Н а 28 януари 2020 г. две майки изгубиха децата си. В тежка катастрофа край Русе загинаха 19-годишният Батуан и 17-годишната Деница от гр. Сливо поле. Те станаха жертва на безразсъдното шофиране на своя съгражданка, която би трябвало да съзнава каква отговорност поема, возейки в автомобила си четирима ученици. След края на учебните занятия в Русе те се качили в колата й, за да се приберат заедно в Сливо поле. Летейки със 129,6 километра в час, автомобилът се забива в неправилно завиващ и неспазващ предимство камион. От удара на място загиват Деница и Батуан, а другите две момичета, които са сестри, са ранени, но оцеляват. След пет години и половина Русенският окръжен съд се произнесе: 6 години затвор за шофьорката и 7 години лишаване от свобода за водача на камиона.
Деница и Батуан
- Г-жо Баткаджова, г-жо Федаилова, наскоро бе произнесена присъдата по делото за смъртта на вашите деца. Това наказание ли очаквахте да чуете?
- М.Б. Тази присъда бе голям шок и изненада за нас. Не сме очаквали водачката, в чиято кола са били нашите деца, да получи 6 години затвор при общ режим. Малко е да кажа, че е несправедливо, останахме без думи. Очаквахме по-висока присъда за Сезен Големанска. Не казвам, че водачът на камиона Николай Стоянов е невинен. Вината е и на двамата, но експертизата показа, че ако шофьорката е карала с ограничението, автомобилът й пак щеше да се удари в камиона, но децата щяха да са живи, макар и потрошени. Тя е по-виновната, защото е носела отговорност за живота им, а е карала с много висока скорост. Трябваше да има по-високата присъда, а я получи шофьорът. Той е виждал светлини в огледалото, но как е можел да прецени с каква скорост се движи колата? Шест години затвор за смъртта на две деца и нашата болка! Нищо на този свят не може да замени болката, която изживяваме. Когато умре мъж или жена, на съпруга или съпругата казват вдовец или вдовица. Когато почине майката или бащата, на детето казват сирак, но когато детето ти умре, няма такава измислена дума за родителите, която да изрази болката. Тази болка е толкова жестока, тя става част от теб и няма как да си отиде. Това дете си го отгледал, радвал си се, мечтал си с него. Деница имаше голяма жажда за живот. Ние сме нормално семейство, ходехме на почивки и когато я питах: „Денка, искаш ли да отидем еди-къде си?“, винаги ми отговаряше: „Да, мамо, искам да отидем да видя“. И в един „прекрасен“ момент някаква арогантна, самонадеяна, нагла шофьорка се прави на интересна пред децата и натиска педала. Те са много по-малки от теб, какво търсиш ти с тези деца? Те са непълнолетни, нямаш право да ги возиш без наше разрешение. Взел си ги, отговаряш за тях. Къде е държавата, къде са институциите, няма никой. Шофьорката е снаха на бившия кмет на Сливо поле Георги Големански, сега той е шеф на кооперацията. Ние сме обикновени хора.
- М.Ф. Не е справедлива тази присъда и ще се борим докрай, ще обжалваме. Очаквахме по-високо наказание за шофьорката и смятахме, че то ще е поне 15 години. Батуан щеше да бъде абитуриент. Подготвяхме се за бала. Не бяхме купили още костюма, но си говорехме къде ще бъде тържеството, всичко беше организирано. Мамо – казва – аз имам много приятели, ще ги поканя. Винаги бяхме зад гърба му. Учеше се много добре и щеше да бъде студент във Варна. Беше приет дори и през февруари щяхме да ходим да го записваме. Това беше голяма гордост за нас, много се радвахме и бяхме щастливи. Казваше ми: „Мамо, аз ще уча и ще работя, да не съм ви в тежест“. Тази жена ни отне всичко, отне ни надеждата, щастието, абсолютно всичко. И с всеки изминал час става още по-тежко. Това нашето не е живот, това е живот насила. Изпадаш в една дупка и не можеш да излезеш от нея. Тази болка не се лекува. Стои си там, вътре в теб. Ако бяха казали да дам себе си, бях готова, стига той да беше останал жив. Имам още едно дете, но всяко дете си има място в сърцето на майката. Дъщеря ми изживява болката по друг начин – понякога споделя, понякога не, таи го в себе си. Тя се промени. Тази година ще навърши 18. Когато Батуан загина, дъщеря ни беше в шести клас, а ние още продължаваме с делата.
