?
- Ами тук няма кой да го гледа. В началото му беше много зле, никое куче не обича гърмежи, а те в Донбас са почти постоянно. Полудяваше, но после разбра, че не може да влияе на събитията и малко се поуспокои. Сега на по-дребни неща не обръща внимание, само ако падат касетъчни или управляеми авиобомби.
Стопанка и куче се радват, че за малко са в родното Велико Търново.
- Ходите ли в скривалища?
- Не, понякога изпращам кучето, аз не.
- Защо?
- Може да прозвучи несериозно, но не искам да оставя войната да промени същността ми. В много аспекти ми е повлияла – отишла съм в друга държава, сменила съм средата, професията, но не искам, защото някой ей така е решил да убива, аз да стоя под земята.
- Напротив, това звучи изключително сериозно. А вашето семейство как се чувства? За майка ви сигурно е много трудно.
- Да, но тя много ме подкрепя. Понякога наистина й е трудно, но ми казва – при вас се пише историята. Мисля, че дори се гордее с мен.
- Споменахте, че вашият дядо ви е възпитал в родолюбие.
- Да, покойният ми дядо бе академик Иван Радев, по възрожденска литература. Благодарение на него съм израснала с такива примери в живота си, които ако ги нямаше, може би нямаше сега да постъпвам по този начин.
Това е тя:
Горица Радева е родена във Велико Търново.
Завършва актьорско майсторство в Театрален колеж "Любен Гройс" в класа на проф. Надежда Сейкова.
Магистър по „Мениджмънт в сценичните изкуства" в НАТФИЗ.
Дядо й е академик Иван Радев, по възрожденска литература, който я възпитава да държи на свободата.
От 2023 г. Горица е военен кореспондент в Украйна.
В момента прави акции за свободата на военнопленниците.
Михайлина Димитрова