- М.Б. И аз имам друго дете – дъщеря, която е в Англия. Когато се случи нещастието, завършваше висшето си образование и остана там да работи. Няма намерение да се прибира в България, аз също не я притискам да си идва, защото тук няма закони. Работиш, плащаш си данъците, всичко ти е наред, с ръцете си изкарваш прехраната, но обикновения човек никой не го пази. Защо в чужбина законите са за всички, защо там не карат толкова силно? Защото има закони и веднага ще те приберат. А тук ще дадеш някой лев и ще те пуснат.
- Децата ви не знаеха ли как шофира тази жена? Познавахте ли я преди трагедията?
- М.Ф. Аз не я познавах, макар че градът ни е малък. Но Батуан е знаел, че шофира с висока скорост и веднъж се оплакал на мъжа й Дидо. И Дидо й направил забележка. Още като качила четирите деца от спирката в Русе, казала на Батуан нещо в този смисъл: „Защо ме издаде на Дидо? Сега ще ти покажа“. Тя още от спирката е тръгнала с яд. Батуан й е направил забележка да не кара силно. Но въпреки това...
Бях сложила вече вечерята на масата и го чакахме. Винаги, когато се прибираше от училище, ми се обаждаше от автобуса и питаше: „Мамо, какво си приготвила?“. Този ден не звънна. Стана 8 без десет и трябваше вече да се е прибрал. Мъжът ми видя в интернет, че е станала катастрофа, но пишеше, че хората са на 20 и повече години. После някой се обади. Мислех си, че с автобуса е станало нещо. Тръгнахме веднага натам през село Николово. До Русе са минути, но за мен този път нямаше край. Това беше най-дългият път, който съм пътувала през живота си. Сринах се на място, когато ми казаха.
- М.Б. Аз бях чувала за нея, че е особена, конфликтна, арогантна. Деница въобще не я познаваше, но нейна приятелка я издърпала и й казала, че ако не се качи, ще й се разсърди. И дъщеря ми се качила, за да не й се разсърди приятелката. Да, обаче тя е жива, а Деница умря. Когато се случи в живота ти такава трагедия, изпитваш чувства, каквито дотогава не си познавал – злоба, омраза. Питаш се какво трябва да си направил, защо точно дъщеря ми, тя дори не е познавала шофьорката. Защо на такива дяволи като нея нищо не им се случва, а се случва на нас. Мъжът ми беше тръгнал за спирката, за да чака Деница. Аз се подготвях да й пържа картофки, защото много ги обичаше, връщаше се гладна от училище. Чакаш си детето, а ти се обаждат, че е станала катастрофа. Отидохме, видяхме колата, но не знаехме още, че детето ни е мъртво в нея. Тръгнахме за болницата. Там питам дали е приета за операция. Човекът обърна екрана на компютъра да ми покаже, че няма прието момиче Деница. Забелязах само имената на другите две момичета. По-късно видях снимките от катастрофата. Деница лежеше мъртва на една страна в колата с разпиляна коса.
- М.Ф. Аз не исках да видя тези снимки. Ако ги бях видяла, не знам какво щеше да стане. Едва се въздържаме на делата да сме в една зала с виновницата за смъртта на децата ни.
- Това, което ми съобщавате сега, беше ли разказано в съдебната зала?
- М.Ф. Оцелелите момичета казаха какво се е случило в автомобила, какви реплики са били разменени между шофьорката и Батуан. Разпитан бе и стоматологът, при когото тя работеше след катастрофата. Сама си беше пуснала във Фейсбук снимки от кабинета. В съдебната зала питаха зъболекаря не е ли знаел, че подчинената му е подсъдима. Той отговори, че е знаел, но нямало хора, затова я наел. След това тя спря да работи. Как може един психично болен човек, какъвто искаха да я изкарат, да работи в стоматологичен кабинет? Заключението на експертизата от Плевен бе, че шофьорката е зле психически, състоянието й ще се влошава все повече във времето, затова не може да носи отговорност. Но последните експерти от Варна доказаха, че нищо й няма на състоянието.
- М.Б. След като искаха да я изкарат психично болна, защо не лежа в психиатрия? А ходи да работи, събира се с приятели, весели се. Ето, вижте какви снимки ми изпратиха четири и шест месеца след катастрофата – усмихната, с компания в заведение. А нашите деца гният в земята. Имаме и други снимки как се весели, наши близки ни ги изпращат, ако я видят някъде в заведение.
- Срещате ли се по улиците с нея?
- М.Б. Срещала съм я и в Сливо поле, и в Русе. В Русе веднъж случайно я видях до университета. Само я хванах за якенцето и я попитах: „Как се разхождаш спокойно по улиците, след като уби две деца, не те ли е срам, че и слънчеви очила си сложила?“. Каква беше реакцията й? Само си вдигна очилата и ми каза: „Така добре ли е?“. Как се стърпях да не я ударя, не знам. Но ако я бях ударила, щях да й помогна, щеше да излезе, че аз съм агресивната и всичко да се насочи срещу мен. Не мога да опиша какво е да виждаш убиеца на детето си.
- М.Ф. И такава наглост да имаш. И до ден днешен тя не е дошла да ни каже, че съжалява. За нас тя не е човек, няма душа и съвест. Шофьорът на камиона, който е много по-малко виновен, винаги ни изразява съжаление и съболезнования, когато се виждаме по делата. И пред съда заяви, че е готов да си понесе наказанието, каквото и да е то. Готов съм, казва, да си излежа присъдата.
- А поне нейни близки изказаха ли ви съболезнования, дойдоха ли да изразят съжаление?
- М.Ф. Никой досега не е дошъл, не им прави чест. Свекър й беше 20 години кмет на Сливо поле, все за него съм гласувала. Ако бяха хора, щяха да дойдат да ни се извинят, нищо, че самите те пряко не са виновни. Няма да ни върнат децата, но поне да изразят съжаление за случилото се. И ние не сме ги търсили. Те, близките, и да й кажат нещо, тя въобще няма да ги чуе.
- М.Б. Била невинна, искала да помогне. Веднъж бях сама на улицата в Сливо поле, когато я срещнах с неин близък. Та той ми каза: „Ти защо не вземеш да се спреш ма?“. Когато съм сама, са най-арогантни, но когато съм с друг, не смеят. Знаят я каква е, знаят я как шофира и не си дават сметка, че и те можеха да бъдат на мястото на нашите деца.
- Защо делото се проточи толкова дълго?
- М.Ф. Адвокатите й все искаха нови експертизи. Да печелят време ли, не мога да си обясня техните работи. Аз за първи път влязох в съдебна зала, съпругът ми също. Никога през живота си не сме съдили някого за нещо или пък той нас да съди. Ние сме почтени хора, ходим си на работа, печелим си с честен труд парите, на никого не чакаме. Аз не знаех откъде се влиза в сградата на съда.
- М.Б. Все се чакаха нови и нови експертизи.
- Вие излязохте на протест, след като минаха три години от трагедията. Защо чак тогава?
- М.Б. Чакахме да станат готови експертизите. Имало много случаи и все чакайте, чакайте, чакайте, като попитаме. Да се изпипали нещата, да нямало никакви пропуски. И ние се надяваме и си мълчим, вярваме на правосъдието. Тази жена убива две деца, прибери я в ареста, а те и книжката й дори не взеха веднага. Ако аз съм направила нарушение, веднага ще ме хванат, обаче тук играят парите. Може ли да убиеш две деца, да се разхождаш по улиците и да се качиш пак да шофираш?
- М.Ф. Постоянно се обаждахме на следователката. Имало още да се събира информация, още хора трябвало да се разпитат... И така – още малко, още малко, и минаха три години. Ходихме на протеста на 1 юни сега в София и се срещнахме с други родители като нас. И те по същия начин, и те чакат, навсякъде бавене, бавене, бавене, в цяла България е така. Правосъдието е за престъпниците. Книжката на шофьорката взеха чак през 2022 г., когато съпругът ми се обади. След катастрофата я виждали да шофира друга кола, ходела до Варна, напред-назад. Няма закони!
- Вие не искате кръвнина.
- М.Ф. Не искаме кръвнина, не ни трябват пари, искаме си децата. Искаме правосъдие за виновницата за смъртта на Деница и Батуан, нека си понесе заслуженото.
- М.Б. Парите няма да отнемат празнината и болката ни.
Жанета Йорданова
